Ден първи от Великия пост. Говорим за строшени паметници и годишнини от войни. Браво на Светлозар Раянов, дето като каменарчето на Смирненски развъртя чука и строши каменната плоча на ПСА, на която в момента, след намесата на Раянов, вече пише: „НА СЪВЕТС … ТА … ОСВОБО … ЛКА …. ОТ ПРИЗ … ЕЛНИЯ … БЪЛГАРСКИ НАРОД“. „Поклон!“, както е модерно да се казва в социалните мрежи, на оня, чието дело отекна в цялото медийно пространство – „мигом от крилатия ветрец подзето, бодро ехото гърми“! „Поклон!“ на оня, който създаде фон за десетки селфита. Десетки, може би и стотици стожери на нравствената непогрешимост се снимаха с решителни погледи пред строшените плочи и шернаха снимките си за всеобщо възхищение.
Разбира се, бе изложена и обратната гледна точка. Тази обратна гледна точка може да се нарече „класическа“, защото с нея кърмеха няколко поколения българи. Връзката между паметника на съветската армия и войната (като такава и в частност онази в Украйна, от чието начало отбелязахме една година през миналата седмица) направи известна наша синдикална деятелка и политичка: „Войната не е приложение в телефона – каза тя. – Не е 60-годишен с мека китка и меки дреболии да чупи паметници и памет“. И за да не остане съмнение за кой паметник и коя война става дума, уточни: „В България на 8 септември 1944 влиза Трети украински фронт. Паметникът на съветската армия е в негова чест. Съветски не означава руски“.
Да, тази теза не е нова, дефилира от няколко месеца. Тя казва така: „Този паметник, дето искате да го премахнете, всъщност е на любимите ви украинци, с чието знаме кичите профилните си снимки“. И по този начин нещата стават токова тънки, толкова деликатни, че човек не смее да се намеси с мнение! Стой, поспри се, гражданино, на чия страна си ти?
Помня войната във Виетнам (1955-1975), нищо че бях малък. По чернобелия телевизор я наричаха „американската военщина“. И тогава Изтокът и Западът се бяха хванали за гушите, само че ние, за разлика от сега, бяхме откъм Изтока. И с всички онези думи, с които днес наричаме Русия, тогава наричахме Съединените щати. Когато виетнамската война свърши, бях в пети клас, в 12-о училище, което тогава се казваше „Ленин“, а сега – „Цар Иван Асен II“. Тогава движехме три приятелчета. В деня след новината за края на войната, помня, в голямото междучасие, покрай пясъчника за дълъг скок, аз и един от другите двама казахме – вече няма да хрантутим виетнамците! Изглежда го бяхме чули шепнешком в реакционните си семейства. Третият се потресе, възмути се от нас. Изглежда в своето семейство беше слушал друго. И което е най-чудовищното – това беше краят на приятелството ни. Край на приятелството между 12-годишни деца заради война на другия край на света, заради ежби между Съветския съюз и Америка. По-късно третият, който тогава ни презря заради нашата позиция по геополитическите въпроси и за отвратителния ни антисъветизъм (тоя термин чували ли сте го?), след завършването на образованието си започна работа в ЦК на Комсомола.
Ако никой нямаше интерес, тези войни нямаше да ги има. Дори и най-страшните неща ни се случват, защото някой от нас ги е поискал. И невинаги можеш да кажеш: тези са добрите, пък онези са лошите. Невинаги можеш да кажеш: Иванчо е лош и виновен, а пък Стоянчо е добър и невинен. Доброто и злото са смесени и добре разбъркани. Добро и зло има във всяка ситуация и във всеки човек, освен у светиите. Изборът между доброто и злото е много по-коварен, отколкото изглежда. Понякога той се състои в начина, по който ще погледнеш и оцениш едно и също нещо. Например една дребна похвала може да те изпълни с тиха и скромна радост от постигнатото, но в същото време тази радост може да се превърне във възгордяване и тщеславие. Във войната на розите (1455-1485) кои са добрите – бялата или червената роза? Кои са лошите – Йорк или Ланкастър? Братовчеди по линия на Плантагенетите, където едните отнемат властта от другите през 1399, а пък другите половин век по-късно искат да си я върнат. В тази война кои са добрите и кои са лошите?
Мен не ме припознава и не ме пожелава никоя политическа партия (от което в душата ми грее ведра хармония), защото никоя партия по конюнктурни причини не може да си позволи онзи мой възглед, според който бедите, несгодите, кутсузът – всичко това е резултат от персонални и национални грехове. Тази философия я няма в идеологията на нито една партия. А е толкова близо до ума!
В една глобална беда и народите, и отделните човеци понасят съдба според греховете си. И всеки получава според съвършена справедливост. Ако някой не бива да страда, той няма да страда, независимо колко ужасна е общата картина. Той ще бъде като Лот, но жена му не бива да поглежда назад.
Бедите ще свършат тогава, когато се научим да ги приемаме с благодарност. Когато ги посрещаме, търсейки непременно виновник и то задължително извън себе си (защото ние винаги сме съвършено невинни!), когато посвещаваме на този виновник цялата си бясна омраза, тогава само подхранваме бедите. Трябва да мразим греха, но да обичаме грешника и да искаме да се поправи, а не да загине. Който иска гибелта на някого другиго, сам осъжда себе си на гибел.
Но кой ли съм аз, че да говоря публично такива неща. Такива неща трябва да говорят само кристално чисти хора с непоклатим авторитет. А аз съм юродивец като оня брат Долчино в „Името на розата“, който препуска през Средновековието и с обезумял поглед крещи на всички посоки: Покаятелствувайте се! А когато се поуспокои, вече по-тихо добавя: освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
