Вчера сутринта, 20 февруари, денят след годишнината от обесването на Левски, докато си пиех кафето и се любувах на изключения телевизор, си дадох сметка, че май съм единственият, който вчера не се изказа в някоя онлайн или конвенционална медия за Апостола на свободата.

Не отправи смръщен взор някъде над хоризонта. Не казах нищо за тефтерчето, за „Народе????“ (дано го изписвам с правилния брой въпросителни), за това как са го пазили само три заптиета, но никой не го е освободил, за чистата и свята република, за това кой ще ни освободи и кой ще ни зароби… Все неща, които с издайническа влага в очите се повтарят всяка година, всеки февруари по един и същи начин, с едни и същи думи, с един и същ прочувствено-назидателен тон поне от 100 години и всеки си мисли, че той е единственият, който се е сетил да ги съобщи на останалите. Защото носи Апостола в сърцето си!

Тази година най-сетне локализираха гроба му – паркомясто зад Министерство на земеделието, леко накриво, за да е по-автентично, където по случай празника го отбелязаха с паметна плоча и положиха цветя от градините на синовната си признателност. Гробът представлява един от основните сюжети, когато дойде време да се отбележи обесването. Разтърсващото откритие показа среден пръст на Николай Хайтов и на теорията му за църквата „Св. Петка“. То постави под известно съмнение и сведенията за гроба, които дължим на Ванга, на Слава Севрюкова (която и да е тя) и на Вера Кочовска – „български феномен, признат в далечна Япония“. Тези са само част от трескаво търсещите мощите на Левски.

Тази година беше забележителна и с това, че лидерите на някаква политическа формация, в деня когато „трябва да бият траурни камбани“ (според изказване на Александър Йорданов), се „хилели като пачи“ (пак според него) по време на политически митинг пред Народния театър, където горе-долу по същото време снобарията припадаше по непреходното изкуство на Джон Малкович.

Всичко това беше щедро и горестно коментирано. Дори с изумление видях как мои приятели – интелигентни и скептични хора, каквито са повечето ми приятели, – се поддадоха на общата треска и започнаха да редят прочувствени излияния.

Изобщо, Левски беше не само употребен, но и злоупотребен за всевъзможен индивидуален и партиен ексхибиционизъм. Както винаги. Кой ли не се снима замислен пред паметника му, кой ли с треперещи от вълнение пръсти не оправи лентичката на венеца!

Бедата на нашите национални икони е, че не са икони. Не са някакви легендарни полубогове или ницшеански свръхчовеци, чиито мумии всеки може да използва за конюнктурните си нужди. Ние се опитваме да ги направим светци, без да знаем какво е святост. Искаме да ги направим гаранти на послания, в които и ние не сме съвсем сигурни. А те са обикновени свестни хора. Защо не ги почитаме като такива?

Знам, знам, че националното самочувствие се възпитава чрез кумири. Знам, че за нуждите на масовия човек историята трябва да се опростява и да се свежда до схема, до нещо като детска рисунка върху асфалт. Но дори и това трябва да се прави с мярка и вкус.

Последните думи на Левски са простички. Те не са за чистата и святата република, не са за световното освобождаване на потиснатите, не са и завет към нас, бъдните поколения, за това как е редно да се държим, какво да мислим и какво да чувстваме.

Последните думи на Левски са: „Споменавайте в молитвите си йеродякона Игнатий“. Бог да го прости.