В студените пролетни априлски дни поредните ялови парламентарни избори са в центъра на общественото внимание. Телевизиите, радиостанциите, малкото останали вестници, редица водещи сайтове ни обливат с безброй анализи и коментарии.

А в тях предимно се правят разсъждения за съставянето на правителство и в чии ръце да е изпълнителната власт. Само в деня на изборите, и в утрото след тях, по-сериозен акцент бе направен за крайно недостатъчната избирателна активност. Но почти никой от анализаторите не достигна да главната причина, която е довела до това следствие – условията, при които живеят хората и перспективата давана от политическите партии за бъдещето. Разсъжденията на анализаторите бяха от типа на кръженето около същността. Често мимоходом се споменаваха декларативно някои от главните проблеми на българското общество. На преден план бяха поставяни като цели на новия състав на Народното събрание и бъдещото правителство на България на почти на никого в Европа и в България неясни евроатлантически ценности и ориентации. Лидерите на политическите партии, влезли в парламента, а и от тези които за малко не влязоха в него, не биха могли простичко и ясно да обяснят на избирателите що е това евроатлантически ценности, евроатлантическа ориентация и какво дават те на обикновените, на огромното мнозинство бедни хора, а не на богатите бизнесмени и оядени политици.

Има няколко основни въпроса, на които политици, анализатори, журналисти и т.н. не дават отговор, избягват отговор, прикриват истината – най-често с мълчание, с премълчаване. Търсят се обяснения, които са неверни или второстепенни. На повърхността на медийното осветляване на ситуацията в българското общество само видимо има сериозна конфронтация – партийните лидери и политическите дейци непрекъснато се дърлят. Почти всички избягват да видят истината в дълбока ѝ социално-политическа и социално-икономическа същност. А каква е тя?

Първо. Българското общество е капиталистическо по своя характер. С термина „преход“ бе прикрита реставрацията на капитализма. В неговата основа са заложени неолибералните идеи и ценности, често прикривани от формални изрази, служещи за параван на капиталистическата същност, като „свобода“, „права на личността“, „правова държава“, „демокрация“ (но само либерална), „плурализъм“ и т.н. А в същност главното е крайният егоизъм и нагонът за печалба. В основата на българското общество е заложен приоритетът на частната собственост, която е неприкосновена, толерирана и използвана за формиране на много бърза и неограничена по размери лична печалба. И да си спомним как банките в България чрез всевъзможни такси на обикновените граждани реализираха огромни печалби. В резултат през кризисната 2022 г. те постигнаха 2.1 млрд. лв. печалба при 222 млн. лв. през 2018 г. През 2022 г. малкото останали държавна собственост фирми (8-9%) наляха милиарди левове от своята печалба в частните компании и частния бизнес, дори на най-печелившите като банките, Лукойл и т.н. От крупните енергийни, оръжейни и др. държавни фирми беше иззета 100% от печалбата, което не им позволява по-нататък да се развиват и бе дадена като подарък на крупни частни фирми, които изнесоха в чужбина по-голямата част от тази печалба. А държавният енергиен холдинг остана без средства за модернизация, за ремонт на ПАВЕЦ „Чаира“ и за развитие на атомната енергетика.

Наличието на значим дял държавна собственост позволява чрез държавното регулиране и конкуренция да се понижават цените на стоките за крайно потребление. Драстичен е примерът с държавната фирма „Ел Би Булгарикум“, произвеждаща и доставяща на пазара мляко и млечни изделия. Тя поддържаше ниски цени, когато търговските вериги картелно поддържаха високи цени на млякото и изделията от него. Вместо да се разширява подобна практика, правителството на Петков, с участието на Нинова, взе че закри държавната фирма „Петрол“, която можеше да продава горива с по-ниска цена и с това да повлияе за намаляване на спекулативните цени на другите бензиностанции. А изпълнителният директор на „Ел Би Булгарикум“ бе уволнен под натиска на чуждестранните посланици. В ЕС няма държава с толкова нисък дял на държавната собственост, колкото в България. В повечето страни тя е около и над 30%, да не говорим за Швеция, Франция и други страни, където е значително по-висока.

Второ. България е със слабо развита икономика. Съвременното българско национално стопанство е странна смес от остатъци от предишната социалистическа икономика, нови бизнеси, предимно в сферата на обслужването и производството на суровини, материали и полуфабрикати. Почти няма завършено производство на значими технически и други изделия. Център на българската икономика са услугите от най-различен тип. Възловите производствени звена, доколкото ги има, са предимно чуждестранна собственост – Лукойл-Нефтохим, Аурубис, добивът на злато и др. Чуждестранният капитал в България е предимно в сферата на бързо оборотните и сигурни печалби в банковото и застрахователно дело, веригата от търговски хипермаркети, мобилните оператори и др. Като цяло тежката индустрия в България е ликвидирана след затварянето на МК „Кремиковци“, поредицата от химически комбинати, крупни машиностроителни предприятия. Има огромен спад на преработващата промишленост, особено на млекопреработващата, месопрепработващата, консервната и др.

В страната има крайно неравномерно икономическо развитие. В новите европейски капиталистически условия е невъзможно постигането на по-равномерен икономически растеж и стопанско развитие на отделните страни и региони в тях. В България развит бизнес и промишленост има предимно в София и няколко по-големи града като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора. Всичко останало е огромен спад на производството на промишлена продукция и услуги. На практика в България, с изключение на зърнопроизводството, е унищожено българското земеделие, независимо от наличието на плодородна земя. Това се дължи на унищожаването на земеделските кооперации чрез закона за връщане на земята в реални граници и неравнопоставеността на българското земеделие спрямо страните от Западна Европа и някои други страни като Полша, Гърция и др. чрез т. нар. доплащането за произведена земеделска продукция. С огромен спад е транспорта, особено морският, който в близкото минало разполагаше с над 50 товарни кораба и снабдяваше цялата промишленост със суровини и износ на готовата продукция.

За да не изостава икономически България трябва да има реиндустриализиране на основата на новите и най-новите технологии и наченки на изкуствен интелект, на основата на значително преработване на български земеделски и минерални суровини. А това може да стане само чрез целеви държавни инвестиции, а не чрез молба на чуждестранни компании да развиват дейност в България и да изнасят печалбата в чужбина. Нито една политическа партия, участваща в парламентарните избори дори не употреби думите индустриализация и реиндустриализация.

Българската икономика е почти изцяло зависима от икономическата и политическата ситуация в Европейския съюз. Тя е управлявана чрез многобройните и изкуствено създадени регламенти на ЕС, санкции за тяхното неспазване и най-различни предписания и мнения на брюкселски чиновници. Самата икономика на ЕС е структурирана и функционира на основата на икономическия модел Център-периферия. Център на икономиката на ЕСе Западна Европа (Германия, Франция, Нидерландия, Белгия), формирана от бивши колониални метрополии. Тя като мощен магнит засмуква всичко от останалите части на Европа – най-вече работна ръка, финанси, суровини и др. Но освен това и експлоатира останалите части на ЕС чрез т. нар. чуждестранни инвестиции и дългогодишни концесии. ТНК, както и по-малките чужди компании, изнасят почти цялата си печалба в Западна Европа и САЩ и по такъв начин си присвояват чужд национален доход. Най-силно проявено е това в превръщането на източноевропейските страни, включително и България, в пазар, където се търгува и осигурява висока печалба, каквато е немислима в самата Западна Европа. И почти цялата тази огромна печалба се изнася в Западна Европа и по-рядко (за износа от България) в други страни като Италия, Унгария и др. България по този модел е от най-крайната периферия, т.е. територия без реална перспектива за развитие.

Друг много важен аспект са политическите решения на ЕС, които поставят икономическото развитие на страната в силна зависимост от политическата конюнктура. Нагледен е примерът с военните действия в Украйна и безмитния внос на украински земеделски продукти. Това нанася огромна щета на българското земеделие и е проява на нелоялна конкуренция на стоки, които са произведени не по европейските стандарти и се предлагат на дъмпингова цена. Подобна е и политиката по т.нар. „зелена политика“. Въведен е в страната наказателен данък за ползване на енергия дори за битови нужди, което води до мръзнене на хората и тяхното значимо обедняване. Такъв е случаят с 37% от цената на парното отопление и топлата вода за населението в София и другите големи градове, както и за отопляващите се с въглища. В същото време българските политици в Брюксел скланят глава и като робите приемат всичко, каквото им кажат. Те почти забравят за възможностите за дерогация на европейските регламенти.

Функционирането на българската икономика, в т.н. пазарна среда невероятно изкривява нейното развитие. Пазарът в ЕС и най-вече в България е безкрайно спекулативен. На практика, независимо от множество регулаторни органи, той стимулира неограничена спекула с цените и с качеството на изделията, включително и на хранителните продукти и лекарствата. В условията на безконтролен пазар жаждата, нагонът за бърза и лесна печалба осигурява непрекъснато повишаване на цените.

Спорна е тезата, че само повечето пари у потребителите са причина за високата инфлация. Тя се предизвиква от спекулативното увеличаването на цените и кръгът се затваря чрез необходимото повишаване на доходите. При всяко повишаване на цените и на инфлацията бедните над 80% българи обедняват, а малкото богати забогатяват още повече. В условията на Ковид-19 епидемията ежедневно в страната десетки хиляди обедняваха, а 2-3 души ставаха милионери. Мантрата, че всичко е пазар, включително образование, здравеопазване и култура, доведе до формирането на две равнища на достъп до тях – добро за богатите (безкрайно платежоспособните) и лошо за бедните (неплатежоспособните). Срещу парите богатите получават най-често маркови и висококачествени стоки, храни, лекарства, услуги, а за бедните остават ментетата.

В света текат процеси на отказ или промяна на неолибералния модел на развитие на обществата, на рушене на американоцентристкия глобализъм и създаване на многополюсен свят. В България всеки опит за различно мислене, различно мнение и различен подход от този на евроатлантическия модел на неолиберализма е обречен на обругаване от телевизионните екрани, от речите в Народното събрание и множеството безсмислени партийни пресконференции и анализаторски тиради.

Трето. Огромно е равнището на бедност и на неравенство. България е на последно място в ЕС по равнище на доходите на населението и с най-голяма разтворена ножицата на неравенството – до 8. Има множество данни за различни аспекти на българската бедност в статистиката на Евростат и тази на НСИ. Важното е да се видят причините за тази бедност. Първата от тях са ниските трудови възнаграждения, които предлагат работодателите в България. Това те правят с цел бързо и все по-нарастващо лично забогатяване, присъщо на спекулативния характер на „свободното общество“, на неолибералния глобалистки капитализъм. Обикновено забогателите и забогатяващите работодатели се оправдават за ниските трудови възнаграждения на наемните работници с ниската производителност на труда. Тя е такава, понеже те не влагат средства за модернизация и реконструкция, а купуват мерцедеси, яхти, вили-дворци и т.н., предмети на разкоша. В България доминират работещите бедни, т.е. тези, които с трудовото възнаграждение едва свързват двата края за издръжка на семейството, за отглеждането на децата, за примитивен начин на живот. Това е водещата причина за огромният демографски срив и обезбългаряване на България. В същото време около половината пенсионери са под прага на бедността, живеят в недоимък, мизерия и недостиг на здравни грижи и лекарства.

Втората причина за огромната българска бедност е спекулативния пазар, който изсмуква малките финансови средства на огромната част от българските семейства. И това става предимно за: хранителни продукти, предимно внос от чужбина и дори от страни извън ЕС със съмнителни и компроментирани хранителни качества; доплащане за лечение, лекарства, лекарствени средства и импланти и т.н.

Третата причина за масовата бедност и ниското равнище на живот на българите са недофинансирането на пенсионната, здравната и образователната система. В пенсионната система е възприет принципа на егоизма на богатите – за високите си доходи да не плащат здравни и пенсионни осигурителни вноски, да се задоволяват с обичайната ниска скала – за пенсиите да се облагат само доходите до 3400 лв. Това се дължи на егоизма на министрите, на депутатите в Народното събрание, бизнесмените, ръководителите на безбройните и безсмислени централни ведомства и т.н. Няма социална солидарност, а без нея няма и устойчиво общество. Младите, здрави и богати хора се правят, че не знаят, че тяхното отглеждане, образование и т.н. са продукт на данъците предимно на бедните, които в напреднала възраст се нуждаят от повече грижи. Солидарност ли? Здравната система на България е превърната в безогледна търговия. Качественото лечение е достъпно само за тези, които могат да заплатят високите цени за преглед и лечение при висококвалифицирани лекари. Освен това парите от здравните вноски се източват от здравната каса чрез излишно многобройните частни здравни заведения и от спекулативната търговия и доставка на лекарства на болниците. Огромно е доплащането за лечение. Доплащането на здравните услуги е многоаспектно – от лично купуваните лекарства за стационарно лечение до влаганите консумативи. Последните не само се заплащат от пациента, но и върху тях се начислява данък от 20% ДДС. За богатите печалбари от ресторантьорския бизнес и хотелиерството ДДС е 9%, но за лещите за очите на възрастните хора и за имплантите в строшените кости ДДС е 20%. В България хората най-често умират от сърдечно-съдови заболявания, но за тези болести доплащането достига от 50 до 87%. В сферата на образованието има неравен достъп до знания и умения на подрастващите. Богатите и средната класа отделят много лични средства за допълнителни образователни услуги, чрез които се повишава равнището на знания на техните деца и се развива техния интелект, но бедните не могат да си позволят това. Училищата вече се делят на елитни (за богатите и част от средната класа), и за бедни – обикновените общински училища. Недофинансирането на образователната система вероятно е целево – да се произвежда недостигащият на Западна Европа обслужващ персонал (слуги), както и отбирането на най-кадърните български млади хора за западните университети и фирми.

Четвърто. Деформирана, псевдодемократична политическа система. След парламентарните избори през 1997 г. окончателно се формира крайно десния характер на държавната власт и държавното управление – всичко в интерес на бизнеса и предимно за чуждестранния бизнес, протежиран от ЕС и посланиците на страните от ЕС. Главното в тази крайно дясна неолиберална политическа среда е преклонението на ръководителите на българските политически партии пред ръководителите на чуждите държави, неправилно определяни като партньори, а всъщност – ментори. Най-цветист израз на коленопреклонното поведение на българските десни и крайнодесни политици е държанието им като на колониална администрация по израза на един виден от всички посоки български политик – „Правим това, което каже г-жа Меркел“ и „Аз тази седмица бях три пъти в американското посолство“. В такава обстановка голяма част от българските избиратели, разбират, че за когото и да гласуват, то ще стане това, което кажат г-жа Меркел и г-жа Мустафа. И за какво да ходят до урните да гласуват?

В уж демократичния изборен процес доминират недемократичните средства и методи на провеждане на изборите. Безкрайно се шири чрез хартиената бюлетина масовото купуване на гласове. Полицията уж ги следи, залавя, дори арестува, но няма осъдени, няма официална яснота кои партии търгуват с гласовете на крайно бедните хора, когато всички знаят, че това са ГЕРБ-СДС и ДПС. Много широко прилаган е и т. нар. корпоративен вот, когато работниците, под страх от уволнение, гласуват за посочена от собственика на фирмата политическа партия. Все в тази плоскост е административния държавно-общински вот – държавните и общински чиновници са принудени „много културно“, подсказано им е за кого и как да гласуват. Чрез интернет сайтове се формират нагласи за коя партия и за кои кандидати да се гласува преференциално (справка със случаят във Варна). Когато масовият избирател знае тези неща се отвращава от избори и от гласуване и няма как да не се повишава броя на негласувалите. За какво ли да гласуват, когато изборите са образно казано купени?  

Българският политически елит в Народното събрание в безбройните министерства и държавни агенции има различен дневен ред от дневния ред на обикновените български граждани. Проследете преговорите и договорките между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Те са с приоритети за: Шенген, за Еврозоната, за Плана за развитие, за съдебната реформа (отстраняването на Гешев) и джендър идеологията (маскирана като закон за борба с домашното насилие). В същото време голяма част от българските хора са гладни, жадни, студуват, не могат да си платят здравните услуги и лекарства.

Българският политически елит е единомислещ по отношение на наложената под влияние на ДПС и юпитата на Кобурга данъчната система с най-отвратително ниските размери на данъците на богатите и високите данъци за бедните (чрез ДДС и акцизите). В последните 5 проведени парламентарни избори всички политически партии се обявяват против повишаването на данъците. В обществото чрез СМИ (по-точно СМРАД – средства за масова реклама, агитация и дезинформация) е наложена мантрата, че не бива да се повишават данъците. В редица сайтове има кратки анкети за желанието за повишаване на данъците. И много малко хора разбират, че трябва да има такова повишаване, но за богатите и намаляване за бедните. Всеки, типично за капитализма, възприема повишаване на данъците като повишаване на личните му данъци, а не като цялостна данъчна реформа. Само синдикатите плахо предлагат увеличаване на корпоративния данък по препоръките на Г-20 и на ЕС на 15%. Преди изборите за 49 Народно събрание, а и след тях, ръководителите на всички политически партии, спечелили над 1% от гласовете публично се обявиха против увеличаването на данъците на богатите. Заедно с тях бяха и най-високоплатените журналисти в най-гледаните централни телевизии. А каква е картината в ЕС? За корпоративните данъци средният размер е 21.5% (по данни на крайно десния приватизатор Иван Костов). В повечето бивши социалистически страни, без България, Румъния и Унгария е между 19 и 21%. В България е 10%, а има и политици, които считат, че е висок. В множество страни от ЕС има прогресивно данъчно облагане, а в някои страни и с необлагаем минимум. Да вземем Кипър, където до 19 500 евро годишен доход е необлагаем. Над 19 501 до 28 000 данък е 20%, над 28 000 – 25%, над 36 300 – 30%, а над 60 000 – 35%. В Латвия над 20 000 евро годишна сума данъкът е със ставка от 23% и 31% за доходи над 62 800 евро, а данъкът дивидент е 20%. Подобна прогресивна скала има и в Литва, но там данък дивидент е 15%. Мълчат българските политици и за данъка дивидент, който е срамно нисък (само 5%). При средногодишно раздавани дивиденти ок. 8 млрд. лв. при данък 15% в хазната биха влезнали още около 800 млн. лв. Има още аспекти на необходимата данъчна реформа. Например, облагане на финансовите транзакции, както е това в множество европейски страни. Данъчната реформа не е и не може да се разбира просто като увеличаване на данъците на всички. Тя трябва да е диференцирана.

В България сивата икономика е само оправдание на политици и финансисти, които считат, че ако се увеличава минималната работна заплата ще се увеличи сивата икономика. Да, би могло да се увеличи, ако бездейства държавата, както това тя прави досега. Повишаването на минималната работна заплата преди и след изборите се отстоява единствено от БСП и от някои от дейците на Левицата.

Редица политици, анализатори и журналисти говорят за достигане на средното европейско равнище на доходи и жизнено равнище. То може да стане само при условие и на средноевропейски данъци. Срещу промяната на данъчната система се обявиха преди изборите, а и след тях, всички политически лидери, като се почне от американския стипендиант от „Да, България“, човекът на г-жа Меркел, харвардските политици, крайно десните антибългарски депесари, безцелно мятащият се в политическото пространство генерал, патриотът и националист – учител по история, външнотърговската приватизаторка, част от дейците на Левицата и представителите на чалгарите в политиката. Е, за какво да гласуват негласуващите – за една и съща крайно дясна политика в интерес на богатите ли?         

Пето. В България след изборите за 49 Народно събрание се формира само дясно политическо пространство. Наскоро един бивш деец на НДСВ, редовен десен говорител по телевизиите заяви: „У нас няма нито чисто десни партии, нито чисто леви партии“. Това е поредната демагогия. У нас, в 49 народно събрание, има само „чисто десни партии“, които пропагандират и провеждат само дясна политика и само в отделни случаи пропускат някое социално решение, което пък други обявяват за популистко. По провежданите политики и гласуванията им ще ги познаете партиите в Народното събрание. Видимо има телевизионен и парламентарен шум – обиди, крясъци, обвинения, разграничителни, но и лесно прекрачвани уж „червени линии“ и т.н. По същество в Народното събрание има три крайно десни неолиберални политически коалиции и партии: ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС. Те яростно защитават всички и всякакви интереси на бизнеса: безкрайно ниски корпоративни данъци, намаляване на някои ДДС ставки, наливане на народни пари за целия, включително и най-печелившия бизнес. Това са партии, които са за по-малко държава, когато е угодно на бизнеса и за повече държавна безплатна помощ и безплатно финансиране на бизнеса при трудни ситуации и то за сметка на бедните. По този начин щетите от кризите се поемат от бедните, а богатите се обогатяват допълнително. Тези три десни партии са различни.

ГЕРБ-СДС е дясна олигархическа партия, която си служи с популизъм, а във външнополитически план е привързана към Западна Европа (центърът на ЕС), но с големи поклони и наклони зад Атлантическия океан и в близък план към Козяк, а в близкото минало и с благоприятна усмивка на скрита помощ за изток. Това е коалицията, която заедно с ДПС, по същество скрито управлява съдебната система и най-вече прокуратурата. Тя изразява интересите предимно на група крупни икономически субекти в страната и преследва други, които не са от нейния олигархически кръг.

ПП-ДБ е с международен олигархическо-либерален уклон, в интерес на мощните атлантически и най-вече трансатлантически ТНК и остро противопоставяне на възможностите за икономически връзки на изток – с Русия и Китай. Ръководният екип е икономически и политически тясно свързан с чужбина – Канада, САЩ, Израел. Тази коалиция на практика няма влияние върху съдебната система, чрез която да решава своите и на международната олигархия проблеми, да може да реализира своите и на свързаните с нея български и чуждестранни фирми. Главното ѝ пропагандно послание към българите е борбата с корупцията. Да, корупцията е морално осъдима. Чрез борбата с корупцията (преследване на държавни и общински чиновници) се дават допълнителни неограничени възможности на бизнеса да спекулира и извлича печалби за сметка на нарушаване на държавните регулации, без да дава пари под масата на някои алчни държавни и общински служители и политически лобисти. Но никой от десните радетели за борба с корупцията не казва по телевизионните студия, че корупцията има две страни – не само вземаща, но и даваща (бизнеса). Докато има даваща страна, винаги ще има и вземаща страна. Борбата с корупцията трябва да е двустранна, за да е морална. В предизборните послания на ПП-ДБ имаше и някакъв социален аспект. Сега в преговорите с ГЕРБ-СДС той изчезна и се вмъкна орязването на разходите в бюджета, т.е. ограничаване на възможностите за социална политика. Противоречията между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ са по същество противоречия между интересите на два олигархически кръга, най-често и видимо на повърхността представяни като личностни препирни.

ДПС е етническа дясна неолиберално-олигархическа партия, макар че се обявяват за центристка. Тя функционира на основата на олигархическия принцип, т.е. чрез съществуването и използването на прословутите доганови „обръчи от фирми“. Под нейно давление (и на НДСВ) по време на Тройната коалиция бе приет крайно десния нисък корпоративен данък в България и плосък данък с облагане и на най-бедните и облекчаване на най-богатите, както и въвеждане на изключително ниски ставки на пенсионните и здравни осигуровки. В съюз със СДС тази партия допринесе за провеждането на грабежната приватизация и въвеждането на унищожителния за здравеопазването търговски принцип. ДПС си приличат по десните политики с ГЕРБ-СДС и поради това поддържат скрито тяхното управление. Различават се чрез изразяване и защитаване интересите на различни олигархически кръгове. След като ДПС провалиха управлението на предишните си коалиционни партньори СДС и БСП (на два пъти), ГЕРБ вече недопускат открита коалиция с ДПС, а само подмолно сътрудничество.

Дясното либерално-консервативно направление в Народното събрание е представено от ПП „Възраждане“. Често ги обвиняват във всякакви смъртни грехове, най-често почиващи на политически измислици. Те не са глобалисти и по това се отличават от всички други български политически партии. Един широкогабаритен десен либерален политолог дори ги определя за фашистка или профашистка партия. Поне досега при „Възраждане“ ги няма ултранационализма, етатизма, антилиберализма и антиконсерватизма, присъщи на фашизма. Антикомунизмът им е умерен, за разлика от крайния фашистки такъв, дори е по-малък в сравнение с този на ДБ и СДС. Те се мъчат по свой, не винаги подходящ и добре премислен, начин да се защитават в полето на ЕС българските национални интереси. Това стана възможно поради колониалното държане на крайно десните управлявали България партии, с поведение, уронващо националното достойнство на българите. За разлика от ВМРО, те не са американофили, а обратното, както и не почитат националистите-фашисти от рода на Ванче Михайлов. Но те са за просперитет на бизнеса и неговите ниски данъци, а не за справедливо заплащане на труда на обикновените хора.

ИТН е популистко партийно обединение, което е с неустановен политически профил. Родеят се с ГЕРБ-СДС, независимо от желанието им за изчегъртването на ГЕРБ, както и с ПП-ДБ по приоритет на политиката, която ще поддържат в 49 Народно събрание – Шенген, Еврозоната, Плана за възстановяване и развитие (т.е. евроатлантическата ориентация). Родеят се и с „Възраждане“ по отношение на патриотичните чувства и най-вече въпросът за Северна Македония.

Лявото политическо поле уж е представено в 49 Народно събрание от БСП-Нинова. Партията е лява по членски състав и поддръжници, лява по име, но нейните представители в Народното събрание поддържат най-вече дясното. В България след президентските избори 2016 г. имаше условия за мощна лява вълна, която да помете правителството на ГЕРБ. Но посланията за изборите за Народно събрание през 2017 г. бяха продесни и това се отрази на резултатите, но все пак БСП остана втора политическа сила с над 80 депутати. Последваха действия за защита с предимство на интересите на бизнеса, а не на хората на наемния труд. Това се изрази в: отказът на ръководството на БСП-Нинова да отстоява премахването на търговския принцип в здравеопазването; отказът от въвеждането на подоходното облагане с необлагаем минимум за работещите; въвеждане на семейното подоходно облагане; целевото намаляването на ДДС на брашнари и хлебари, довело до тяхното рязко обогатяване и вместо понижение на цените на хляба – тяхното значително увеличение; отказът от въвеждане на нова данъчна политика; с даването на възможности на ГЕРБ-СДС и ДПС масово да купуват гласове (хартиената коалиция), чрез което значително дръпнаха на изборите пред БСП. Особено антинароден характер има прехвърлянето на финансови средства от държавните предприятията към частния бизнес, по същество в джобовете на бизнесмените. Невероятна политическа грешка бе поддаването на давлението от страна на седесаря Калоян Методиев да се атакува по всякакъв повод и без повод Президента на Република България, кандидат издигнат от БСП и поддържан от левите избиратели, както и служебните правителства. В ръководството на партията бе извършена тотална чистка на всеки, който има различно виждане и идеи от тези на Председателя на БСП. Постигнатите малки частични социални придобивки за част от населението в страната бяха непрекъснато изтъквани от Нинова, но те се приписваха и на ПП. В политиката, провеждана от ръководството не личаха същностни социалистически идеи и ценности, заложени в Програмата на БСП. В тази обстановка в страната има около два милиона ляво ориентирани потенциални избиратели. Огромната част от тях не виждат в политиката на БСП израз на своите същностни интереси. Поради това е огромният спад на лявото представителство в Народното събрание.

Опитът провалът на БСП да се коригира чрез създаване на ново ляво обединение не се реализира. Идеята е добра, но резултатът е недостатъчен. Със старите лица, добре запомнени от средното и възрастното поколение от миналата им политическа дейност и дясна колаборация трудно ще се постигне успех. Първанов, Калфин и Румен Петков от АБВ са свързани в спомените на средното и възрастното поколение със социаллибералните възгледи и стремежът им БСП да се социаллиберализира и с участието в управлението на ГЕРБ. Ръководните им дейци правилно не бяха водачи на листи, но това се оказа недостатъчно за избирателите. Подобна е картината с Движение 21 на Татяна Дончева, което е прононсирано като политика, че „няма ляво и няма дясно“, т.е. по същество идеята на третия път на лорд Гидънс и на Тони Блеър (т. е. социаллиберализъм). Дори в предизборната кампания в телевизионните си изяви Дончева постави на преден план не социално-икономически проблеми на страната, а евроатлантизма, с което идеологически и политически план се родее с ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС, ИТН, ДПС. БСП-Нинова е обречена на статуквото, на липсата на промяна. Промяна в новата Левица е също трудно да се направи с някои стари дейци на БСП, отказали се от социалистическите ценности. И за двете леви обединения е необходима нова лява политика, основана на социалистическите ценности.

По политиката, особено на власт, хората разпознават партиите. Вярно е, че образите също твърде силно влияят, особено тези от телевизионните екрани. Но чрез телевизията се формират образи, а не политически и идеологически представи, не се открояват политическите ценности, а образът, изказът, фризурата, поведението, държането, словесната реакция и т.н. Това е действие, разчитащо на политическата незрялост, която доминира в българското общество – да избираш партия и народни представители по телевизионни образи, а не по политически идеи и ценности. Неолиберализмът винаги използва телевизионните и интернет образи за влияние върху изборните резултати. Някои български политици забравят, че образите могат и да избледняват и да втръсват от прекомерното показване.

Две трети от българите не отидоха до изборните урни. Те нямаха избор. Преобладаващата част от тях са хора смачкани от бедността и не виждат изход от своята мизерия. Сред негласуващите има и значителна част мислещи и грамотни хора, които не виждат в политическите партии нито една, която да изразява и защитава различни от крайно десните политически позиции. Те по същество нямат избор или избират да не гласуват или да гласуват с „не подкрепям никого“. А част от тях подкрепят новото и различното в ПП „Възраждане“. Предлагаше им се едно и също – дясна политика и държавно управление в интерес на бизнеса и против интересите на хората на наемния труд. Това ще бъде така, докато някоя партия или коалиция не предложи на избирателите вярна, истинска лява социалистическа политика. Това най-подхожда на БСП. Тогава може да се събудят и милионите бедни и онеправдани от българския капитализъм хора и да отидат да гласуват за своите интереси.  

Анко Иванов – д-р по философия