Ден четиресет и седми от Великия пост, Разпети петък. Бойко Борисов изглежда се е изказал някъде по някакъв повод за това, че Разпети петък е почивен ден, за да могат хората да се отдадат на тъжните си настроения, да отидат на църква и да направят каквото се прави там. Казал бил така:

„Въвели сме Разпети петък като неработен ден, за да може
всички християни да отидат под масата и да страдат, така както Господ е страдал“.

Това изказване е довело до истерична радост умнокрасивитета. Аз всъщност оттам научих за него – във фейсбук ми се наби на очи как са го споделили и как му се подиграват отдолу (няма да цитирам, не защото не е колоритно, а защото е грозно и крайно не – безкрайно неподходящо на ден като днешния). И се подиграваха не само редови фейсбук академици, но и ведущи умнокрасиви журналисти, лидери на обществено мнение, жълтопаветници от дълбоката провинция. И лошото е, че се подиграваха не само с Бойко Борисов, но и със случилото на Велики петък, както и с Онзи, на Когото се е случило.

Те сигурно не са лоши хора. Това, че са арогантни, тщеславни, надменни, че мислят себе си за нещо повече от другите хора, все още не ги прави съвсем лоши. Те мислят така от глупост и неосведоменост. И, разбира се, от гордост. Защото гордостта е онази искряща пелена, която ни пречи да видим собствената си миниатюрност. Може би ако знаеха кое как е, за какво става дума, нямаше да се държат като онези бесове в свинското стадо.

Затова реших в днешния печален ден да им споделя каквото знам по въпроса (нали аз също съм фейсбук академик!) с надеждата, че като научат, малко ще смекчат надменния си присмех.

Никога не съм твърдял, че Борисов е майстор на изящната фраза. Но в казаното от него (може би по малко недодялан начин) няма нищо невярно, напротив. Каква е тая маса, под която се страда и дето им е толкова смешна?

На Разпети петък в храмовете се изнася маса и тя се покрива с плащаницата, която е образ на покрова, с който е бил погребан Христос, както масата е образ на Неговия гроб. И друг път сме говорили, че храмът е един голям и сложен символ – и архитектурата, и изображенията и случващото се вътре – всичко в строга хармония и взаимна обусловеност, за да създаде намек за образ на неизобразимото. И храмът е не само символ, а нещо повече; не само знак, но и самото означавано, защото Църквата е в този свят, но не е от него. Тя е уникална пресечна област между небето и земята, както се молим в Господнята молитва „Отче наш“, между веществения и духовния свят, които Бог сътвори заедно и едновременно още „в начало“ (Битие 1:1). Затова например причастието не е хляб и вино, не е символ на плътта и кръвта Христови, а САМИТЕ плът и кръв Христови. „Вярвам още – казва св. Иоан Златоуст, архиепископ Константинополски, – че това е самото пречисто Твое Тяло и това е самата драгоценна Твоя Кръв“. Така че каквото се случва „на ужким“ в земната част на Църквата, се случва действително в нейната небесна част.

Така и с минаването под масата на Разпети петък. Някъде се твърди, че минаваме под масата „за здраве“. Разбира се, че и заради това също, но здравето не е цел на нашето присъствие в храма, нищо че мнозина мислят така. Здравето е продукт, то е резултат от обстоятелства, настъпили вследствие на наши дълбоко осъзнати и осмислени духовни действия. Независимо от многото си нужди, независимо от хилядите си битови желания, човек се моли на Бог за едно – да го помилва и да прости безбройните му грехове, защото човек греши, дори и като спи. Грехът е злотворно разстройство на световния план, но Божия замисъл за творението. Болестите са естествен резултат от греха, от това разстройство. С очистването на греховете изчезват и болестите и здравето е налице. При наводнение ние не се молим за достатъчно голяма кофа, с която да изгребем водата, а се молим да спре да вали.

За исихастите е достатъчна Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене грешния!“. Тя съдържа всичко. Ако в ежедневието се молим по-дълго и с много думи, ако се обръщаме към Богородица и светиите, то не е за да поискаме нещо повече, а да удължим времето си за пряко общуване с Бог чрез благодатта, в която са те. Защото молитвата не е просене, не е пазарлък, а интимен разговор между творението и неговия Творец. И този разговор не е безцелен, а се надяваме (молим) в резултат от него на мястото на нашата грешна, заблудена и горда воля да се настани Божията воля, така че с Него да имаме една воля. Когато това се случи, ние ще сме постигнали смисъла на живота си, ще сме се обòжили, ще сме станали богове, ако не по природа, то по благодат, изпълнявайки казаното от св. Василий Велики, че човекът е твар, получила повелята да стане бог. А здравето ще дойде самò покрай всичко това.

Другаде се твърди, че минаването под масата е за опрощение на греховете. И това не е така. Греховете се очистват (развързват) само по един единствен начин: в тайнството Покаяние и в тайнството Евхаристия. Те, както всички други тайнства, се извършват единствено в Църквата и никъде другаде. От свещеници по силата на апостолската приемственост чрез ръкополагане в тайнството Свещенство. През тайнството Покаяние минаваме чрез изповед след пост, а през тайнството Евхаристия – чрез приемане на истинските Тяло и Кръв под формата на причастие. Разбира се, окончателното очистване от всички грехове ще извърши Бог, когато застанем пред Него, и то по Неговата милост, а не заради нашите заслуги.

С минаването под масата на Разпети петък ние показваме ни повече, ни по-малко, че сме готови да подражаваме на Христос и да го следваме дори в смъртта. И най-вече в смъртта. Минавайки под масата, ние влизаме в Неговия гроб и излизаме от него, оставили назад всичко суетно и понесли спасителния си кръст. По същия начин в тайнството Кръщение, ние умираме във водите и се раждаме от тях пресътворени и запечатани с дара на Светия Дух.

И не е страшно, ако някой вярва, че минавайки под масата си спечелва здраве или се очиства от греховете си, защото в крайна сметка наистина го прави. Искреното желание да подражаваш на Христос и да Го следваш в стъпките Му (а какво по-искрено желание от това да се покажеш готов да влезеш с Него в гроба Му!) всъщност е онази молитва, която е нужна за очистване на греховете и която може да се изрази като: „Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене грешния!“. Минавайки на Разпети петък под масата, ние казваме тъкмо това със скръб, но и с радостна надежда.

Така че Борисов много добре знае какво говори и какво се случва на Разпети петък. Умнокрасивите присмехулници са тези, които не знаят. А да не знаеш такива неща, дори ако си мюсюлманин, будист или атеист, вече не е въпрос на лоша обща култура, а граничи с неграмотност. Та нали всеки от вас, прогресивни мислители, е по-образован и по-културен от всички прости хора, взети заедно? Тези неща трябва да ги знаете даже по-добре и от нас, дори да са под нивото ви.

И накрая един съвет или, ако щете, наречете го молба. Да не забъркваме Църквата в политическите си джафкания! Да ограничим остроумието си до шкафчето с кюлчетата, парапета, кривите жълти павета или онзи изумен ватман с пресичащата пред него госпожа, дето нашумя напоследък. Ако искате да се гаврите с някого заради политическата му принадлежност, гаврете се – на свой ред и с вас ще се гаврят и всичко ще е окей. Обаче не нападайте вярата на хората, не ѝ се присмивайте, защото тя е над политиката – и като историческо време, и като морално качество. И не се правете на много умни, защото, присмивайки се на „селските суеверия“ и „неграмотните бабички“, без да искате, заемате надменна поза и по отношение на хора като Иоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Палама, Тома Аквински, Ириней Лионски, Августин Блажени и още десетки, десетки други интелектуалци от световна величина, на които днешните изкълчени от пози модерни мислители не могат да се намажат и на малкия пръст.

Изобщо, присмехът не е добра стратегия. Особено пък присмехът за това кой колко бил прост. Защото най-често простият се оказва присмехулникът. А сега де се опитаме да прекараме остатъка от деня в благоразумно мълчание.