Христос воскресе! Наблюдава се един такъв социобиологичен вид, който може да бъде наречен „посттоталитарен неудачник“. Каква е разликата между неудачника и некадърника?
По същество тя е тази, че докато некадърността описва отсъствието на потенциал да се постигне нещо, то неудачието регистрира фактът на неговото доказано непостигане. Тоест може да се каже, че неудачието е доказана некадърност, закономерно следствие от некадърността. Има разбира се изключения, когато кадърни хора се оказват неудачници, а пък некадърници жънат невиждани успехи. И тези случаи никак не са редки, но не те ни занимават в момента. В момента разглеждаме неудачието като субективно изживяване, водещо до фрустрация.Посттоталитарният неудачник е дете на големите надежди, свързани с перестройката и демокрацията, с падането на Берлинската стена и евроатлантическия път на България. Тогава имаше такива личности, които си представяха, че на сутринта след падането на Тодор Живков от чешмата ще потекат мед и масло. Не говорим за „куфарчетата“, а за простите граждани. Докато едни от тези, които през 1990 викаха по улици и по площади за демокрация и капитализъм, грабнаха капитализма и с много труд, в конкуренция, често пъти нелоялна, основаха фирми, създадоха бизнеси, завъртяха капитал; докато други се квалифицираха по недостъпни дотогава стандарти и станаха ценни специалисти, трети останаха да чакат нови номенклатурни списъци, в които да се включат, и нови пакети привилегии, от които да се облагодетелстват. Деца на заслужили кадри на ДС станаха първи демократи и поборници за евроатлантизъм. И много от тях поради вродената си некадърност се провалиха и останаха да ферментират в злобата и завистта си.
Тези хора са характерни с нагона си да рушат. Те се чувстват зле при всякакви условия, защото вярват, че им се полага много повече от онова, което успяват да постигнат. Те скачаха с другите против Луканов, бяха първи костовисти, когато ОДС свали Виденов. После обаче се оказаха встрани от Костовата далавера (най-вече с приватизацията, пък и с други неща) и се озлобиха до такава степен, че пометоха Костов с гласовете си за Царя. Не че самият Костов нямаше лична заслуга за това със заслепението си по властта, но и посттоталитарните неудачници помогнаха много.
По времето на Царя доста неща тръгнаха добре, но пак не потече мед и масло от чешмата и неудачниците се обърнаха отново. Не успяха да „пометат статуквото“ отведнъж, та се наложи да преживеем Тройната коалиция – първото уродливо чудовище на задаващите се безпринципни коалиции, – но после доведоха Бойко Борисов на същите криле на възторга и надеждите, на които бяха довели и Царя.
Бойко Борисов дойде като реформатор, революционер и най-вече като отмъстител: „Е сега ще им каже той на тях кон боб яде ли!“. Занизаха се дълги Борисови дни, през които също се постигна не малко, но посттоталитарните неудачници отново останаха недоволни, ощетени, несправедливо ограбени и пренебрегнати. Погледите им отново започнаха да шарят за пореден Deus ex machina и през 2011 го откриха в лицето на Волен Сидеров. Тогава беше и звездният миг на „Атака“, но не толкова звезден, че да изпрати Борисов в историята.
Славата на Сидеров беше кратка. Кратка беше и славата на Слави Трифонов – поредния мимолетен идол на посттоталитарните неудачници. След него техните влажни взори се отправиха към „Промяната“, която от своя страна вече също започна да залязва. Кой ще е следващият идол? На хоризонта се очертава силует – силуетът на Костадин Костадинов от „Възраждане“.
Посттоталитарните неудачници са едни и същи хора, които цял живот се лашкат между „Осанна!“ и „Разпни!“ в преследване на болните си амбиции и нереалистични очаквания. Те силно възлюбват всекиго, докато е извънсистемен и застрашава с революционно разрушение системата, а после горестно го намразват, след като на свой ред се превърне в част от системата и стане ясно, че с нищо не е по-различен от всеки предишен на неговото място.
Посттоталитарните неудачници са некадърници, но не обикновени некадърници. Не всеки некадърник е посттоталитарен неудачник. Тук трябва да е налице специалната комбинация от бездарие, нахална самоувереност, вяра, че ти се полагат привилегии, злоба и омраза. Те понякога са интелигентни, но не достатъчно, а само толкова, колкото да осъзнаят собствената си семплост.
Често стават журналисти, защото само за толкова са стигнали скромните връзки на техните родители – дребни номенклатурчици, – но никога не стигат до нещо повече от репортери или водещи на развлекателни сутрешни блокове. Така кретат до дълбока старост или докато не им се усмихне късметът да ги запишат в някоя нова номенклатура и да ги трудоустроят по заслуги. Но и тогава те не могат да надраснат миниатюрните си мащаби. И това ги озлобява още повече. Рядко се среща нещо по-отвратително от застаряващ посттоталитарен неудачник. Особено пък когато е имал светло тоталитарно минало, нареждал се е тук-там с връзките на баща си, казвали са му, че го готвят да управлява, но накрая се е случило така, че по-оправни дечица са го изместили и той е останал в лигата на мрънкащите неудачници. Тогава по-голям мърморко за правда от него няма.
Проблемът на тези хора е в претенциите. Мнозина не са постигнали и никога няма да постигнат всичко онова, за което посттоталитарния неудачник мечтае, но това не ги прави неудачници. Да си неудачник означава да си опитал, но да не си успял. Да си се надявал, но надеждите ти да са останали несбъднати. И всичко това да те озлоби, защото може и да не те озлоби и тогава ще си нормален човек.
Неудачници винаги ще има и те винаги ще се мъчат да накажат останалите хора дори само заради това, че те не се давят в тяхната жлъчка. Посттоталитарният неудачник ще ви мрази, ще ви презира, ще ви се подиграва за онова, в което вярвате. Ще търси да ви обиди устно или писмено, ще търси публично да ви натрие носа. Ще се прави на по-велик от вас, но тайно дори от самия себе си ще ви завижда за спокойствието и душевното равновесие, от които той е лишен. Той ще бъде двигателят на всеки метеж, на всяка революция, след което ще изяде идолите си, освен ако победилите му идоли предвидливо не го пратят в затвора.
Ако в Картаген имаше достатъчно посттоталитарни неудачници, той отдавна трябваше да е разрушен.
