Вчера започнахме да говорим за целесъобразността. От гледна точка на целесъобразността едно и също действие може да е малоумно, може да е нагло, а може да бъде и гениално.
Въпрос на целесъобразност. Но дали въпросното действие е целесъобразно или не, можем да преценим, единствено ако знаем коя е целта. Нещо като в „Стопаджията“ – когато най-сетне научим отговора, разбираме, че не знаем въпроса.
Казват, че правителствената ротация – тази най-нова обществено-политическа форма, която завъртя главите ни, – е целесъобразна. Че Бойко Борисов отново е успял да направи най-доброто за себе си. Хубаво, нека е така. У нас целта отдавна не е да управляваш по някакъв точно определен начин (ляв, десен, либерален, консервативен), а да управляваш по какъвто и да било начин.
Както виждате, въвеждането на мотива за целесъобразността прави нещата твърде условни. Но все пак, все пак има неща, които са над условностите. Да видим.
За ГЕРБ са гласували два вида хора: такива, които са по-скоро ЗА ГЕРБ, и такива, които са по-скоро ПРОТИВ Промяната. Гласуването „против“ е много популярно по нашите земи още от времената, когато беше на живот и смърт да се гласува против комунистите. При Промяната е същото – има избиратели по-скоро ЗА нашите и избиратели по-скоро ПРОТИВ другите. Е, днес и от двете страни избирателите „против“ са тежко разочаровани и може да се оттеглят на следващите избори. Представяте ли си! Ще гласувам аз така, че да не видя във властта някого, дето не мога да го гледам, след което вие ще ми се съюзите точно с него да ме управлявате!
Но времената са такива, че съперници да се съюзяват, без от това да произлезе някакъв скандал, е нещо съвсем нормално и допустимо. Не знам дали си давате сметка колко ми е тежко да го кажа, но ще го кажа: да, вече няма ляво, няма дясно. Не и в официалното политическо представителство на нацията. Парламентарното. Културните марксисти победиха. Думите на Христо Иванов, когато оглави „Да, България!“, се сбъднаха. Когато избирате между Кока-Кола и Пепси, не се ръководите от това, че едната е дясна, а другата лява, или пък че едната е капиталистическа, а другата социалистическа. И двете са еднакво вредни джънк дринкс с много захар, макар че в първия момент изглеждат вкусни.
Вече няма сблъсък на идеи, няма избор между политически семейства, няма съревнование между визии за бъдещето. Демокрацията е мъртва, но това не е новина, защото тя отдавна не е особено жива. Откакто народите са масовка в нещо много по-голямо, което те с историческите си инстинкти не са способни да обозрат.
Демокрацията е мъртва и заради друго. В този свят на медии и комуникация, на политически машинации, е невъзможно да съществува, да функционира политически проект, без зад него да стои крупен финансов център. Даже два – един национален и един глобален. И ако някой ви каже: зад мен не стоят корпорации, а партии, то не забравяйте, че и зад онези партии, за които ви говори, стоят съответните още по-крупни финансови центрове.
Властта се самовъзпроизвежда като някакъв чудовищен изкуствен интелект. Парите купуват власт, властта прави пари, с които се купува още повече власт. И от тези две неща властта е целта, а парите са само средството, но средство, без което не може. Властта не е нищо повече от контрол върху материалните блага, които колкото и много да са, винаги са по-малко от човешкото желание. Какви идеи! Каква демокрация! Може би някога в историята е имало моменти, когато политическите интереси на финансовите субекти и тези и на някои големи социални групи са съвпадали и тогава народите са чувствали революционно опиянение. Но тези моменти винаги са били мимолетни. Този свят служи на Мамона и се движи от него. Всичко друго е някаква нескопосана матрица. Освен ако не изпиеш червеното хапче. Което не е невъзможно и мнозина го правят. Ето, монасите-исихасти, например, за мен са хора, доброволно изпили своето червено хапче и напуснали илюзията по най-лесния и най-сигурния начин – като са престанали да се интересуват от нея. Винаги е имало и ще има две хапчета и нито едно от тях не е било и няма да бъде задължително. Красотата на свободната воля, на избора и на синергѝята.
Но изборът рядко ни се предлага в чист вид. В повечето случаи сме като онзи маор в „Синята брада“ на Кърт Вонегът, който, захвърлен във вихъра на войната от непознати нему сили, гледа объркано и се пита: „къде съм, какво става и како ще стане“. Какво става наистина? Няма откъде да знаем, но ако трябва да спекулираме или да теоретизираме, в случай че предпочетем старогръцката форма пред латинската (и двете означават „съзерцавам“), става нещо от следния вид.
Изглежда в момента е налице небивал външен натиск да се състави правителство в рамките на налудничавите резултати от последните избори. Целта е да се прекрати управлението на Радев. И то не заради вътрешното му поведение – в крайна сметка на национално ниво няма особена разлика между това дали ще ни управлява някакво служебно правителство или пък уродлива ротационна коалиция, – а заради външнополитическите му измерения. За западната дипломация Радев е непоносимо проруски. Именно за да се прекрати руското влияние чрез Радев е натискът да се състави на всяка цена какво да е правителство.
Антируския външен натиск води като реакция ответния външен натиск – самият руски. В дните след като се заговори за ротационното правителство като възможно и съвсем вероятно, започнаха да се случват неща, които грубо отдалечават осъществяването му. Гешев пое по свой път, с което промени политическата картина. Руди Гела извърши поредното си предателство. Даже и убийството на Красимир Каменов (Къро), дори да е било планирано месеци преди това, сякаш се извърши в момент, старателно подбран така, че да повлияе на политическата ситуация. Някой много иска да няма правителство, па дори и такова обидно и унизително правителство като ротационното.
Натискът от запад е толкова силен, а необходимостта да се пресече влиянието от изток – толкова остра, че Борисов усети застрашено собственото си оцеляване. Но неговата игра не свършва с това. Той знае, че не е достатъчно само да задоволи външните сили, но същевременно трябва по някакъв начин да се справи и с вътрешните. Отвън са ударили по масата и са казали, че на всяка цена трябва да има съвместно управление на ГЕРБ с Промяната, но едва ли са казали кои да са министрите и чий министър председател да бъде първи в ротацията. И ето го ходът на Борисов – той даде на промяната всичко, каквото можеше да се даде, дори и неща, които самата Промяна не беше се сетила (поради свян или некомпетентност) да си поиска.
Някои чисти, неизкушени души се запитаха: ами какво ще стане, ако правителството се провали, преди да са изтекли първите девет месеца, как ГЕРБ ще консумират справедливо своят част от сделката? Съвсем резонен въпрос, при положение че предишното правителство на Промяната успя да устиска едва 7 месеца и 20 дни. Не е ли важно – ще продължат да се питат чистите и неизкушените – кой ще бъде първи и кой – втори? То това не е ли като двама да се къпят един след друг в една и съща вана? Как да няма значение кой е първи и кой е втори? Та нали най-вероятно на втория ще му се наложи да се къпе в помия!
И тук според мен е елегантният замисъл на Борисов. Когато след половин година кабинетът се провали, тогава Борисов ще свие рамене и ще каже: ето, дори нямах възможност да опитам, имах голямото желание, но какво да направя, като онези чеп за зеле не стават! И ще отидат на поредни предсрочни избори – ГЕРБ като алтруисти, пожертвали за общото благо последната си изборна победа, а Промяната – като некадърници, доказващи неизменно, че не могат да управляват повече от половин година. Ако ли пък по време на първия ротационен мандат Промяната се оцапа и с някоя далавера като Джемкорп – това вече ще е бонус.
Като стане така, хем чуждестранните господари ще са доволни (или и да не са, няма какво да направят), хем Борисов ще е поразчистил около себе си и което е най-важното – феновете му, които сега са разколебани от чудноватите му маневри, ще са му простили.
Това ми се струва, че става. Защото ако става нещо друго, то идиотщината ще е пълна и мнозина ще трябва да заплатят заслужено тежка политическа цена. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
