За разлика от предците си, днешните "патриоти", за да се покажат "пред хората", навличат потури и връзват цървули. Презират всичко европейско и извисяващо, към което са се стремили почтените хора преди 100 години.

Днес значимо малцинство от много шумни българи изразява своя патриотизъм чрез отчаяни опити за запазване на миналото или направо за връщане в него. И си давам сметка, че само преди едно столетие патриотизмът е бил стремление към бъдещето - извисяване, а не свличане. 

Седя и пиша в наследствената си къща, строена някъде около Съединението, в село Миндя. Зад гърба ми бумти джамалът (зидана печка - б.р.), навън е сняг и около минус 5 градуса. На варосаната лятос стена отсреща гледам точно 16 индивидуални и групови снимки на моите селски предци, правени някъде между 1910 и 1932 година. Снимани са, разбира се, с дагеротип, пристигнал от града с файтон. Това е само половината от родата - бащината, но и тя е достатъчно показателна.

На жълто-кафявите снимки не виждам нито цървули, нито пояси, нито дори калпаци или потури. В своето всекидневие те са били и с цървули, и с потури, понякога и с пояси. Орали са, жънали са, прехвърляли са тор, ставали са по втори петли да запалят огъня и да издоят животните. Но в случая те са пред фотографа художник, пристигнал от града. И се обличат "алафранга" - така, както знаят, че е редно "пред хората". Виждам ботуши, ниски и високи трандафори, костюми с жилетки, тук-там по някоя вратовръзка и бомбе. Жените са в рокли с дантели покрай шията, с бухнали рамене и тесни ръкави, завършващи с половин дузина ситни копчета. 

Посланието е ясно: "Ние сме европейци"

Посланието към публиката - и тогавашна, и бъдеща - е ясно: "Изкарваме си хляба като селяни, но сме европейци". Стремят се да постигнат трайно европейските стандарти и го правят, когато в края на 1920-те години се замогват. Стремително преобразяват ориенталско-селските си къщи в такива, които максимално се доближават до градските образци в съседните градове Елена и Велико Търново. Извеждат животните от мазите и ги заселват в обори в края на двора. Затварят оджаците (огнищата - б.р.) с джамали и камини, донесени като ноу-хау от Австрия. Сменят наровете с изрисувани железни кревати на "Братя Габровски - Русе 1928 година". Престават да се завиват с черги и внедряват одеалата. Тъкат ленени чаршафи и покривки. Изнасят кръглите ниски масички (сании) и трикраките столчета към летните кухни, а в къщата сядат на високи столове и високи маси. Престават да ядат с дървени лъжици от една и съща паница и минават към индивидуални чинии и тенекиени прибори. 

От панаирите в Солун и Одрин носят огромни картини със сцени от германския - не руския, турския или египетския - романтизъм. "Шильонският затвор" е големият хит на онова време. Освен този панаирски шедьовър, аз конкретно съм наследил и картина, изобразяваща сцена от "Хензел и Гретел" - а не от сказанията за Настрадин Ходжа или за Иля Муромец например.

И продават ниви, за да изучат децата си, така щото те да не се обличат "алафранга" само за пред фотограф художниците. 

Днешният "патриотизъм" би ги възмутил

Точно мъжете на кафеникавите снимки пред мен, както и техните бащи, са изразявали патриотизма си, като без колебание са отивали на война, за да пазят земята на дедите си и мечтите за децата си. Впрягали са биволските каруци, казвали са "Сбогом" на челядта и са тръгвали. При връщането си не са позволявали никой да ги доближи, преди да се съблекат голи на двора и да изгорят дрехите си, пълни с фронтови въшки. Без никакво страхопочитание са се били по фронтовете срещу Великите сили: Турция, Русия, Англия, Франция, Германия. И въпреки всички политически катастрофи, последвали войните, са опазили територия, не много по-малка от Англия. При първа възможност са се разделяли с потури, пояси, калпаци и цървули. 

Тези хора ни завещаха една европейска България, почти равна по територия с Англия, макар с население, доста по-малко от Лондон. По тази голяма държавна територия мерим техния патриотизъм. "Патриотизмът" днес би ги възмутил. Вероятно щяха да обявят неговите следовници за някакъв тип примитиви, диваци. 

За разлика от предците си, днешните "патриоти", за да се покажат "пред хората", навличат потури, криво-ляво връзват някакви цървули, омотават се с пояси. Презират всичко европейско и извисяващо, към което са се стремили почтените хора преди сто и повече години. Не би им хрумнало да жертват себе си във война за защита на родна територия. Убедени са, че някой - предимно Русия - ще ги пази. И, за разлика от скромните си предци, които са работели и воювали без шум и претенции, сегашните вдигат врява до небето, за да бъдат забелязани и признати. 

Погледнете скулптурната композиция "Те победиха" на Иван Лазаров от 1912 година, после погледнете снимка от "Леденото хоро" в Калофер. Веднага ще схванете разликата.

Вгледайте се в кафеникавите снимки и се запитайте...

По-лошото е, че на ниво висша политика този потурнашки патриотизъм върши големи бели за цялата нация. Да вземем вседържавния порив "Да запазим въглищата!".

Въглищната енергия е двигателят на Индустриалната революция в Европа от началото на 19-ти век - по време на последното поколение българи, показващи се и "пред хората" с потури и цървули. Когато, сто години по-късно, в селата са се качвали на железни легла и високи столове, в Европа започва преходът към течни горива и към двигатели с вътрешно горене, наследили конската и биволска тяга. 

Днес сме в преход към производството на енергия от слънце, вятър и приливи. У нас обаче онези, които слагат потури по тържествени поводи, надигат вик: "Европата иска да ни вземе въглищата! Няма да си ги дадем!". Да не говорим, че преходът към дигитални технологии отдавна е завършен, но българските политици с потури направиха всичко възможно да гласуваме с хартия и в никакъв случай да не бъдем улеснявани с дистанционно гласуване по интернет. 

Имам въпрос. Нали, драги, сте патриоти? Защо не седнете пред стената с кафеникавите снимки на достойните си предци и не си спомните за какво са мечтали, за какво са се борили, като какви са се виждали, какво са искали за децата си? Разгледайте ги снимка по снимка. Вгледайте се в техните лица. И си задайте онези въпроси, които си задава всеки истински патриот: Достоен ли съм за тях? Разочаровах ли ги? Щяха ли да се гордеят с мен? Или щяха да ми сгреят врата с тежка десница?  

Нямате стена с дагеротипни снимки на достойните си предци? Е, тогава наистина не ви остава нищо друго, освен да нахлузите потурите и да викате: "Долу Европата".