Ден деветнайсет от Великия пост. Разправят, че ако застанеш на ръба на скала или на висок покрив, бездната започва да те зове и в душата ти покълва демоничният копнеж да скочиш.

Сякаш човекът не е сигурен дали принадлежи на живота или на смъртта и когато смъртта усети тази несигурност, започва да зове човека, да го притегля към себе си, да го кара да я избере, като по този начин сам се откаже от живота во веки веков.

По същия начин, по който се отнася човекът от ръба на покрива към желанието да скочи, се отнася и българският избирател към левите политически субекти, когато му се явят на избори. Лявото го притегля като смъртта.

Когато през 1989 падна Тодор Живков и повлече със себе си развитото социалистическо общество; когато бутнаха Берлинската стена и се разпадна Съветският съюз, поне аз, пък и доста хора около мен, бяхме убедени, че с комунизма е свършено. Свършено е исторически, екзистенциално. Обаче какво стана в действителност? Още на следващата година България беше управлявана от две правителства на Андрей Луканов. Помня празните магазини, опашките за храна, демонстрациите на пенсионерите с тенджерите. Помня как скачахме пред Парламента. Помня и какво викахме, ама не е много прилично да го повторя.

И Луканов падна. Когато Луканов падна, бяхме абсолютно сигурни, че с комунизма – край! Вече няма да се върне. Така се е изложил, така се е компрометирал, така се е сгромолясал, че вече никой няма да иска да чуе за него!

Обаче, не щеш ли, след един не особено дълъг и особено объркан период на управления начело с Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров и Ренета Инджова на власт дойде кой? Комунистите! Комунистите начело с Жан Виденов. И тогава ни се *б@ майката. Заплатите станаха по 4-5 долара, инфлацията счупи всякакви рекорди. Докато не дойдоха Софиянски и Костов да турят малко в ред нещата. Тогава влезе и леко унизителният, но като цяло успокояващ валутен борд. За трети път плачехме от радост по площадите, че комунистите са паднали.

И после какво? След един период на относителна нормалност при Костов и Царя се върнаха кои? Комунистите! Комунистите начело със Сергей Станишев. Тяхното управление в съдружие с НДСВ и ДПС доведе алтернативата Бойко Борисов, от когото и до днес умнокрасивитетът сън не го хваща. Нали помните, че той взе властта като отмъстител, а строител стана чак по-късно.

Ако не се беше появила новата, актуална и симпатична на Запада левица в лицето на ППДБ+, сигурно за четвърти път щяхме да си докараме старите комунисти да ни яхат. Само че постмодерната левица се появи и класическите комунисти се свиха до 6%. И нека никой не си мисли, че лявото е отстъпило. Напротив. Лявото е по-актуално от всякога, просто вече го олицетворява друг субект, за да сме „в крак с времето“.

Каквото и да направи лявото, каквито и катастрофи да причини, хипнотизираният избирател е готов отново да го върне на власт, стига да мине мъничко време.

Ето, онзи ден служебната министърка на финансите изнесе данни за икономическото и финансово състояние на страната. Медиите, разбира се, по навик преекспонираха казаното, обявиха България във фалит и разклатиха валутния борд. От другата страна не им останах длъжни. Заформи се поредният грозен скандал. Но независимо от скандала, независимо от интерпретациите, независимо от гърления вой на троловете и от двете страни, фактите са си факти, независимо от интерпретацията. И тези факти говорят за резултати от опасно ляво некомпетентно и нечисто управление. Управление, довело отново до рекордна инфлация и отстъпление от вътрешните и международни приоритети на нацията.

Да, изявлението на министърката и неговата медийна интерпретация безспорно има повече пропагандна стойност от всякаква друга. Тя е казала истината, но има значение кога казваш истината и как я казваш. И кой я казва.

Може би „Промяната“ прекалено рано се обърна против своя създател – та нали те бяха негови служебни министри и даже сегашната министърка беше зам. на Асен Василев. Сега всевиждащото око на президента се е втренчило в тях и отмъщението му тегне в червени пламъци. „Промяната“ получи много лош шамар в предизборна ситуация.

И все пак. И все пак, въпреки звучния шамар, въпреки изнесените от Министерство на финансите истини, въпреки грандиозните скандали, в които „Промяната“ успя да се забърка през краткото си управление, въпреки инфлацията, въпреки замирането на стратегическите проекти, въпреки всичко това, самотният и космат български избирател отново е на път да тури „Промяната“ в челото на класацията. Защо?

Единственото обяснение е в патологичното му влечение към лявото. То не е само българско. То е повсеместно, то е глобално. То е историческо, защото този свят все още формално принадлежи на злото. Копнежът по лявото е копнеж към сладката лъжа, която оправдава личната ни мерзост, към несвободата, към спокойната говежда безотговорност, когато разчитаме някой друг да свърши това, което е наша работа, а ние само тихичко да го псуваме под мустак, гледайки да не ни чуе.

Докато светът лежи в зло, лявото ще се възпроизвежда в политиката. Ще си го причиняваме, а после ще обвиняваме другиго. Ще стоим на ръба на високия покрив, ще се клатим като хипнотизирани, а когато накрая паднем и полетим в бездната, с горестни крясъци ще обвиняваме световната конспирация и международното положение. А крясъците ни ще се чуват все по-тихи, все по-тихи, все по-тихи, докато съвсем изчезнат в преизподнята. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.