Този път хаосът в държавата ни е завършекът на продължаващото лутане и безредие след протестите срещу Борисов и Гешев преди две години.
Такъв протест отдавна не бе имало. Той беше силно емоционален, неудържим, с много говорене (както винаги, ала сега то беше понякога и остроумно, на моменти дори политически смислено) и с жестока реакция срещу властта. Хората излязоха на улицата и казаха смело и открито, че не желаят повече така да живея и да ги управляват крадци, мошеници, лъжци, неуки и неподготвени. Цялото общество се надигна да търси сметка на продажниците и крадците.
Протестите заприличаха на народно въстание и те по същество си бяха въстание.
За първи път след реставрацията на капитализма в края на миналия век протестиращите издигаха леви лозунги и исканията им се свеждаха до принципите на социалистическата идеология – макар че някои се опитваха да сведат демонстрациите до необходимостта от персонални промени в изпълнителната и съдебната власт. Но претенциите си бяха чисто политически и бяха насочени срещу несправедливото общество.
Социално-икономическата система бе обвинена в неспособност да осигури друг живот на българите, да им даде работа, здравеопазване, образование и култура. Но и справедливост. Исканията не бяха съвсем с тези думи формулирани, но смисълът им беше именно в тях.
Протестираха хората на наемния труд. Т. е. пролетариатът, който уж бил изчезнал, защото сега трудът бил различен и ръцете на работниците не били омазнени и мръсни. Сякаш класовата принадлежност се определя по чистотата на ръцете или цвета на якичките на ризите. На площадите обаче бяха излезли тези, които продаваха работната си сила, ръцете и ума си и бяха недоволни, че ги експлоатират, лъжат, заблуждават; че крадат плодовете на труда им.
Колкото и организиран и целенасочен да е спонтанният протест, той се нуждае от ясно формулирани политически идеи и от политически субект, който да го поведе към реална и необходима цел. За да бъде оправдан и да приключи с успех.
Ще добавя още, че протестът от преди две години не бе просто израз на недоволство от властта, а и знак, че са необходими дълбоки и същностни промени в българското общество, държава и дори в икономическите отношения. И че тези изменения са възможни единствено с леви решения и действия. Бе дошло време за избор и този избор трябваше да бъде в лява посока. Само левите решения можеха да променят същностно и икономиката, и социалната дейност, и общественото устройство и цялото политически система.
Но нямаше кой да посочи верния избор!
Лявата (уж) БСП предпочете да дава пресконференции, а лидерите й да се упражняват в празна риторика в Народното събрание. Тази партия не излезе на улиците и площадите и не поведе хората натам, накъдето трябваше да се запътят. БСП показа, че тя е лява до своето дребнобуржоазно естество и до синдикалните претенции, до риториката и словесното отграничаване от десните партии.
Затова протестът бе оглавен от лумпени и лъжеполитици, от еничари и слуги на капитала. Те се оказаха по-пригодни за ситуацията. Те просто се наведоха и взеха в ръце търкалящата се на улицата политическа власт и оглавиха държавата.
Тогава БСП приключи своето политическо битие в историята. Съдбата й е видна по резултатите от изборите.
Но нейното предателство вкара държавата и народа в хаос. Това, което става днес, е резултат от бездействието на БСП. Тя си получава заслуженото, ала българският народ страда незаслужено и безпричинно.
И ще продължи да страда заради политическата неграмотност, некадърност, липсата на съвест, предателската същност на дребнобуржоазния манталитет на водачите на БСП и тяхното угодничество и страх.
А напред е само мрак. И гибел…
