Понеже тази година Гергьовден се падна събота, днешният понеделник ни е Гергьовден и ние сърбаме хладно кафе от големи чаши в мрачната пролетна утрин. Сърбаме и си мислим разни неща. Колко хубав пролетен празник е Гергьовден!
На него се яде агне, защото св. Георги е покровител на овчарите, нищо че на гръцки „Георги“ значи земеделец.
На този ден се сетихме и за светеца, който освен на овчарите, е покровител и на някои държави, сред които Англия, Русия, Грузия и България (наред със св. Иоан Рилски). Знамето на Грузия (Георгия) дори е ни повече, ни по-малко йерусалимски кръст – емблемата на кръстоносците в светите земи – производен от кръста на св. Георги (червен на бяло поле), възприет за знаме на Англия от Ричард Лъвското сърце (под генуезко влияние) до ден днешен. Има го и в знамето на Великобритания, съчетан с кръста на св. Андрей. Между другото, двата кръста – Георгиевският и Андреевският – са на знамето на българските военноморски сили. На много държавни знамена, включително и на свръх секуларни в днешно време държави, има кръст, защото това е отзвук от видението и лабарума на Константин при Милвийския мост – in hoc signo vinces.
И до днес тези знамена се веят на парадите, защото св. Георги е покровител и предводител на войските. Макар че на нашето държавно знаме, за съжаление, няма кръст като, да речем, на Самарското, кръстове има на бойните ни знамена и това са Георгиевски (червени) кръстове. По време на соца имаше пентаграми. Добре поне че не бяха обърнати, за да се впише по-удобно в тях главата на Бафомет. Между другото, както червеният Георгиевски кръст, така и пентаграмът с главата на Бафомет се свързват с легендите за тамплиерите, което още веднъж иде да покаже (любим израз!) колко смесени едно с друго са доброто и злото, как трудно могат да се отделят, а понякога дори и да се разпознаят.
И тазгодишният гергьовски парад беше подложен на обсъждане от будната общественост. Пършив бил, съветска техника показвал и изобщо защо било нужно да се провежда! Оръжията са нещо лошо, войната е нещо лошо, армията е инструмент за убиване!
В света на националните държави, в който живеем вече трети век, войската е един от символите, една от инсигниите на националния суверенитет. А националният суверенитет е юридическият израз на народностния дух. Много пъти сме казвали, че подобно на хората, и народите имат нещо като душа и тя ги прави нещо като личности. За осъществяването на всяка личност най-необходимото условие, conditio sine qua non, е свободата. Националният суверенитет дава на народите свобода и справедливост, създава необходимите условия за тяхното осъществяване. Без свобода народите нямат история, а без история, дори и да имат някакво бъдеще, то в повечето случаи е печално. Затова народи, които нямат история, отчаяно си я измислят – хайде да не споменаваме имена!
Отношението към парадите говори за отношението към войската изобщо. За много хора войската е нещо необяснимо, нещо излишно, досадно и вредно. Нещо, което в най-добрия случай заслужава присмех. По същия начин за много хора е безразлично дали държавата ни ще бъде княжество или царство (или – не дай, Боже! – народна република) и дали църквата ни ще е екзархия или патриаршия. Това са невежи и безотговорни хора. Тези неща също са елементи, инсигнии на националния суверенитет. Защо за всички наши владетели чак до Фердинанд е било толкова важно да са царе (императори, василевси), защо е било толкова важно Църквата да бъде не само автокефална, но и патриаршия? Защо и днес парадът се приема пред царския дворец? Ще кажете: преди се приемаше пред мавзолея на другаря Димѝтров. А защо мавзолеят на другаря Димѝтров беше пред царския дворец?
Монархията, църквата и войската са материалните изражения на суверенитета. Днес момчетата не минават през армията, което от една стана е добре, но от друга страна не е добре. Наистина, за да бъдете такива, каквито очевидно искате да бъдете – индивидуални, неподражаеми граждани на света, гарантирани от всевъзможни институции до степен, в която от вас не се иска никакво усилие за гражданската ви реализация – не е нужно да минавате през армията. Ако искате обаче да сте някакви по-различни – независими, противоречащи, чепати, готови да страдат за някакви убеждения, които може и да не са в мейнстрийма – армията помага. Въпрос на избор.
Историята е пълна с примери на икономическо и политическо съжителство на народи-войни с народи – работници и селяни. Народите войни накрая се явяват пастири на народите-работници, пазят ги, пък онези ги хранят. В по-нови времена, някъде от късната античност и средновековието, начинът, по който народите-войни се грижат (пасат) народите-работници се нарича „държавност“. Държавността винаги се е носила от народите-войни. Защо толкова се натискаме да сме чеда на Аспарух, а чрез него и на Атила? Защо сме толкова горди от прабългарската си жилка? Защото докато многобройните славяни са земеделци и пчелари, българите са войни. Войните идват да станат пастири на миролюбивото заварено население и да го дарят с държавност. Ето ви пример: един народ, който никога не е бил, а и през ум не му е минавало да бъдат войни, са нашите братя-роми. Къде им е държавата?
Така че да не се мръщим на военните си паради, а да благодарим на Бог, че въпреки всичко все още има някаква армия, която марширува под националното ни знаме. И Църквата не спира да споменава в молитвите си българското родолюбиво войнство. Марш, марш с генерала наш в бой да летим и Картаген да разрушим!
