Християнството би могло да бъде решението на много геополитически проблеми между Изтока и Запада. Вместо това то е впрегнато като аргумент в противопоставянето. Дотам, че чрез него изопачават ценностите, за да са различни. Ужасно е. Ужасно е, когато религията стане част от политическата пропаганда.

През седмицата, без да искам, настъпих болезнен мазол. Написах един текст, предизвикан от апел Църквата да изостави черковнославянския език и да служи на съвременен книжовен български, за да е по-атрактивна за младежта. Не казах обратното. Просто казах, че и двата езика се приложими и всеки от тях си има своето място от личната молитва вкъщи до литургичното песнопение. И рипнаха академични богослови, та чак ме изкараха „консервативен изолационист“, който „подменя евангелското послание“.

Останах със зяпнала уста, но после ми просветна каква е работата. Въобще не се бях замислял. Работата е там, че изглежда на някого му е хрумнало, че черковнославянският език е вид руски и чрез него в България прониква кремълско влияние против Украйна и обединените европейски усилия в нейна подкрепа. Тоест конкретната политическа ситуация, конюнктурата, идеологическият контекст са направили така, че за тези хора черковнославянският вече да не е езикът на Кирил и Методий, а езикът на Путин. С всички произтичащи от това ангажименти. Тъжна картинка. Тъжна! Но те и православието по подобни причини вече са превърнали в почти мръсна дума, така че няма какво да се чудим.

За да не превръщаме християнството в политика или поне не в конфронтираща, а в помиряваща политика, трябва да изберем как да гледаме на Църквата. Църквата е въвлечена в политиката още от самото си начало – първоначално като враг на държавата, а после като автор и пазител на държавната идеология. Тежкото разделение на църквата съвпада с политическото разделение на Европа, което условно можем да отбележим с коронацията на Карл Велики за император през 800 г. Тогава той приема на въоръжение filioque-то, за да се еманципира от Константинопол включително и през църквата. Filioque-то (формулата, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина) се появява още на Толедските събори 5-6 век с най-добри намерения. Тогава готите са ариани, а според арианите Христос (Словото) не е Бог, а твар. Когато изповядваме, че Духът изхожда и от Него, ние ограждаме устата на арианите и потвърждаваме Неговото божество. Чак няколко века по-късно filioque-то ще се превърне в политически аргумент и ще стане формална причина за Великата схизма от 1054 г. Казвам „формална“, защото същинските са съвсем други.

Църквата е сложна в простотата си. Тя е парадоксална, защото макар и в този свят, тя не е от този свят. Църквата има повече от три измерения и не е възможно да бъде осмислена само с разум и логика, а трябва да се включат сърцето и съвестта. Не е възможно да бъде изследвана само аналитично – към нея трябва да се подхожда и синтетично.

За светския човек Църквата едновременно в поне четири роли. На първо място е мистичната. Когато се кръщаваме, ние се обличаме в Христос и подобно на него преминаваме през смъртта, за да се родим отново, очистени от първородния грях. Това тайнство на тайнствата става единствено в Църквата и дори нищо друго да не се случва в нея, то е достатъчно.

В обществото Църквата играе роля и на нравствен съдник. Добро, Красота и Истина са имена на Бог. Доколкото Църквата е организъм с участието на Бог и оглавяван от Него, то тя може да се произнесе кое е в Бога (тоест добро) и кое е против Бога (тоест зло). И това произнасяне да е меродавно за всички.

Църквата изпълнява и чисто социални функции, осигурявайки с авторитета си подкрепа за бедни и нуждаещи се и давайки пример с действията си и на други хора да постъпват по същия начин.

Наред с всичко това обаче  Църквата е и участник във властта, дори и днес, когато на практика е напълно изхвърлена от нея. Независимо от нашето желание, властта е ред, таксис, а редът е божествената същност на нещата, законът, по който се развива творението. По един или друг начин „няма власт, която да не е от Бога“ (Рим. 13:1), така че е невъзможно да съществува и ситуация, в която Църквата да няма нищо общо с властта. От църквата произтича легитимността на властта, а с легитимността идва нейната стабилност. Иначе вечно би се лашкала в атентати, преврати, разцепления и извънредни избори. През Средновековието това беше и бизнесът на римските папи – да помазват императорите и кралете и по този начин да легитимират властта им. Нарича се папоцезаризъм.

Днес секуларният глобален свят с всички сили се стреми да омаловажи вярата, за да обезсмисли политическата роля на Църквата. И очевидно все още не е успял, след като за него религиозният въпрос е толкова важен. И днес геополитическото противопоставяне между християнския Изток и християнския Запад е актуално. И днес църквата е въвлечена в него. А това се отразява много мрачно на държави като нашата, на народи като нашия.

В момента, сиреч грубо казано от края на Студената война, вярващите в България са подложени на брутален натиск от две посоки. Казвам „вярващите“, защото останалите се къпят в обичайната атеистична пропаганда и се чувстват комфортно в нея. За тях има други опорни точки.

Двете посоки, както всеки може да се досети, са Изток и Запад. От Изток казват, че Западът е окончателно завладян от сатаната, и настъпва към нас с чисто голите си хомосексуални велосипедисти. Он Запад казват, че Изтокът е станал зилотски и е абдикирал от мисионерския си дълг. От изток настояват за пуризъм, граничещ с ригоризъм. От запад стават все по-големи и по-големи икуменисти. До едно време се опитваха да заличат различията между християнските деноминации, а после папите започнаха да посещават джамии.

Ние българите страдаме от един голям порок на мисълта. Независимо от това какво си говорим, продължаваме да си въобразяваме, че по някакъв начин сме откъснати от останалия свят и всичко, което се случва у нас, се самозаражда тук и дори по някакъв начин е едва ли не уникално. А всъщност истината е, че дори във времената на най-ярък суверенитет нашата международна, а което е по-лошо – и нашата вътрешна политика се определят от външни фактори. За да се добере някой човек или някоя партия до оперативната власт, той вече е продал „на зелено“ всичко, което е можело да се продаде. Когато най-сетне се добере до властта, той има сериозни задължения, често граничещи със зависимости.

И поради това приказките, че тоя или оня е на отчет в това или онова посолство, не са само метафори. Понеже все пак се наблюдават някакви следи от демокрация и общественото мнение има някакво значение, ако не за друго, то поне за оправдание на определени действия и за получаване на някакво подобие, на някакъв ерзац на онази легитимност, за която стана дума по-горе, полагат се усилия и за идеологическо въздействие върху електората. От една страна му се припомнят свободата на 3 март, българоруската дружба на Шипка и принадлежността към целокупното славянство (панславизмът е стара доктрина, създадена впрочем с прякото съдействие на западни идеолози), а от друга страна му се припомня цивилизационния евроатлантически избор.

Лошото е, че това засяга вярата и църквата. По първата линия православието е турено в пакет с панславизма (макар че що за славяни са гърците и румънците), което кара втората да го атакува с подигравки. От доста години прозападната пропаганда по отношение на християнството се опитва да коригира православието по няколко щедро финансирани канала: чрез внимателно подбрана литература и периодика, която ако е направена както трябва, на пръв поглед не съдържа нищо неправилно; чрез интелектуалци (журналисти, писатели и университетски преподаватели), на които са отпуснати щедри стипендии да се квалифицират и да специализират където трябва; чрез фондации и медии, директно финансирани за провеждане на една или друга идеологическа линия. Тези фондации продължават да плащат на същите интелектуалци, докато са полезни.

Често тази линия се оказва икуменическа или дори откровено протестантска. От позицията на образованост и цивилизованост на българските православни се внушава, че Църквата се нуждае от модернизация, защото в този си вид е безнадеждно изостанала, чак срамно примитивна. Свещениците не са достатъчно ерудирани, за да осъзнаят къде се намират и къде водят паството, та се нуждаят от просветени интелектуалци да им отворят очите.

Всичко това е, защото Църквата – ще, не ще – е в политиката. Но както видяхме, тя има и други функции, като мистичната е най-важната от тях. Нека търсим опрощение и спасение в Църквата такава, каквато е от 20 века, и да не се изкушаваме от сладкодумието на един или друг политически център. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.