Ден двайсет и шести от Великия пост. Един човек във фейсбук написа: „Работата става дебела! МеВеРето е категорично, че притежаваме оригинал…“. И после следва картинка от статия в „Дневник“ със заглавие „Министър Демерджиев: Има голям шанс картината на Полък да стане собственост на България“.
„Я чакай да видим – рекох си – колко ли пък дебела става тая работа!“ и отидох да прочета статията, която започва така:
„Това е много сериозна акция и вероятно България ще получи картината на Джаксън Полък, намерена в дома на българин при международна акция. Това мнение изрази днес пред Би Ти Ви служебният министър на вътрешните работи Иван Демерджиев. По думите му гърци са наели българин да намери купувач на платното. Той обаче решил да го задържи за себе си“.
Майко мила! Какви неща стават по света и в частност у нас! Признавам, че не съм проследявал особено съвестно интригата с платното на Джаксън Полък и затова в момента съм леко удивен как то се е превърнало в държавен въпрос на България. Ама това е невероятен кретенизъм! Как може процесът по придобиването от страна на държавата на някаква картина, все едно кой я е рисувал и колко струва, да бъде дни наред обект на медиен интерес!
Дори да струва творбата 100 милиона евро, що за държава е тая, за която 100 милиона са нещо, за което ще точи лиги, министрите ѝ ще правят специални изявления, а медиите ще тръпнат дни наред, все едно Стара планина се е оказала от чисто злато?! Толкова ли сме жалки?
Друг е въпросът кой е Джаксън Полък и защо струват толкова изделията му. Великолепният Кърт Вонегът има цял роман (леко подигравателен), посветен на постмодернистите и по-специално на американските абстрактни експресионисти, чийто своего рода тамада се явява въпросният Джаксън Полък. Романът се нарича „Синята брада“ и в началото пише така:
„Разбира се, подигравките му нямаше да са насочени само към мен лично, а и към всичките ми колеги и приятели абстрактни експресионисти. Включително и към Джаксън Полок, Марк Ротко и Тери Кичън, които, за разлика от мен, по-късно бяха признати за едни от най-блестящите художници не само в Щатите, но и в целия проклет свят!“[1].
Когато цената на една картина надхвърли стойността на боите и платното, вложени в нея, тя вече добива инвестиционни измерения и се определя на базата на обществено договаряне. В това ценообразуване, при което едно платно може да достигне цена от 100 милиона, участват най-различни фактори, на които сега няма да се спираме. Нека кажем само, че подобна вещ струва толкова само до момента, в който е хипотетично вероятно някъде по света някой да плати тази цена за нея. Собствена стойност тя няма. А пък ако сега ще ми кажете, че има някаква рядка духовна стойност, то ще ви отговоря, че тази стойност не се измерва с пари. Нито някоя банка ще я приеме за обезпечение или пък някой застраховател ще я застрахова. Но, както казах, в случая това не ни интересува.
Модерното (всъщност постмодерното) изкуство във всичките си уродливи проявления се смята за нещо велико. Колкото по-неразбираемо е, с толкова по-голямо право малцина сноби ще могат да кажат, че са способни да го разберат само те със свръхчувствителните струни на изтънчените си души. Постмодерното изкуство е префърцуненото изкуство на забогатялото простолюдие. И колкото по-бързо е забогатяло това простолюдие, и в колкото по-нечувано големи размери е забогатяло, толкова по-префърцунено трябва да е изкуството му.
До това изкуство води една определена философия – философията на самотния и отчужден човек, неразбран от никого, но изключително чувствителен; на гордия човек, способен да разкрие тайните на вселената и да я покори; на човека, в чиято чест се въртят небесните светила.
Джаксън Полък със своето безразборно пръскане на боя по платното не е нещо изключително. Не е докрай иновативен, не е докрай неразбран и поради това велик в самотата си.
Полък, например, е направо консерватор в сравнение с творци като онзи, който живописва със задника си.
Вкарва си боя с клизма и после я изстрелва върху платното. Резултатът твърде прилича на Джаксън Полък, само че Полък го постига с четка.
Или пък швейцарката Мило Моаре. Нашумяла с плетенето на пуловери с вълна от вагината си, на панаира на изкуствата в Кьолн тя показала и своеобразна живопис. Зареждала въпросната вагина със сурови яйца, после се събличала дибидюс пред заинтригуваната публика, разкрачвала се над платното и „снасяла“ яйцата, които чупейки се оформяли творческото послание.
Или пък американката Лана Нюсторм, която преди години се прослави като първият художник в света, който създава невидимо изкуство и не само това, ами даже го и продава. Ало! Министър Демерджиев! Няма ли държавата да инвестира и в малко невидимо изкуство?
Джаксън Полък и такива като него, които са имали късмета светът да се съгласи, че ще приеме продукцията им за конвертируема, не са виновни. Те не са и луди. Просто се присмиват на културтрегерите и „ценителите на истинското изкуство“, за които класиката, предкласиката и Ренесансът са под достойнството им.
Светът не отива на добре с цялата тази своя мания по модерността. Особено в изкуството модерността е много повече отрицание, отколкото утвърждаване. В името на оригиналниченето тя отрича постижения, за които са били необходими векове.
Нека, нека има фенове на всичко това, но мястото на държавата не е в техните редове. Нито пък на Столична община, за чиято културна политика даже не ми се и говори. Нека държавата да придобие въпросното платно на Джаксън Полък и ако може веднага да го обърне в пари. Но да не ме занимава с това в продължение на дни чрез медиите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
