Ден четиресет и седми от Великия пост, Разпети петък. Разликата между човек и Бог не е само една, повече са, макар че и приликите не са малко – в крайна сметка нали сме образ и подобие Божие! Конкретната разлика, за която ще говорим, е в отношението към другия човек, в двата начина, по които имаме възможност да се отнесем, и към необходимостта да изберем единия от тях.

Една от новините през Страстната седмица беше как Лена Бориславова се отказва от депутатство. Вместо това щяла да работи за местните избори в София, сякаш някой ѝ пречи да го прави в качеството си на депутат. Можем само да гадаем, какво се е случило, за да се стигне до това положение. Можем само да гадаем, че това, което се е случило, е твърде сериозно. И може би грозно. Кой знае какви скандали са се вихрили в кухнята на Промяната, кой знае какви вътрешни фракции са се сблъсквали, кой знае какви безобразия са излизали наяве! Кой знае? Можем само да гадаем. Но от нас зависи дали ще го правим или не. И ако решим да го правим, какво ще търсим в една нервна ситуация, защото можем да търсим най-различни работи.

Разликата между човек и Бог е тази, че Бог търси у човека доброто, за да го оправдае, а човекът търси у ближния си злото, за да го осъди. Вижте, почти целият ни публичен дебат е зает с това да търсим злото и самодоволно да го осъждаме под формата на благородно порицание. То не бяха шкафчета, не бяха парапети, не бяха къщи в Барселона, не бяха любовни вечери в Солун с правителствения самолет… Кое е по-грозно – шкафчето или парапета? Не са ли и двете еднакво тъпи? Не е ли еднакво тъпо да говориш публично месеци наред по най-отвратителен начин за тях, дори и да са верни? Какво, освен зло, сееш в душите на хората по този начин?

И това е само на върха. Целият дебат се гради върху компромати и заклеймяване. Такива като мен не правят изключение, не могат да направят изключение. Ние също пишем за злото и го клеймим. А за да пишем за него, трябва да го търсим. И като клеймим, на практика осъждаме, вършим този грях. И се успокояваме, че „такива са правилата на играта“. Но нищо не може да ни оправдае, защото мълчанието е избор, ние имаме този избор, но не го правим. Утешаваме се с напудрените лозунги, че нямаме право да мълчим. Глупости! Какво полза от това, че хиляда души ще кажат едно и също нещо, надпреварвайки се кой ще го каже по-засукано, та да му обърнат внимание!… Разбира се, писачи като мен не могат да достигнат върховете на професионалните политически активисти. Понякога изтръпвам като гледам какво може да им дойде на ума да изрекат!

Как после да направят коалиция, като досега са говорили как ще вкарат опонента си в затвора и съжаляват, че нямало смъртно наказание (да, да, имаше и такова изказване от прогресивен и цивилизован, умен и красив космополит).

В дните на Великия пост, когато всеки трябва да спре да гледа натам, накъдето е тръгнал, и да се обърне натам, откъдето идва, мъже нападаха жени, жени нападаха мъже, жени нападаха жени. За случаите, когато мъже нападат мъже, да не говорим, защото в това има нещо естествено. Сериозните аргументи бяха малко. Преобладавах гневни нападки, злобни нападки, насмешки за това кой колко бил прост и какъв престъпник бил. И колко бил грозен. Умът ми не го побира как аргумент в някакъв спор може да бъде външният вид на опонента – един бил нисък, друг имал шкембе, на трети му били къси пръстите, на четвърти му бил дълъг носът… Особено когато по политически причини се присмиваш на жена, задето е грозна, е отвратително. Как може такова нещо! Мога да изредя и имена, но няма да го направя, защото това ще означава да обидя хората още веднъж.

Как после да правят коалиции! Как после да свършат каквото и да било заедно!

Проблемът е, че на едно ниво на обобщение хората са различни, дори антагонистични, но на друго са еднакви. Често пропагандата търси онова ниво на обобщение, на което хората са еднакви, за да ги накара да извършат нещо заедно. Например на едно ниво хората са левскари и цесекари, но на следващото, когато играе националният отбор, са българи. Нацистите казваха: може да сме работници, селяни, фабриканти и художници, но всички сме германци! Болшевиките пък казваха: може да сме руснаци, германци, китайци, американци, но всички сме от работническата класа, която, както и децата знаят, е гробокопачът на капитализма!

Последните интелектуалци, онези които кандърдисваха ГЕРБ и Промяната да се коалират, се опитаха да направят нещо подобно – предложиха ниво на обобщение „всички сме евроатлантици“, но грешката им беше, че помислиха за евроатлантици хора, които всъщност не са. А що се отнася до „всички сме българи!“, това отдавна не работи, въпреки че мнозина продължават да го повтарят по инерция.

Няма добри хора и лоши хора. У всекиго има и добро, и зло, като двете са така добре размесени, че понякога трудно могат да се различат. Ето, давам милостиня на просяк. Защо го правя? За да нахраня гладния? Защото ми е жал за него? Или да изглеждам добър в очите на другите, включително и в очите на Бог, включително и в собствените си очи, и за да си кажа: Господи, колко съм праведен! Защо го правя? Вероятно заради всичко това едновременно. Остава да решим кое ще изберем да гледаме – доброто или злото. В този избор е смисълът на живота. Защото за Ницшевата бездна не знам, но знам, че ако у някого потърсиш доброто и го повикаш, то твърде вероятно е той да ти отговори с добро. И обратно.

Има и друго. В злото хората се различават, злото е разнообразно. Доброто обаче е едно. Също така е просто, несложно. В злото хората са различни, обаче в доброто са еднакви, защото доброто винаги е резултат от любов, а любовта е една, независимо от хилядите си проявления. Ето го това ниво на обобщение, на което трябва да застанем и да разгледаме картинката наоколо.

И ако Бог търси доброто в човека, за да го оправдае, нека опитаме и ние да направим същото, колкото и скучно да е това за публиката. Защото християните почитат Христос като му подражават.