От публикации след края на комунистическата диктатура научихме, че „органите“ на ДС у нас имали разработена подробна номенклатура от начини за дискредитиране на „враговете“ на режима, като похватите за това си имали дори утвърдени секретни наименования.
Един от тях е бил наречен „смрадливата сельодка“ и се състои в следното: на обекта, набелязан за дискредитиране, се приписва нещо позорящо го, като се представя за „известно на всички“ и по възможност се превръща в прозвище (прякор), който започва – това е главното – да се повтаря колкото се може по-често. С две думи „развалената сельодка“ се залепва за гърба на „обекта“ и смрадта от нея започва да го съпътства каквото и да прави, каквото и да говори.
Похватът „смрадливата сельодка“, нека сега си дадем сметка, стана особено любим на наследниците на ДС-актива след 1989 г. С него започнаха да си служат (много интензивно) включително журналисти, произходили от „котилото“ на бившите тоталитарни служби. Служат си с него и до днес. В десетилетията след 1989 г. този похват понякога „сработваше“. Ще припомня например, че на покойния Александър Божков без никакви реални улики, без нищо истински верифицирано, бе „лепнато“ обвинението, че от всяка приватизационна операция взимал за себе си (не за държавата) 10% и започнаха да го наричат (по-точно да казват, че „всички го наричат“) „господин Десет процента“. Тук „операцията“ на „десарите“ сработи и човекът си отиде сподирян от смрадта на залепената му сельодка. По-перфидни „сельодки“ (но в голямо множество) се опитваха да залепят на гърба на Иван Костов, „продал на безценица авиокомпания Балкан“, „харизал Кремиковци за (олеле) 1 лев“ и т.н. Тези „сельодки“ се оказаха не тъй резултатни (макар че се опитват да регенерират „смрадта“ им и до днес), а и човекът съвсем не бе безпомощен.
Критичният гражданин би трябвало да си даде сметка, че със „смрадливи сельодки“ си служат журналистите с „десарски“ бекграунд и в днешни дни. Някакъв „парапет“, на който се подпират, изкачвайки се по стълбище (без нищо повече!) се опитаха по гнусен начин да „лепнат“ на Кирил Петков и Лена Бориславова, като го развиха буквално в еротическа новела. Със „смрадлива сельодка“ редовно си служи усвоилият практически цялото ветрило от „десарски“ похвати журналист Валери Найденов, който непрекъснато нарича цял обществен слой в България (практически съвпадащ над половин милион избиратели на ДБ и ПП) „грантоеди“ – т.е. живеещи от „грантове“ на мистериозни западни „либерални централи“, давани им, за да обслужват разложителните им интереси. Че този половин милион души са собствено „грантоеди“ повтарят и други от вестникарските журналисти, за да внушат, че в България има куп хора, които правят това, което правят, имат тези политически позиции, които имат – не защото ги имат, а защото са… „храненици“, „купени“ хора, или – ако си послужа с далеч по-откровеното руско, путинистко определение – защото са „иноагенти“ („иностранные агенты“).
Сега ще кажа, че похватът „смрадливата сельодка“ имаше доста по-голяма ефективност по времето на тоталитаризма, когато практически нямаше кой и нямаше как да му противодейства. Днес (или по-точно след 1989 г.) той поради това отчетливо е насочен към политически неартикулираната маса от обществото, към полу- или не-гражданите (в политическия смисъл на думата), чиито мисли и възгледи биха могли да се формират „отвън“. За ужас обаче на производителите на „смрадливи сельодки“ днес тяхното разпространение е силно затруднено от наличието на т.нар. социални мрежи, в които „троловете“ с голяма мъка трябва да се състезават с хора, които също масово произвеждат словесна продукция, било доста по-остроумна от „сельодките“, било понякога – представляваща парадоксални „контра-сельодки“. Забелязвам как журналистите от хартиените медии, произвеждали до днес сравнително необезпокоявано „сельодки“, започват особено да се гневят именно на социалните мрежи, които все повече им пречат в „сельодко-производството“.
Най-страшното за тия последните обаче е, че в условията на демокрация похватът „смрадлива сельодка“ може да бъде разрушен буквално с един удар. Защото нека се замислим: основната сила на „смрадливата сельодка“ се състои в нейното напоително повтаряне. Именно непрекъснатото повтаряне на прозвището и клеветата е онова, което произвежда нейната „смрад“. А за това е нужно да няма противодействие – да звучи само повтаряното. И това е така, защото по правило както клеветата, така и „залепеното“ прозвище е… много тъпо. То не може да се приеме, ако не се повтаря до втръсване. „Десарските“ му създатели, известно е, никога не са блестели с особен интелект и въображение, те са злобни и по правило лишени от чувство за хумор люде. Но следователно в условията на демокрация (и наличието на социални мрежи) повтаряните им тъпотии винаги са изправени пред риска да бъдат пометени от една-единствена остроумица.
На забележителен пример за това, което казвам, станахме свидетели през миналата седмица. Опиталите се да „вземат на въоръжение“ десарския похват „смрадлива сельодка“ фашизоиди от партия „Възраждане“ (в това отношение следващи своите учители от Путинова Русия и дори – още онези от Хитлерова Германия, но за това – друг път) започнаха публично да наричат ненавижданите си противници „Доносническа България“. Разбира се, че измишльотината на Костадинов бе бездарна и тъпа. Защо именно „доносническа“, какви „доносници“, на кого „доносници“ са противниците от „Демократична България“? Тъпо! Но ако го повтаряме непрекъснато, може пък да се „лепне“. Това бе замислената от „възражданците“ тактика. И какво се случи? Аз, разбира се, няма да повторя тук каламбура, направен от Манол Пейков – колкото и да се стараят засегнатите да крещят колко той бил „нецензурен“ (какъвто, да – той е), колко бил „просташки“ (какъвто той въобще не е) – каламбурът буквално с един удар помете „смрадливата сельодка“ и със страшна сила се залепи върху господин Костадинов. Защо ли? Ами защото въпреки своята „нецензурност“ той бе искрящо, остроумно нецензурен. В него има „виц“ (а и нецензурните вицове са си вицове); той се запомня абсолютно отведнъж, няма нужда от повтаряне и… о, ужас – произвежда (видяхме го в „проклетите“ социални мрежи) нескончаемо количество последващивариации на каламбура – словесни, визуални, на български, на латински и т.н. С две думи „сельодката“ се дезактуализира отведнъж.
Всъщност на онези, които (лицемерно) се възмущават от нецензурността на Манол-Пейковата находка – вече в чисто теоретичен план ще обясня следното: в осмиващия хумор основен произвеждащ го ресурс поначало е тялото на осмивания. И то е основен ресурс именно защото е базисно „смиряващият“ компонент на човешкото битие. Тялото е онова, което не зависи от нас – то ни налага: ръста си, често неугледните си физически характеристики, тембъра (височината) на гласа, диспропорциите си. И поради това възможният контраст между субективната – грандоманска, месианска, героическа и т.н. претенция, и телесната фактичност е базисният „инструмент“ на разобличаващия хумор. Дайте си сметка например, че днес, десетилетия след Хитлер, ние буквално не можем вече да възприемем кадрите с диктатора освен през… „Великият диктатор“ на Чарли Чаплин: крещящата му патетика веднъж завинаги е окарикатурена от онзи преминаващ в лаещо-кашлящ хрип гег на великия комик, претенцията му на „велик“ вожд пък се възприема през онзи невероятен кадър, в който се опитва да надрасне джуджешкия си ръст, повдигайки стола си над този над високия Мусолини, претенцията на „завоевател на света“ вече се вижда от нас през играта с онзи глобус, който той побутва, включително със задника си. Та в „нецензурния“ каламбур на Манол Пейков има нещо аналогично. Ние, разбира се, не знаем нищо за онзи телесен орган на Костадинов, обигран в каламбура, но противопоставянето на претенцията на „възражданеца“, на неговата тъпа словесна агресия и евентуалната му „мъжка немощ“, е сразяващо, още повече продължено с „филологическото“ му „тълкувание“. Този каламбур няма нужда да се повтаря като тъпотията с „доносническа България“ – той я сразява отведнъж. И ще трябва да кажа, че именно общността, която „възразжданецът“ се опита да стигматизира със „сельодката“ си, още от 10.11.1989 г. е абсолютният майстор на подобни – и словесни, и репрезентативни каламбури. Спомнете си влачените на канапчета детски играчки-танкчета, които превърнаха в абсолютно посмешище поискалия „танковете да дойдат“ Петър Младенов, спомнете си искрящо остроумните карикатури, с които – да, така е – „умните и красивите“ протестиращи винаги обкичваха протестите си. Арсеналът на „десарите“, включващ похвата „смрадлива сельодка“ в условията на демокрация, следователно е май обречен. Той е базиран върху повтарянето, но върху повтарянето на нещо съчинено без въображение, без чувство за хумор (на който е разрешена и нецензурността) и затова въобще не може да спечели състезанието с улучващия го в сърцето каламбур. Запомнете прочее този урок, всички производители на „смрадливи сельодки“. И не се опитвайте да ни „засрамите“ с „моралистичното“ си възмущение от „нецензурността“ – особено ако агресията сте започнали вие, какъвто бе случаят от миналата седмица. Прав е Манол Пейков: за разлика от вас, „сельодкаджиите“, ние имаме въображение, можем да произвеждаме вицове, можем да стигматизираме (и) „велики диктатори“. А вие можете да разпространявате само смрад.
