Последните избори, ако си послужа с една от любимите формули на Георги Господинов, все по-ясно ни изправят пред „дефицита на смисъл“.
Отново 40% отидоха до урните да гласуват, но около 60% се въздържаха (4% от гласувалите маркираха квадратчето „не подкрепям никого“, така че „реално“ гласувалите са 36%, от които, като извадим купения и корпоративния вот, вероятно остават под 30%, върху които се крепи сегашната ни политическа система). Сред тях са и избирателите на „Възраждане“ и ИТН, настроени деструктивно. Останалите (негласуващите) са в плен на апатията и безверието (нищо няма да се промени, ако се промени, ще е към по-зле, затова „няма да им гласувам“). Така изглежда днешна България, видяна не само от урните, а и от улицата.
Демокрацията е „постоянен референдум“ (по Ернест Ренан), в този смисъл е и „упражнение по гласуване“. Ала когато една трета от гласоподавателите за пореден път се изправят пред една и съща стена (на техните вътрешни разделения), изборът е сякаш предизвестен.
Формално погледнато, ГЕРБ е победител в изборите, но със символичните 2%. Фотофинишът е пирова победа. От една страна, това „първо място“ вади ГЕРБ от изолацията, инициативата е в тяхното поле, Бойко Борисов ще води преговорите и ще трябва да ходи на работа в парламента, но пък от друга страна, резултатите сочат съвсем леко покачване на подкрепата за ГЕРБ. Онова, което предреши изборите, е пренасочването на част от младите избиратели на „Промяната“ към „Възраждане“ (ДБ удържа подкрепата си на предишните нива).
Как това се случи е може би най-важният въпрос на тези избори. Защото е въпрос за бъдещето на България – отвъд инфлацията, войната в Украйна, страховете на хората, изборните манипулации или преките последици от един десетилетен полуфеодализъм, поддържан в цели региони от ГЕРБ или ДПС.
„Мълчаливата революция“
Социолозите предвиждаха, че около 15% от избирателите, на възраст до 25 години, в неделя сутринта могат да решат да обърнат изборите. Което донякъде се случи, но не в посоката, в която се очакваше. Влакът подмина гарата на „Промяната“ и спря при партията на „копейките“. Защо 30 000 млади българи, повечето с висше образование, избраха точно това? Водени от проруски или по-скоро от антизападни настроения, които те обвързват със „статуквото“? Поради блянове за „суверенизъм“ („никой да не ни казва нищо“)? Или от мечти за „златен лев“, много по-силен от еврото (но вързан от десетилетия за него)? Всичко това може и да е протестен вик срещу „политическата кочина“, към която тези млади гласоподаватели изпитват обяснима погнуса, но то е и сериозен крах на образователната ни система.
От 2020 г. и последвалите избори е ясно, че се извършва рязка смяна на поколенията, отливаща се във все по-причудливи форми. В нашия случай тя съвпада донякъде с някои от наблюденията, които още Роланд Ингълхарт формулира в книгата си „Мълчаливата революция“ (1977). Става дума за „политическата култура“ на едно ново поколение – крайно индивидуалистично, сегментирано в максимална степен (от социалните мрежи), което търси разрив с „колективните ценности“ на предишните поколения и най-вече търси кого да накаже.
През 2020 г. на площада имаше „бащи“ и „деца“, но още тогава се наблюдаваше тази ясна политическа „сегментация“. „Отровното трио“ бе само „символен център“ на протеста, около който заемаха места твърде различни политически сили. И за да не се „сблъскат“, някак си преразпределиха местата (като в един бъдещ парламент). Ала още тогава правеше впечатление силното присъствие на младоците с татуси и черни тениски на „Възраждане“, около които гравитираха немалко хора.
Да кажем, че тогава е било обяснимо – „всички срещу ГЕРБ“… Но трябваше ли делегитимацията на ГЕРБ да легитимира Костадинов и надигането на путинизма в България? Вече няма как да избягаме от този въпрос. Предусещам колко неприятен е той за мнозина. И как (още преди да е станало дума за Радев) мнозина яростно ще започнат да убеждават самите себе си, че тогава тези действия са били чисто „тактически“: да се смъкнат Борисов и Гешев, за да се започне на чисто. А после…
Само че това „после“ днес ни се стоварва отгоре. Борисов е пак първи на изборите, а Гешев си е на мястото. Костадинов е трета политическа сила с огромно медийно присъствие (както се убедихме и в нощта на изборите). И никой не го възпира, когато той продължава да пропагандира безумията си срещу еврото, за излизането ни от НАТО и ЕС. Останалите политически сили мълчат, заети със сложните си многоходови комбинации. Впрочем така те мълчаха и по времето на кампанията, а и преди нея, докато той бълваше всички тези „фейкове“ на проруската пропаганда. Обяснението: не трябвало да слизат на равнището му дори той да ги обижда в лицето. Сега обаче той е на трета позиция. И както е тръгнало (при шести избори), има реални шансове да стане втора политическа сила. Познайте обаче коя ще е първата и коя – третата? Как ще изглежда тогава българският политически пейзаж? В каква посока ще ни поведе Костадинов, подпомаган от Румен Радев? И каква ще е позицията на „статуквото“?
Ако днес нямаме отговори на тези въпроси, на следващите избори ще е твърде късно.
Знаем ли какво искаме?
Седемдесет-осемдесет процента от българите твърдят, че искат редовно правителство. Тоест правителство под контрола на парламента, а не еднолична президентска власт, управление с укази и опити за промяна на геополитическата ориентация на България.
Възможно ли е това да се случи?
Не, не под формата на „германска коалиция“ между първия и втория, мисълта за която хвърля в ужас младите избиратели на ПП и ДБ и би могла да предизвика още по-силен трус в крехката ни политическа система.
Политически формули за „експертно правителство“ съществуват отдавна и тези дни се обиграват открито. Става дума за кабинет без политически фигури, който под строг парламентарен контрол да реши във времето най-належащите задачи (внасянето на бюджет, на законопроектите, свързани с пакта за възстановяване, за съдебната реформа и т.н.).
По-възрастното поколение си спомня правителството на Димитър Попов, избрано на 20 декември 1990 г. Тогава България беше в много тежка ситуация, далеч по-тежка от сегашната – и в политически, и в икономически план. Бяхме изкарали гладната Луканова зима. Противопоставянето между комунисти и демократи бе в апогея си: хората научиха не само истината за националната катастрофа, но и за лагерите, и за репресиите на комунизма. А трябваше да се освободят цените и страната да премине към реална пазарна икономика.
Направо не е за вярване как в онова „време разделно“ се стигна до „експертен кабинет“. Истинските реформи започнаха и така изгря звездата на Иван Костов като министър на финансите. След което имаше избори, демократичните сили ги спечелиха, а на власт дойде правителството на Филип Димитров.
Има ли шанс днес да се повтори подобен сценарий? Или онова е било „някога“, а сега е немислимо, напълно невъзможно? И би било „великденско чудо“?
Не знам защо изведнъж си спомних една еврейска легенда, която съм чел в един от романите на Шмуел Йосеф Агнон, Нобелов лауреат за литература през 1966 г. Може би заради „дефицита на смисъл“. Нали Платон настоява в диалозите си, че ако ни липсва „логос“ (смисъл), е редно до прибегнем до „мютос“ (сиреч до притча).
Когато на еврейския народ му станело особено трудно, щом настъпели гонения или тежки раздори, един от „цадиците“, техните праведници, отивал на паметно място, вдън гори тилилейски, палел огън и произнасял молитва. И всичко се разрешавало чудодейно. След поколения се оказало, че следващият цадик не знаел как да запали огън, но пък помнел думите на молитвата. При следващото поколение мястото още се помнело, но отишлият там нито знаел как да запали огън, нито помнел думите на молитвата. Но и това помагало. Наследникът му обаче вече не знаел нито де е гората, нито мястото, нито думите на молитвата. Тогава, след дълъг размисъл, той седнал на земята и разказал историята, как това се е случило. И пак помогнало.
Разказът за общото минало е онова, което превръща отделните индивиди в нация.
