Неизбежна става аналогията между поредицата от парламентарни избори и шоу програмите, които имат своите периодични издания – сезонни сериали и реалити формати.
Политиката често е сравнявана със сценична или екранна изява, но в нашия случай от последните две години се получи… като две капки вода.
Така наречените народни представители наистина конкурират участниците в Капките, Survivor, Игри на волята, Гласът на България, Hell’s Kitchen, Ергенът или в най-добрия случай – героите от политическите гротески с по няколко сезона. Родните политици не вършат друго – те ни забавляват.
Забавляват ни срещу заплащане, а ние сме склонни да си плащаме, защото за какво друго да си даде парите човек – нали изкараното с усилен труд трябва да се превърне в забавление, иначе усилието е безсмислено. А няма нищо по-забавно от разиграването на сюжети, в които се оглеждат нашите размисли и страсти.
И като казахме страсти, последната изборна серия се случи тъкмо преди Страстната седмица. Шоуто в парламента стартира на Велика сряда, на Разпети петък интригата с преговорите тръгна да се заплита, около Великден действието продължи зад кадър, за да се разгърне отново пред очите ни след това.
Съвпадението с големия религиозен празник произвежда разнопосочни ефекти. От една страна, сякаш нарочно продуцентът/президентът е планирал така, за да е още по-интересно, но от друга – на фона на същинските въпроси за живота, смъртта и безсмъртието дребнавата политическа игра олеква съвсем.
Да, тя започва с основание да изглежда като нещо по същество незначително, което може да ни занимава само с развлекателния си характер. Разбира се, доброто развлечение включва тежка запалянковщина – вдигане на кръвно, екзалтация или дълбоко разочарование, псувни или спонтанни изблици на радост.
Необходимите условия са на лице – имаме сблъсъци на отбори, като състезанията помежду им са изпълнени с най-различни перипетии, имаме предателства, унижения, криминални и еротични линии, морални колизии, талантливи или бездарни имитации на геройство, имаме изненадващи обрати.
Скандалите продават – това го знае всеки производител на съдържание, което се предлага на пазара. Търси се разправията, в която потребителите да задоволят от дистанция собствената си кръвожадност, която по разбираеми причини трудно намира отдушник в личната им ежедневна рутина. В нея се налага да е по-кротко.
И понеже начало на последното шоу даде един як скандал, все още изглежда валидна прогнозата, че потенциалът му за висок тираж е солиден. Защото дори да се отчита известно разсейване на зрителското внимание, скандалният капацитет не е изчерпан и с умело дърпане на конците пак може да избухне.
Но сигурно е време да се помисли и за по-нататък. Не би трябвало да се чака интересът да изтлее и чак тогава да се пишат новите сценарии. Избирателната активност е показателна за движението на рейтинга – неговата низходяща посока явява нуждата от освежаване. Може би смяна на част от персонажите, нова драма.
Важно е да се прецени как да бъдат употребени предстоящите местни избори – колко от настоящата енергия да прелее в тях като продължение. Ако е много, няма ли вече да е скучно, няма ли да се пропилее възможността за неочаквани атрактивни ходове и действително масово възраждане на вълнението?
Ето че в разговора се появи възраждане… И може би това е моментът, в който иронията трябва да мине на заден план и да се каже, че докато забавата си върви, се случват и недотам забавни работи. Защото ако за едни развлечението срещу заплащане е достатъчен мотив за участие, други имат по-различна амбиция.
Привлечени като епизодични персонажи, депутатите от „Възраждане“ започват да изпълняват все по-големи роли и да напускат отредените им по пиеса очертания. Те не просто се превръщат в централни фигури, а направо сменят жанра – от играчка става плачка, а комедиантите наоколо гледат с озадачени лица.
Част от публиката също е озадачена и дори разгневена. Тя настоява развлечението да си остане развлечение – почтени и непочтени да се карат, да менят местата си, да пропадат и да изплуват в рамките на художествената драматургия, а иначе животът с важните му теми да си тече и всеки да се оправя, както сам реши.
Но заявката на „Възраждане“ е друга и тя засяга точно живота, който някои смятат за гарантиран, уповавайки се на възгледи като този за края на историята – либералната демокрация е установена веднъж завинаги, в нейния контекст могат да възникват събития, но не и генерални промени на курса. Тоест – няма страшно.
Само че страшно има и скорошните примери по-далече или съвсем близо до нас са достатъчно красноречиви. Красноречива е и нарастващата подкрепа за партия, уж участник в шоуто, която не желае то да продължи, а само го ползва като жалка картинка, с която онагледява колко е зле положението.
Оказва се, че тази демонстрация намира все по-широк отклик у хората, защото мнозина не се ползват от лукса да се развличат с политиката, докато всъщност самостоятелно управляват собствените си дела. Те търсят представителство, което ще закрие шоуто и ще коригира живота, за да върне загубеното му достойнство.
Да им се обяснява, че този, който обещава подобни корекции, е фашизоидна/комунистическа карикатура е нецелесъобразно, при положение че, както се разбра, останалите партии не предлагат качество, по-високо от това в Ергенът. В този ред на мисли – техният принос за издигането на „Възраждане“ е безспорен.
Споменахме, че особено покрай Великден политическото занимание започва да изглежда несъстоятелно, защото остава встрани от големите вечни въпроси. Но ако се примирим с неговата декоративна форма и сметнем, че животът ни и без друго се случва извън нея, то нека не се учудваме на някои последствия.
Липсата на сериозност в политиката, превръщането ѝ в шоу отваря вратата за опасни внушения, които запълват изпразненото от смисъл пространство. Заслепението, с което участниците в постановката играят ролите си в очакване на хонорарите, им пречи да виждат какво реално се случва. А то е много тревожно.
