Тоталитаризмът винаги се връща с различни лица и различни имена. Лицата и имената са различни, защото тоталитаризмът всеки път се проваля гороломно и ако иска да се върне, трябва да се престори на нещо друго.

Днес никой не би приел завръщането на фашизма или на комунизма, но всички охотно приемат същия тоталитаризъм в нова опаковка.  Изглежда свободата се понася трудно, щом човекът, веднъж успял да я извоюва за себе си, бързо се уморява и започва да търси кой да го освободи от нея, свободата.

Тоталитаризмът се завръща периодично и заради това, че светът „лежи в зло“. В този свят по-лесно се случват лошите работи, а добрите стават мъчно, срещат съпротива, изискват труд, усилия и много добра воля.

Неотстъпчива добра воля. А защо тоталитаризмът винаги се проваля и се налага да се връща под ново име? Защото човекът, въпреки отвратителното си падение, все пак е създаден „твърде добър“, по образ и подобие Божие. Докато наричаме лошите неща „лоши“, нищо не е загубено. Ще стане страшно, когато започнем да ги наричаме „добри“.

За да се опълчим обаче на тоталитаризмите, трябва да знаем как да ги разпознаем. За това много ни помага собствената съвест, вроденият у всеки естествен нравствен закон, но не е зле да сме наясно и с някои формални признаци. По какво да познаем идващите нови тоталитаризми? По това, което е едно и също и при всеки от тях – и при старите, и при новите. А какво е то?

Индоктринацията

Винаги има някаква голяма идея, по-фанатична от която и да било религия. Затова тоталитаризмите мразят религиите и воюват против тях. И винаги човекът трябва да се покаже в подчинено положение на тази абстракция. При инквизицията (чието военно крило са кръстоносните походи), ако приемем, че можем да я разглеждаме като ранна форма на тоталитаризъм, тази голяма идея е Respublika Christiana, формулирана още от Хилдебранд ди Соана (папа Григорий VII) – целият свят, цялата ойкумена под апостолическия престол, устремена към Дантевия рай. Там мрачни инквизитори, досущ чекисти с кожени тужурки, вкарват еретиците в тъмни стаички, за да проверят верността им към великата идея и да прекършат всяка права линия, която не е успоредна на официалната.

Идеалът на италианските фашисти е старото римско величие и затова са взели името си от ликторските фасции, и затова емблемата им е римският орел (aquila). Фашистът не е обикновен човек, а нещо като масов свръхчовек (наясно съм с напрежението, което съдържа тази формула) и затова Мусолини ще каже през 1930 в Милано: Non basta essere bravi, bisogna essere I migliori (не е достатъчно да сме добри, трябва да сме най-добрите).

Римската аквила (орелът) става емблема и на другия тоталитаризъм – националсоциализма. Нацистите го слагат даже и на нещо като лабаруми и го разнасят специални аквилифери като в римските легиони. Въобще, всеки, който иска да се прави на велик, подражава на Рим. Защо сградата на конгреса във Вашингтон се нарича „капитолий“, защо изглежда така? Защо горната им камара се казва „сенат“? Защо и на тях гербът им е аквила (орел)?

Идеалът на комунистите пък беше съвършеното безкласово общество, разположено нейде там, в неопределеното бъдеще, извън пространството и времето – идеал, към който човекът вечно ще се стреми, без да го достигне, но този стремеж ще бъде достатъчен да го окрилява. Този идеал е толкова велик, че никоя жертва – било на отделен индивид или пък на целокупното човечество – не е достатъчно скъпа. Няма жертва, която да не може да бъде дадена в името на този идеал.

Коя ще бъде следващата тоталитарна идеология? Глобализмът, политкоректността, екологизмът? Тази идеология още си няма име, още няма официална дефиниция, но вече може да бъде усетена.

Колективът пред личността

Това учение за жертвата, която трябва да принесе личността пред олтара на колектива, е в основата на тоталитарното разбиране за общностите. Твоят личен интерес е важен, но не е по-важен от интереса на обществото. Така в тоталитарното общество всяка личност се жертва в името на някакъв имагинерен колектив, в който, види се, не членува. Помним формулата „враг на народа“. Ако наистина си част от народа, как може да си враг на себе си? Ако ли пък не си, то кой е тоя народ и кой си ти? Тоталитаризмът е способен да смаже всяка личност, крещейки в лицето й, че прави всичко за нейно благо, за нейните права и нейните интереси.

За тоталитаризма колективът винаги е за предпочитане пред личността. Големите колективи пък са за предпочитане пред малките. За тоталитаризма колкото по-голям е един колектив, толкова е по-легитимен. За нацизма идеалният колектив беше расата. За комунизма – класата, световният пролетариат. За новия тоталитаризъм, който все още си няма общоприето име, това е глобалното човечество. Всъщност е точно обратното – най-легитимният колектив е семейството, а народът вече е прекалено голям, на границата на възприятието. За цивилизации и целокупно човечество да не говорим! Те не са колективи, не са общности.

Безличната и бездушна законност

От размиването на личностното в колективното идва и бездушното, формално и безотговорно отношение към законността. При тоталитаризмите законът има само буква, но не и дух. И затова беззаконията се множат, защото не всичко може да се реши според буквата. При тоталитаризма е невъзможно феодалното правораздаване на сюзерена според всеки един конкретен случай, невъзможен е Соломоновият съд или на когото и да било другиго от библейските съдии, където водеща е справедливостта, а не формулата. Тръбят, че справедливостта е основна цел на законността, обаче много често е невъзможно да бъде постигната, защото сме забравили къде да я търсим и откъде произлиза.

Хунвейбините

Така ги наричат единствено в Китай по време на Културната революция (無產階級文化大革命), организирана в периода 1966-1976 от Мао за унищожаване на интелигенцията, но всеки тоталитаризъм си има своите хунвейбини, своите яростни селски момченца и момиченца, които навират в лицето на хората малките си червени книжки и крещят цитати на вожда, неспособни да чуят и да проумеят нищо друго. Селски момченца и момиченца, които се мислят за върха на сладоледа и са готови да разстрелят всеки подозрително умен човек. Те яростно апологетизират своя тоталитаризъм, своя вожд и своята велика идея, движени от омраза към всичко живо, а накрая обикновено самите те биват изхвърлени на бунището, когато господарите им получат това, което искат.

Всички са на мнение, че целта на тоталитаризмите е властта – централизирана в ръцете на малки групи хора, които по принцип нямат право да я притежават и затова властта, притежавана от тях, е престъпна. Аз обаче си мисля, че не властта е крайната цел. Властта е предпоследната цел. Последната е душата на човека. Последната цел на тоталитаризмите е чрез тотална пропаганда и медиен натиск да се отнеме бистрия ум на хората, за да не различават добро и зло, и да им се отнеме свободата, за да не могат да изберат доброто. Що се отнася до злото, то се избира много лесно, защото е дадено. Според тоталитаризмите, веднага след като бъде принуден да избере злото, да се поклони на злото, да целуне костеливата му ръка, човекът трябва да бъде лишен от свободната си воля. За свое собствено добро, както си вярват тоталитаризмите или както искат да им вярваме ние.

Когато говорим за тоталитаризмите не бива да си представяме конкретни партии, организации или дори конкретни личности. Днес тоталитаризма може да носи един, утре може да го носи друг. Нещо повече – склонен съм да подозирам, че всеки от нас през цялото време носи у себе си всичко – от най-прекрасното до най-ужасното. Въпросът е кое ще остави да се прояви, на кое ще позволи да се покаже. Всъщност именно това е изборът между добро и зло, който понякога изглежда тъй абстрактен – да избереш на кое от всичко в себе си ще позволиш да се прояви. Армагедон е вътре в нас, не е при планината Хар Мегидо. И това разбиране вече прави личният избор на всекиго между добро и зло съвсем конкретен.

Достатъчно е да разпознаваме тоталитаризма, щом го видим, и да се опълчим срещу него с ангелски криле и огнен меч. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.