Преди да навърша седем години и да попадна в системата на българското образование като една малка Алиса в Страната на чудесата, четях ненаситно.
Пред ръцете ми минаха безброй детски енциклопедии, класики като "Пипи Дългото чорапче", сборници с приказки и дори един том на "Кратка българска енциклопедия", който изтървах на крака си и се насиних.
Родителите ми, филолози по образование и по душа, не можеха да ми се нарадват какво будно и четящо дете съм, купуваха книжка след книжка, хвалеха се наляво-надясно и ме показваха като музеен експонат на техни приятели, докато... не спрях да чета.
Години наред отказвах доброволно да разгърна книга и се превърнах в класическо тъпо парче с 30 думи речник, включително "Ох" и "Въх".
Вече споменатите родители изпаднаха в ужас, от онези - не особено тихите. Година след година имаше задължителни произведения, списъци с книги за лятото и читателски дневници, които с овнешки инат отказвах да докосна доброволно.
Затова се премина към разнообразни техники за изнудване и откровена принуда да прочета поне една книга. Или поне няколко страници...
Освен това родител едно и родител две бързо осъзнаха, че като всяко тъпо и упорито създание ще се опитам и да хитрувам, затова зададоха норматив - чета между 20 и 50 страници и след това преминавам през устен изпит какво съм прочела.
Това, както можете да се досетите, ме накара още повече да намразя четенето. Ненавиждах в червата си момента, в който ще ми се наложи да си седна на трибуквието и ще трябва да прочета тези омразни 20 до 50 страници, след което ще декламирам като първолаче на 24 май какво се е случило дотук в книгата.
И после... в ръцете ми попадна "Хари Потър". Така, както в нечии други ръце са попаднали "Властелинът на пръстените", Тери Пратчет или пък Жул Верн.
Изведнъж четенето потръгна за всеобщо изумление, особено това на семейното тяло, а апетитът дойде с яденето. Вече не се налагаше да ме изпитват като съгрешила ученичка какво съм прочела - аз сама разказвах с изумление какво нови светове съм преоткрила из книгите.
И така и до днес...
През това време разбрах, че далеч не съм единствената. Толкова много познати и приятели споделяха същото - че са се отвращавали от четенето и особено от "задължителните произведения", докато в живота им не се е появила една конкретна книга, която е открехнала вратата към необятния свят на литературата.
Понякога мои близки, които вече на свой ред са родители, с леко отчаяние в гласа ме питат как да накарат детето си да чете, защото единствената хартия, която то докосва, е тази на салфетките по масата.
Винаги казвам едно и също - оставете детето на мира. Не го притискайте, не теглете конско, не му обяснявайте, че ще стане боклукчия или ще мие чинии, защото не иска да чете.
В ръцете му някой ден ще попадне онази вълшебна книга, която ще преобърне ситуацията. Дотогава бъдете дзен - все ще научи за Радините вълнения, за Караджата, потънал в кърви, за бялата лястовица и за Белчо и Сивушка.
Дишайте, издишайте.
Спомнете си - Пенчо от "Пенчо бре, чети!" все пак се е научил не само да чете, но и да пише вълшебно...
