Късномодерните общества се характеризират с нарастваща комплексност. Социалното време се ускорява експоненциално, което се дължи на непрестанните социални промени.

Както се казва, промяната е станала сякаш единствената константа. Личното пространство се свива. Над отношенията лице-в-лице са надвиснали анонимните социални отношения, които колонизират живота на личността. Какво означава това? Безпомощност на моралните норми, мотиви, регулативи. Моралните ценности са в упадък. Нахлува юридизмът навред, където моралните ценности не функционират. Само правните норми могат да регулират анонимните (не личностни) социални отношения, връзки и зависимости. Юридизмът нахлува в семейството, най-интимния кът на човеците. Няма друго спасение. (Ще напиша книга за разстрела на интимността).

Политиката е най-публичната човешка дейност. Политическите отношения са по природата си надперсонални. Който е избрал политиката за поприще, е длъжен да остави на прага личните си въпроси. Той се посвещава на другите, на народа, в името на общото благо. Тежка във всяко отношение мисия. Нетърпеливите се бунтуват от тези мисли, като имат предвид горчив опит. Не обърквайте теорията (без която сме слепи и заблудени) с емпирията (Вебер), която виждаме с очите си. Казах, светът е станал дяволски сложен. Няма пряк път към най-простото и най-близкото, това, в което всеки човек от плът и кръв е потопен. Води ни разумът на сърцето и този на ума (последната ми книга).

За безпокойствата на разума днес.

Новите рискове, безпрецедентни в историята на човечеството, поставят под въпрос доверието към елитите. Има непредвидими последици от научни открития, за които фундаменталната наука не носи отговорност. Някои въпроси, мисля си, нямат изобщо отговор в хоризонта на човешкия разум.

Всеки член на обществото, народът, трябва да се произнасят с разбиране по важни и съдбоносни въпроси на общественото развитие. В предходни времена не е било така. Референдумът е станал много сериозно нещо. Брекзит! Потресаващата трагедия на объркания руски народ! Сякаш народът е онова всеобщо, което настина не знае какво иска (Хегел, да ни прости, е безсмъртен).

Демокрацията и нейните принципи не са вече саморазбиращи се. Дефицитът на политическа просветеност може да срине демокрацията като нищо.

Академията да се инсталира в публичния форум на обществото. Необходимо и опасно!

От Платон до Макиавели господства философската вяра в тъждеството на истината, красотата, доброто. Истината е красива и морална. Красотата е истината и доброто. Доброто е красотата и истината. Идеалът за политика е нейната единност с морала. Политическите безумия не разклащат тази вяра. Максимата е: Чудовищни факти – толкова по-зле за фактите.

Настъпва Ренесансът. Преход към ново начало. Сред титаните е Николо Макиавели, който взривява величавото тъждеството на истина, красота, добро. Макиавели: политиката е нещо съществено, различно от морала. По-късно Бодлер поставя с „Цветя на злото“ началото на модернизма. Пропаст между красотата и доброто. Макиавелизмът не е Макиавели.

Да се вслушаме в гласа на Вебер. Политиката не е аморална, но моралната мярка в личния живот не може да е мярката на политиката. Морална мярка на политиката е в етиката на отговорността. Моралната отговорност на политика е пред тези, които са го избрали да ги води, които са му дали своето доверие. Основата на доверието е морална! Кардиналната грижа на политика е общото благо на обществото. В модерната, демократична и правова държава политическите действия са в строгите рамки на рационалните и писани правни норми и закони, които са легитимни и следователно морално обосновани. Те са синхронизирани (симфонични) с Конституцията, която е фундаментален консенсус на народа, тоест на политическото общество. Моралът в политиката произтича от правната система. Но не само! От гледна точка на същността на политиката функциониращото право е система от инструментални ценности за постигане на финални политически ценности. Но функциониращата правна система, както беше подсказано, съдържа финални социални, духовни и екзистенциални ценности. Политиката е вземане и изпълняване на колективно обвързващи решения. Тук е мястото на морални въпроси в политиката. Това е огнището на обществения морал и на морални дилеми.

Патосът (в древногръцкия смисъл на думата) на моите размисли за политиката и морала е да се отсъжда за политиката и политиците в морално отношение в адекватната перспектива срещу погрешното и вредно адресиране. В късномодерното общество без първостепенна загриженост за зрелостта на политическата култура на членовете на политическото общество нищо не става като хората. Моралните отсъждания за политиката в късномодерното общество, което е свръхкомплексно, се обуславят от вникване и адекватно разбиране на политическия процес. Целта не оправдава средствата, ако те са безогледни. Моралната политическа цел (общото благо) не е утопия и не се постига с неморални средства. Отговорността на политиците е в крайна сметка и нерядко непосредствено морална. Не по-малка е отговорността на членовете на политическото общество.

Не можем да останем при гения на Макиавели, при гения на Бодлер, и при Вебер не можем да останем. Светът се е променил много и до неузнаваемост. Нелека и свръхважна е ролята на медиите! Като си мисля за изоставането, не само у нас, ме втриса.

Накрая за тези, които в късномодерното общество избират попрището на политиката. Това е важно и за голямата публика. Гледат на политиката като на суета. От Еклисиаст се знае, че суетата е вятър работа.

Истинският, големият политик е трагична личност. Неговото щастие е различно от щастието на личността, избрала пътя на своето лично  спасение. Трагичната личност е щастлива в усамотението си.

Георги Фотев е изтъкнат български социолог. Почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности. Бил е министър на науката и висшето образование (1991). Действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Сред основните му трудове са: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социологията“, том 1–2 (1993), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016), „Феноменология на чувствата“ (2018), „Диалогичният разум“ (2022) и др. В негова чест е публикуван монументалният сборник „Светове в социологията“ (2006) с участието на световни имена като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян и др.