Няма сред българските националреволюционери и поборници личност, толкова лишена от суета, гордост и самомнителност, самохвалство, самоизтъкване и самооблъщение

186 години от рождението на Васил Левски
150 години от смъртта на Васил Левски

1
Повече от век биографите на Левски и изследователите на неговото писмено наследство се опитват да разгадаят драматичната тайна на страшните четири въпросителни след вопъла „Народе????“. Дали всъщност това е вопъл, поплак, скръбен възглас, пронизващо стенание, или призивен и литаврен вик? Тържествена бойна тръба или едва доловима въздишка? А може би е покъртващ шепот или философско-съзерцателен, отправен към дълбините на свръх-Аза въпрос?

Очевидно трябва да търсим разбулването на загадката в самия характер на Апостола на българската национална революция, в многопосочните измерения на неговите манталитет, характер, темперамент, социално-политически възгледи и цялостна духовна нагласа. Ако препрочетем отново писмата му (особено тези до Данаил Попов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов, до отделни революционни комитети) или редове от неговия личен бележник (Джобното тефтерче, 1871–1872), ще открием удивителна закономерност и последователност в употребата на цели фрази емблеми, близки словосъчетания, зад които са кодирани основните принципи на националнореволюционната философия на Левски, ясната и стройна система от неговите политически възгледи за бъдещото устройство на свободна България, както и своеобразният му нравствен катехизис.

Свръхзадачата на живота за Апостола е освобождението на Отечеството. И още от самото начало ние виждаме, че осъществяването на тази задача той разглежда в две главни плоскости. Първата е постигането на конкретното национално освобождение от варварския агарянски гнет. С метафорична яркост и кондензираност тази цел е формулирана още в началото на неговия недовършен опит за автобиография в стихотворна форма:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милия си род.
В Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода.

От мига, в който сваля свещеническото расо, цялата енергия, страст, воля, целеустременост, всеобхватната му жизнена програма са посветени на борбата за национално освобождение на Отечеството. Той не може и не иска да се примири с „гнусното и невярно тиранство“. И тъкмо защото у него викат, крещят до възбог националната гордост и самодостойнството, почти във всяко от писмата му диша вулканична нетърпимост към всекидневните „мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“. Ключовите думи емблеми за Левски са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие… В писмо до Иван Кършовски в евангелско-притчов изказ Апостола формулира морала на дееца на революцията:

„Приписвате ми, какво в очите си гредата ни [не виждам], пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти, ако искрено ми казваш отгоре на писмото си: „Любезний ми брате“, то тогава не трябва таквоз бутане и за[о]бикалки, но кажи: „Това и това ти е грешка“, та да се поправя, ако съм чист човек, както и за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам. За отечество[то] работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и [в]се да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“

Няма сред българските националреволюционери и поборници личност, толкова лишена от суета, гордост и самомнителност, самохвалство, самоизтъкване и самооблъщение. В отношението към самия себе си Левски сякаш е изтъкан от смирение, колкото и инак да притежава желязна воля и вулканичен характер. Той непрекъснато повтаря, че дори и в жестоките условия на националноосвободителната борба са нужни милосърдие, добротворство, търпимост, толерантност, съгласие и любов.

А в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. специално акцентира: „Дай боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари! Пък име[то] българско нека е войвода!“

Дори когато е твърде често омерзен от интригите и козните на отделни кръгове сред родната емиграция, той подчертава, че делото е важно, а не думите, и по-скоро с прискърбие, отколкото с ярост, възкликва: „Стига вече на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите! На думи да не гледаме, н[о] на работа!“ Търпението на Левски към хората, които подбира в изнурителната си работа по създаването на революционните комитети, е пословично. Той много добре разбира колко трудно е след вековния зверски гнет да се разбудят индивидуалните волеви и интелектуални способности на българите, колко бавно и мъчително проглеждат дори и мнозина от активните дейци на революцията. В писмо до Данаил Попов, разсъждавайки за истинските патриоти, обрекли се като жертва на Отечеството, всеки от които има обаче своите слабости, той възкликва: „Ако на таквиз се не повярвам, то с камъните ли ще работя?“

За Апостола единомислието и единодействието на комитетските дейци е в основата на бъдещия успех на революцията. Затова той постоянно говори, че трябва да има „добра сетнина в предприятието ни“, защото ако не се подготви внимателно и както трябва бъдещата революция, тя е обречена на провал. И както той дебело подчертава „твърдо сме убедени, че трябва поне толкова да се подготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква!“

Нека поразсъждаваме върху удивителната жертвоготовна всеотдаденост на Левски в името на Отечеството – в редица от своите писма Апостола посочва, че никакви жертви не са напразни, щом са посветени на освобождението на България. Той гледа на епохата като на своеобразен народен жертвеник. Пред неговия олтар и в името на святата свобода се представят душите на поборниците и националреволюционерите. Но Левски натоварва думата „жертва“ и с по-възвишени и многопластови значения – доброволно и радостно посвещение в името на заветната кауза, цялостно просветление, езотерично тълкувание на предназначението на отделната човешка личност. В писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 г. изригва:

Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това тряб[в]а на [в]секи работник български: да даваме таквоз предначертание и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа. И начесто тряб[в]а да се съветуваме ний, дейците, щом спазим един другиму погрешките си, защото [в]секи бърка, па немой да се съ[в]земе. На драго сърце тряб[в]а да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш приятел.“


2
Дякон Игнатий, на чиито плещи Провидението е възложило да бъде главният апостол на българската национална революция, е един от посветените духове в новата ни история. Той доброволно приема и избира пътя си, който в очите на непосветените изглежда само като жертва, защото е разбрал, че това е не просто индивидуалният неотменен избор на неговата душа, но и вярната посока за постигане на възкресението и възраждането на националния дух. Страданията, трудностите, тегобите, препятствията само извисяват и просветляват сърцето на истинския работник български. Така именно се осъществява предначертанието на всеки достоен родолюбец – и тогава ние виждаме как делата на посветените в българската национална революция са осветени от особена вътрешна светлина. „Работата ни ще свети“ – многократно подчертава Васил Левски, когато разсъждава за доброто и плодотворно развитие на комитетските дела.

Неведнъж Апостола съветва поборниците да избягват даже и най-малка гордост, да не присвояват за себе си нищо, но да отдават всичко на народното. Нито страданията и оскъдиците, нито мизериите на турските мекерета, ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака „изродици български“, пречат на просветления поглед на Васил Левски в бъдещето. Той провижда в това бъдеще и не се уморява да говори, че като народ трябва да се пазим от вражди, от каквито е пропадало хиляди пъти Отечеството.

Срещу враждата, завистта, омразата, интригите и пр. Левски изправя единомислието, единоборството, единодействието, единодружието, единотворчеството. И никога не пропуска да посочи, че изборът – бил индивидуален или колективен, е личен и свободен. В крайна сметка от нас зависи какво ще изберем – „черно робство или златна свобода“, „чиста свобода или юнашка смърт“, национална гордост и възторг или разпад на отечествените идеали.

Апостола на българската революция има поразително предчувствие за висшата справедливост на историята. Той знае не толкова с разума, колкото със сърцето си, че в „Оня ден“ всекиму ще бъде отдадено своето. Зад израза „Оня ден“ разбира, естествено, деня на освободителното въстание, но винаги го натоварва и с невидим подтекст – Оня ден, Съдния ден, Последния ден, Деня на безстрашието и саможертвата в името на Отечеството… В подобни случаи сякаш пророчески усеща всевиждащото око на „златната ни свобода“. Свободата става сублимация на божественото, на висшата справедливост, на нравствената святост, на пълната отдаденост на висшата национална кауза. В такъв аспект Левски и главните му помощници удивително приличат на Христос и неговите апостоли. При цялото спазване на историческите и духовните мащаби, при забележителното различие не можем да не видим, че Левски върви през революцията и към героичното бесило, както Христос върви към своята Голгота. Той се отнася и към помощниците си и верните дейци на националната революция навремени, както Христос към своите ученици и апостоли. За учениците си Апостола с гордост казва: „Всеки юнак има предначертание от Привременното ни правителство в главата си, с което да преваря всяко зло и награжда[ва] всяко добро. Той носи на челото си свобода чиста или смърт.“

Виждайки постоянните зверства на прогнилата и разпадаща се империя над неговите сънародници, в писмата си Левски става все по-остър и рязък. И не се притеснява да казва, че всеки, който застрашава общата освободителна кауза, всеки, който предава националните интереси, заслужава смърт. И това е релефно и ясно подчертано в „Наказателен закон“, писан преди септември 1871 г. Съзирайки понякога безпомощността на думите, в дописка до в. „Свобода“ възкликва: „Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори, или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни.“

Но при цялата си понякога острота и рязкост Левски едновременно с това е невероятно толерантен, веротърпим, състрадателен, благонамерен, доброразположен. Многократно подчертава, че истински свободна България ще бъде невъзможна, ако всички етноси, племена и народи на нейната бъдеща територия не живеят в братско единение, равноправие, любов и социална и расова хармония. Дори когато е най-яростен и гневен в избухванията си срещу Османската империя, Апостола говори срещу държавата като система и инструмент за потисничество и национално поробване, а не против турския народ. В един образец на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства той изрично подчертава: „…ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението божие от ада в рай; всичките народи, казвам, ще живеят равноправно с българинът под едни чисти святи закони, както е дадено за човекът да живее от бога. Така ще бъде в наша България и за турчинът, и за чифутинът, и пр. Само ако припознае законите равно с българинът.

3
За Левски не е достатъчно само националното освобождение на Отечеството. Постигането на отечествената свобода още далеч не е всичко. Едновременно с това нравственият човек трябва да се бори и за социална справедливост, за всеобхватно освобождение на човека от кумири и идоли, от чорбаджии и нови тирани, от чувството за национална малоценност или обратно – от заболяването „национална надменност“. В такива случаи, говорейки за свободата, Левски се изразява като поет и философ, като мислител, който има провидчески усет за развитието на историческите събития след десетилетия и столетия. Тъкмо в това двойно качество – борци за национална и социална свобода – Апостола вижда историческото предначертание, съдбовната предопределеност на българските юнаци, мисията на поборниците, подобни на Христовите апостоли.

И затова с ясно съзнание Васил Левски говори за „историята, която ний възкресяваме“. „Ний“ в случая са самоотвержените юнаци, които турят отечествените интереси неизмеримо по-високо от личните, зарязват дом и семейство, пренебрегват кроткия и благ уют на родното гнездо и се хвърлят безстрашливо във водовърта на оная историческа мелница, която конформистите подигравателно назовават буна и авантюра, а истинските патриоти наричат работа за Отечеството. Натрапчиво, постоянно, непрекъснато Левски съветва своите следовници, главните си помощници, а и редовите дейци на националната революция: „Внимателно бързайте!“

Осъзнавайки ясно титаничните мащаби на борбата за национално и социално освобождение, дяконът революционер няма илюзии, че някой друг отвън ще свърши черната работа. И многократно с прискърбие възклицава по отношение на т.нар. велики сили, че ние твърде често сме били тяхна „машина“. И даже в писмото си до Панайот Хитов от
10 май 1871 г. директно изстрелва: „Не сме ли били чак досега тяхна машина да си правят работи каквото и йоще някои и други има да им мекеруват за жалост. Изгориха ни! Тия пак посяха между нас [в]сякакви интриги и пак се не съ[в]зимаме. Затова ни и думат хората от отвън, че не сме били достойни йоще за такава нам свобода. С тая тяхна и голяма дума на нас ни е урок, че тряб[в]а по-напред да си понаредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.“

Но какво е все пак скритото послание на този тъй ясен и драматичен акцент – „Внимателно бързайте!“? Като никой друг титанът на националноосвободителната и революционна мисъл и практика осъзнава, че постигането на националното и социалното освобождение изисква безброй скъпи жертви – ако трябва, „брат брата да убие“; „син баща, баща сина си да убие!“. В същото време на него му е до болка позната демагогията на Европа, която се втурва да „помага“ само когато има користни интереси. Затова Левски изгаря в непрекъснатото желание да насочи младите български юнаци да преодолеят заблудите и да осъзнаят своите длъжности, да проумеят „що е свобода“. Ето защо толкова болезнено той призовава, че на знамето на българската национална революция трябва да бъдат изписани само три думи:

„Свобода и всекиму своето.“ Яростта, презрението, омерзението, погнусата на Апостола на българската революция са еднакво силни и към вековните мъчители (а главно прогнилата османска институция), и към „предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки“, които ще „да висят на едно дърво с нашите неприятели“. И в практическата дейност на Апостола, и в неговите писма и бележки в Джобното тефтерче прозира разбирането, че за постигане на главната цел  – националното и социалното освобождение – „ний не отказваме помощта и от дяволът“. Тук обаче следва винаги едно емблематично „НО“: „Но имаме си предначертание.“

Много пъти е формално цитирана и повърхностно анализирана прочутата фраза на Васил Левски: „Цели сме изгорели от парене, и пак не знаем да духаме!“ Този и редица други фрагменти редовно са изваждани от общия контекст или скандално повърхностно интерпретирани. Ако искаме да разберем дълбочината на националноосвободителната философия на Апостола, трябва да разгледаме тази фраза в по-широка рамка (която обяснява откъде тръгва мисълта му, откъде той черпи логически разумни аргументи за своята теза и каква е конкретната историческа канава):

„…а българите много хубаво направиха, че се не измамиха подир четите; защ[ото] на четите обязаността беше не да бунят народът, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция, да бъдат всички готови. …че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руският цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода; пък тогава нека отсвирюва България чак до един век йоще. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. В 69-то [лято] препоръчан единият от одеските българи за доб[ъ]р помощник на българите; пък не излезе така? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел. Коги стане за нужно, каза ще го с [в]сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!“

4
Няма друг български национал­революционер, деец на освободителната ни борба, който толкова дълбоко, многостранно и проникновено да разбира невидимите движещи пружини на собствената историческа съдба. Ето защо Левски е така внимателен, деликатен и съобразителен, толкова често настоява за разумен анализ, за задълбочено и цялостно обглеждане на конкретната ситуация или на цели вериги от причинни зависимости. Именно тук трябва да търсим разгадката на почти магическата натовареност на израза „Внимателно бързайте!“. Защото той добре съзнава, че всяка неразумна, емоционална, непремислена, експресивна, непремерена стъпка би могла да повреди фатално на главната кауза – националното, а и социалното освобождение на Отечеството. По тази причина тъкмо Левски в своите писма ни поднася невероятно точен анализ кога е най-подходящото (дори и в сезонен аспект – пролет или зима) време за всенародното въстание за разлика от пишман родолюбците и безконечните бърборковци от Добродетелната дружина и други лъжепатриоти.

Препрочитайки писмата на Левски, както и редовете от неговото Джобно тефтерче, от гледна точка на индивидуалната и социалната психология ние не можем да не бъдем удивени колко тънък и проницателен психолог е бил Апостола, наблюдавайки превъплъщенията на отделната личност, а и на цели социални групи. В хода на разгръщането на революционната ситуация той изследва метаморфозите на индивида и социалната група.

И се опитва да обясни онези избождащи очите примери, при които индивидът „днес е човек, а утре магаре“. И добре осъзнава, че индивидуалните особености са следствие на расови особености, продукт на социални диспозиции и исторически предопределени закономерности.

С удивителна лекота и естественост на изказа и в същото време задълбоченост, проницателност и мъдрост Левски фокусира погледа на поколенията върху идеи за бъдещото държавно и социално-политическо устройство на свободна България. Той не само многократно прокламира, че след освобождението главната длъжност и предначертанието на искрения работник български са да се посвети на изграждането на чиста и свята република. Но в изумителния си „Наказателен закон“ Левски директно прокламира в § 3: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват съ[с] смърт.“

5
Нека сега се върнем към реторичния въпрос от началото  – какво се крие зад загадъчния вопъл „Народе????“. Според нас в този възклик Левски е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима любов към българския народ, състрадателното си разбиране и приемане на неговите кривици и исторически обременености, но в същото време и възторжено-ликуващото предусещане за бляскавото му бъдеще. Словесната мълния „Народе????“ обяснява и драмата на националноосвободителната борба с всички зигзаги, черни предателства, светли мъченичества, пропадания и възземания. И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българският етнос (по обясними исторически причини). И мистериите на няколко велики древни цивилизации, втъкали мощта и таланта на своите хилядолетни послания във вените на историческата българска кръв. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената кауза. И мъдрото съзерцание, в което може би зрее мъждукащият пламък на съмнението. А какво би станало, не дай Боже, ако устремен към националното си освобождение, нашият народ трагично и безвъзвратно пропусне звездните си мигове?

6
Вероятно още много нюанси има скрити във вулканичния поплак „Народе????“. Нашата задача и предначертание днес са да разгадаваме пластовете на десетките свещени послания, които са кодирани в думите на Левски. И за да разберем още по-добре драматично важното послание на възклика „Народе????“, трябва да спрем да тълкуваме повърхностно и еднопластово и друга сакрална фраза на Апостола: „Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме.“

Апостола говори не толкова за абстрактната демиургична всесъздаваща и всесътворяваща сила на вселенското време, колкото за конкретното българско историческо време в навечерието на Освобождението. Невероятно трудно е да се постигне узряване на народното съзнание, за да се приближи тъй жадуваната свобода. И затова душите на поборниците кипят и създават времето, те го обръщат и то тях обръща. А в процеса на благородния кипеж народът трябва да се подготви, за да посрещне изгряващото национално и социално освобождение. Само достойният е свободен, само вътрешно узрялото за хармония и независимост общество е свободно!

7

Народното съзнание е като нива, според Апостола. Тя трябва да бъде внимателно и търпеливо обработвана, за да се добие очакваната реколта. В преносен смисъл облагородяването на народното съзнание изисква дълъг период и титанични усилия за преодоляване на трагичното историческо наследство – страх от вековния поробител, нерешителност, безволевост, пригаждане, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, закърняло и почти изчезнало чувство за национално достойнство, загуба на паметта за величавото историческо минало и пр.

Левски в най-голяма степен, но и неговите съратници, осъзнават, че са необходими години наред търпелива работа, за да изтръгнат робското от себе си. Надмогването, преодоляването на робската психика изисква всекидневни усилия. Нека си припомним тук колко години и жертви са били необходими на дейците на редица европейски национални революции, за да постигнат своите цели.

Поборниците много добре са осъзнавали, че отиват курбан, но въпреки това са вървели с гордо вдигнати глави към своя страховит и величав избор, защото са осъзнавали с жестока яснота, че само по този начин ще се ускори процесът на помъдряване и израстване на нацията.
Левски и апостолите със своята саможертва са изиграли ролята на онези благотворни духовни семена от притчата на Иисус, попаднали на подходящата почва. От тях пониква и израства гората на бъдещата българска Свобода.

И ако Христо Ботев е първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, то най-категоричното доказателство, че се ражда духът на една нова държава, възкръсваща от руините на дълговечното робство, са духовните икони, нравствените идоли, социалните пътепоказатели, каквито са Левски и поборниците. Левски, Ботев и националреволюционерите въплъщават неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самосъздава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ако Ботев е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, Апостола Левски е разумът на тази революция – той мисли и предначертава с десетилетия напред.

Непрестанно припомняйки си през десетилетията и вековете духовните послания на Васил Левски, ние ще ставаме все по-волни, излъчващи вътрешна светлина и свободни.