Сега да не си помислите, че ще става дума за народното представителство, дето преди няколко дни в парламента се би, плювà и си троши очилата. Не. Те са най-добрата част от нацията, ние ще говорим само за по-добрата. На света няма нещо, което, ако успееш да го разделиш, едната му част да не се окаже по-добра от другата. И ябълка да разрежеш на две, и диня, и грахово зърно дори – все ще се намери с какво едната част да е по-добра от другата.
По-добрата част на една нация се нарича „елит“ и се състои или поне би трябвало да се състои от индивиди над средното равнище в интелектуално, културно, професионално и морално отношение. Поради експертното и нравственото му превъзходството, мнението на този елит с счита за по-ценно от мнението на редовия гражданин (респективно селянин), защото се предполага, че елитът, бидейки по-образован и по-етичен, разполага с повече информация за взимане на правилни решени и по-добре различава доброто от злото.
Елитът е ценен за общността колкото с професионалните си занимания, допринасящи за всеобщото благо, толкова и с това, че дефинира ценностите и чертае стратегическите направления. Мнението на елита е еталон, мярка. За народа неговият елит е като морски фар в тъмна и бурна нощ.
От своя страна самият елит също се дели на две части. Не, този път не на по-добра и на по-лоша, а на такава, дето не се мисли за нещо особено, и на инаква, дето се мисли за нещо много особено. В първата група попадат хора, погълнати от своите професионални занимания. За тях публичността е досадна. За хората във втората група публичността е всичко и често стигат дотам да казваме за някого от тях: той е известен само с това, че е известен. Хората от втората, шумната и натрапчивата част от елита, не признават за елит нищо друго, освен себе си, и затова, говорейки за „елит“, оттук нататък ще имаме предвид тях.
Не знам кога са се появили, вероятно някъде към средата на 19 век и със сигурност не са излезли от манастирите, продължаващи да пазят отломки от средновековното величие на Второто царство, а по-скоро от читалищата, напращели от амбициозни самодейци и носещи имена като „Искра“, „Заря“, „Пробуда“ и прочее. Днес техните типологични (а не биологични) наследници са хора – често някаква дребна до средна интелигенция, като в дребната интелигенция слагам и целия сонм от професори, хабилитирани с изследвания върху някоя западна комунистическа партия или пък от рода на „Семантични трансформации в контекстуалните конотации на глайда „й“ в излечението „Много чело, много знай“ от повестта „Чичовци“ на Иван Вазов“, – които осмислят себе си единствено през това, че са по-умни от останалите. Това чувство им придава плътност, придава им стойност. Ако им го отнемете, те ще се разсеят в ефира като пръдня. Или поне на тях така им се струва, защото са се вторачили в собствената си интелектуалност до пълна обсесия. Но нима интелектът е всичко? Умът е само процесорът, а са необходими още много компоненти.
Всъщност те, тези от „елита“, по интелигентност без съмнение са над средното ниво. Но какво от това? Един е умен, друг е красив, трети е музикален, четвърти може да дялка с ножка фигурки от дърво, някой е дебел, друг е рус, синеок, учи лесно езици и може да запомни наизуст цяла страница от вестник само с един поглед. Има такива, които дори печелят телевизионни състезания благодарение внушителния си багаж от ненужни знания. Това ли ги прави „елит“? Това, че не са глупави? Един интелектуалец наскоро възкликна в социалните мрежи: „Глупостта е престъпление. Трябва да се наказва по НК!“. Престъпление ли е да си нисък, да си дебел, късоглед или куц? Ако този интелектуалец хипотетично успее да инкриминира глупостта, аз ще настоявам извън закона да бъдат поставени чернооките, къдравите, луничавите и дюстабанлиите. Хората от шумния „елит“, за които говорим, са интелигентни, но не дотам, та да разберат, че да си умен все още не означава да си прав. А интелигентността е именно способността да разбираш, да осмисляш, а не да знаеш наизуст имената на всички автобусни спирки в Етиопия.
Познавам добре тази порода, защото и аз като по-млад бях същият – горделив, надменен, търсещ онова, с което превъзхождам другите и често намиращ го или поне въобразяващ си, че е така. В арогантността си стигнах дотам, че да напиша във връзка с някакво мръсно такси и неговия шофьор в един разказ: „Той не е свиня, защото е беден, а е беден, защото е свиня“. И вярвах, че съм част от гордата българска интелигенция, от българския елит, от старата градска (ама наистина старата градска) десница, с която довчерашният селяк трябва да се съобразява, ако иска да изведе на прав път жалкия си живот.
Сега знам, че това са глупости, и ме е срам. Трябвало ли е да съм бил такъв като по-млад, трябвало ли е да вкуся от всичко, за да го избера или да не го избера? Св. Григорий Палама в своите Варлаамически спорове казва, че ако нещо подхожда на дадена възраст, то на друга изобщо не подхожда. На младини да си горделив философ от елински тип, търсейки кого да пребориш в безсмислено наддумване, може да е простимо, дори може да се окаже полезно упражнение за ума, но да бъдеш такъв в зряла възраст е смешно. На зрялата възраст подхождат тишината и безмълвието, подготовката за следващия етап от вечното пътуване. Аз още не съм узрял за тишина и безмълвие, словоблудството продължава да ме влече, но не губя надежда. „Дръж непрекъснато душата си в ада – казва св. Силуан – и не се отчайвай“.
Смешното е, че произлизайки от средите на кресливата елитарна (либерално-демократична) интелигенция, в момента все още имам много читатели от там, които са втрещени от поведението ми. Не могат да си простят, че е имало време, когато са ме цитирали и са използвали арогантните ми постановки като аргументи в споровете си. Те продължават да се мислят за народни водачи за изразители на общественото мнение и даже за негови лидери. Какво значи да си „лидер на обществено мнение“, да казваш на хората какво да мислят ли? Продължават да се чувстват така, а мнозина от тях са по-възрастни и от мен, следователно, по правилото на св. Григорий Палама трябва да се по-тихи и по-безмълвни, повече богословстващи, отколкото философстващи. Някои от тези по-възрастни народни водачи са ми преподавали в университета като млади асистенти на комунистически литературоведи. Преподавали са ми марксизъм-ленинизъм, исторически материализъм и социалистически реализъм, а днес се мръщят, защото не ме намират за достатъчно десен. Аз, който цял живот съм плащал заплати, не съм достатъчно десен за онези, които цял живот са били на заплата и са се усуквали за хонорар!
Всеки познава такива интелектуалци – аз познавам едни, вие познавате други. Затова нека си спестим имената им, първо защото е некрасиво, второ, защото ще навреди на обобщението и трето, за да не се повреди личната представа на всеки четящ. Пък и не заслужават да им правим реклама от тази висока трибуна.
Днес, понеже не пригласям на прогресивните им крясъци, не харесвам изкуството, което те харесват, и не се кланям на либерално-прогресивните им идоли, ме гледат строго изпод вежди едва ли не като някой русофил, забравяйки как навремето се препъваха да влязат в БКП и да започнат кариерите си като млади комунисти. Забравяйки също, че за разлика от мен, който винаги съм бил от „бившите хора“ с всички последици от това, те умело се възползваха от работническо-селския си произход във времена, когато „дружбата със СССР беше нужна на България така, както въздуха и слънцето за всяко живо същество“ (Г. Димитров). Аз ли съм русофил?
Или ако са били твърде малки за интербригадисти и партизани, получаваха летящ старт от бащи и майки, стринки и учинайки с партиен билет, за да са днес знаменосци на западната цивилизация. За този „елит“ става дума – единственият, който неуморно ви повтаря, че е такъв, че вие сте прости и е най-добре да слушате какво той, „елитът“, ви казва и да си траете. Те ще ви кажат кои книги да четете, кои филми да гледате и каква музика да слушате. Те ще ви кажат дори кои думи да употребявате и кои да не употребявате, защото не са „коректни“. Те се смятат за принцове на духовното, но всъщност са скъсали всяка връзка с истинската духовност. Защото истинската духовност не е просто съвкупност от нематериалните неща, а друга, следваща и по-висока действителност. Кресливият елит няма да ни заведе в нея. Никой не може да ни заведе, трябва да идем сами. Всеки човек, дори и най-простият, е образ и подобие и е в състояние да открие първоизточника си, вродено му е. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
