Цапането с боя на разни неща е простотия. Всяко цапане. На всякакви неща. И на евросгради, и на паметници, и на Съдебната палата, и на Общината…

Това, дето копеленца безнаказано драскат графитите си върху току-що ремонтирани фасади, също е простотия. Дето малоумни активисти заливат с червена боя кожени палта в защита на животните – също.

Но дали пък е точно така? Дали всяко цапане на всяко нещо е простотия? Дали всяко убийство е престъпление и трябва да бъде спряно? Да спрем ли да колим прасета за пържоли и кюфтета или да забраним антибиотиците, защото масово избиват невинни бактерии? Може да се окаже, че има хубаво заливане с боя и лошо заливане с боя. Остава да се разберем кой ще определя кое какво е.

Добро ли е да сториш зло на злия? Или да сториш зло на злия е допустимо и даже похвално, докато да сториш същото зло на добрия е възмутително и укорително. Излиза, че актът няма значение, а само посоката. Така е и с военните конфликти. Вижте една и съща война каква беше за България до 1944 и каква стана след това! Една и съща. Въпросът остава пак този – да се договорим кой ще казва кое е добро и кое е зло. Нали, щом вече не е Бог, все трябва да е някой?

Но стига сме философствали (когато започна да философствам, ми се повдига от самия себе си), седнали сме да говорим за друго.

Големият въпрос на последното сградно омаскаряване не е цветът на боята, нито дали клепането с боя е допустима форма на гражданска позиция. Въпросът даже не е и извършителят, защото ако Костя™ Копейкин® беше оплискал с червена боя не сградата на Европейската комисия, а руското посолство, ролите на дюдюкащите и аплодиращите щяха да се разменят.

Въпросът е какво е отношението ни към Европа. Как след 15 години членство в ЕС я оценяваме, как искаме да постъпим с нея. Сещам се за 4 подхода.

1. Харесваме Европа, оставаме в нея и се борим срещу всекиго, който иска да ѝ навреди.

2. Не харесваме Европа, но оставаме в нея с надежда да я променим така, че да ни хареса.

3. Не харесваме Европа и искаме да я напуснем, пък после тя да си троши главата както знае.

4. Не харесваме Европа и искаме да я унищожим.

Според мен разумната позиция се описва от точка 2. и то само донякъде, защото в Европа има както какво да харесаш, така и какво да не харесаш. Защото ако беше само лоша и в нея нямаше нищо добро, изборът щеше да е много лесен – или 3, или 4.

Има много неща, заради които Европа заслужава да не бъде харесвана – агресивното олевяване, нахлуването на културния марксизъм, възхода да чиновническата аристокрация, зелените безумия, ако щете и политиката по време на пандемията с ваксинациите и сертификатите, която вкара „Възраждане“ в политиката. Но ние продължаваме да вярваме, че здравият разум все още е жив и все още нищо непоправимо не се е случило.

Вярваме, че все още „над звездите Бог е буден“, както се пее в Одата на радостта. Ако в къщата ти протече покривът и се спука отходната тръба, не изгаряш къщата, нито се изнасяш от нея, нито пък я плискаш с червена боя, а я ремонтираш. Горе-долу така, мисля, е разумно да гледаме на днешния Европейски съюз – като на иначе уютна къща със спукана отходна тръба.

Всяко нещо си има цена. Вижте. Човекът никога не е живял толкова цивилизовано, толкова охолно, толкова осигурено и защитено, както след Втората световна война. Защото Европейският съюз започва така – като споразумение за въглища и стомана, което пречи на обичайните заподозрени да подхванат следваща война. Пречи им с чисто икономически механизми. Те не започват война, защото нямат далавера, а не че за една нощ са станали ангели небесни.

Като погледнем днешните технологии, като погледнем днешното здравеопазване (в технологично, научно, но не и в организационно и кадрово отношение), като погледнем законодателството и правораздаването, социалните политики, културата (с някои крещящи изключения-извращения), ще си речем, че никога не сме били по-близо до построяването на рая на земята. Но още от Вавилонската кула знаем, че за такива формални, безсъдържателни опити се плаща жестока цена. Добре е да гледаме на завоеванията си както като на нещо постигнато, така и като на нещо подарено. И тогава няма да изпитваме само гордост, но и благодарност. Благодарността ще ни помогне да задържим това, което толкова ни прилича на земен рай, по-дълго, преди да се самоунищожи.

Но махалото се клати и всичко встрани от неговата равновесна точка – все едно в коя посока – е девиация.

Това е, струва ми се, важният въпрос. А всички, които вандалстват и безчинстват в нашите градове, разбира се, че са уроди и не бива да бъдат търпени. Защото добър завършек на анархията (на атаксията) не е имало, няма и няма да има. Днес Костя™ Копейкин® увлича евроскептичния недоволник, защото такава топка му е вдигната. Ако му вдигнат друга, ще я отиграе и нея. Също като либералите-антифашисти. Ако Втората световна война беше завършила по другия начин, сега от тях по-ревностни нацисти нямаше да има.

Това е, което мисля по-въпроса. Щеше ми се да кажа нещо и за баща, защото сложих заглавие „Баща ми бояджията“ в памет на онзи великолепен мюзикъл с Коста Цонев отпреди 50 години, но не се сетих какво и си останах само с боята. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.