Ден осми от Великия пост. Все по-често се наблюдава една специфична категория люде – толкова често, че става чак досадно. Наблюдава се, защото светът, защото човешкото общество или неговата объркана представа за самото себе си позволява да се наблюдава. И сякаш не просто позволява, ами даже настоява.

Става дума за „скандално онеправданите жертви“. В повечето случаи това са мрънкалà, които са изживели някакво неудобство, някакъв дискомфорт, отнета им е привилегия, нарушено им е безметежието, наказани са (в повечето случаи справедливо), но те отказват да приемат това. Извиват писъци до небесата и се изкарват крехки жертви в ръцете на престъпни садисти. Започват да протестират, да човъркат  оголените нерви на „гражданското общество“, винаги жадно за активизъм, да занимават всички с „несгодите“ си, да тръбят лозунги за правдата и демокрацията в неравна битка със световното зло. И за най-голямо съжаление, за най-голямо удивление често постигат своето, макар то да е на другия бряг на справедливостта. Често, след като досадят до нетърпимост на обществото, то чрез твоите институции задоволява капризите им, само да му се махнат от главата и да престанат да го заливат с отровата си, вменявайки му вина и гузна съвест за всичко под слънцето.

На тези мисли ме наведе един частен случай, едно участие по Националното радио на най-новия министър на културата – тромпетистът, пианистът, диригентът и композиторът, доскорошният директор на Софийската филхармония – Найден Тодоров. Запитан дали ще удовлетвори искането на неколцина културтрегери да накаже директора на Народния театър, той кротко и по човешки отговори:

„Актьорите, които защитават Морфов, скочиха и поискаха от мен да накажа директора, въпреки че няма правни основания за това, тоест говорим за едно желание за линч. Това е нещо, което е обратно на правова държава, към която се стремим“.

Въпреки това можем да бъдем сигурни, че „актьорите, които защитават Морфов“, няма да мирясат, нищо чудно и исканията им да ескалират до отстраняване на министъра, оставка на кабинета, промяна на сезоните, изгасяване на луната или каквото още там се сетят. Защото са жертви, които защитават жертви. Това вече е определен начин на мислене. Модерен начин на мислене. Даже постмодерен.

Нещо подобно имаше преди няколко години и в телевизията. Откак се помня, всички хулят БНТ, че е нереформирана, че има раздут щат, че хрантути безделници, че с хиляди хора постига същото, което други телевизии постигат с десетки. И ето че накрая БНТ се осмели да направи някакви плахи съкращения. И то не просто за да намали щата, а защото случаите си имаха съвсем конкретни причини – единият изобщо не ходел на работа, само се мяркал да си вземе заплатата, защото жена му била н’ам-коя-си; другият заемал длъжност, без да има необходимото образование; третата в продължение на години не свършила и грам работа на ръководния си пост, даже рутинните документи я мързяло да попълва; четвъртият пък тръгнал да става висш политик в нов „проект“ на някакъв изпаднал от „Мутри вън!“ лидер… То беше вой, то бяха писъци, то бяха демонстрации и групи във фейсбук, то свободното слово беше обезглавено, то мафията превзе държавата! Светът направо се разцепи! Човек да се чуди как слънцето продължи да изгрява след тази възмутителна несправедливост по адрес на ЖЕРТВИТЕ!

Така и в Народния театър. Така и навсякъде. Много удобно е да се пишеш жертва, при положение че всъщност ти си насилникът.

Те си въобразяват, че всичко им е позволено, че всичко им се полага, защото са изключителни, защото са незаменими. Защото чрез тях диша народната култура и ако тях ги няма, всички ще се удушим в провинциалната си балканска безнадеждност. Интелектуалният елит на нацията! Те са най-умни, те разбират всичко, те са най-талантливи, те са едва ли не нов, по-съвършен биологичен вид. И целият свят им е длъжен. А когато не стане тяхното – тогава са ЖЕРТВИ. На кое точно чудовище са жертви, освен на собственото си гигантско тщеславие?

А истината е, че в повечето случаи това са хора не само без талант, но и без елементарна интелигентност и общо култура. Само егото им е напращяло като огромен балон с пръдня.

Но не са виновни те. Виновни са времената, които ни учат, че човек е роден, за да се забавлява и има право да граби с пълни шепи от всичко, което му хареса. И ако този човек е нескромен и без мярка, каквито са нашите „жертви“, той прекалява и пада в капана на своите неосъществими илюзии. Страшното обаче е, че напоследък тези илюзии стават все по-често осъществими. Сякаш космократорът[1] е щедър към онези, които пеят неговата песен, без да знаят, че попивайки тези щедрости, те само взимат заем, който ще връщат с жестоки лихви.

Режисьорът на филма „Дамасцена“ Тодор Атанасов коментира много точно „проблема“ в Народния театър:

„Понеже много хора ме питат, ако съм бил на мястото на Народния директор, как съм щял да постъпя, да отговоря: просто щях да извикам Сашо да му кажа, че съм сменил вратата за сметка на заплатата му и това не е излязло евтино. Ако иска да си драска, ще сложа трета, четвърта, пета… А навън никой нямаше да узнае“.

Защо? Защо толкова рядко се чува гласът на нормалността? Тънкият гласец на здравия разум. Нима всички станахме бесновати? Нима всички ни яхна космократорът?…