Не бих и помислил за такъв текст, ако не беше предложението на ИТН за референдум по въпроса.
Предложението беше направено набързо, т.е. без никакъв съществен вътрешнополитически дебат. Вероятно се разчита, че една предизборна кампания за свикване на ВНС (единственото според конституцията, което може да променя формата на държавно управление), обичайно 30 дни, ще е достатъчна за това. Предложението беше направено също така необмислено, защото под президентска република могат да се разбират различни неща, а публиката не е наясно, за какво всъщност става дума. И най-сетне – предложението е ненавременно, сякаш до такава степен парламентарната република се е изчерпала, сякаш обществото единствено и само желае да промени формата на държавно управление, сякаш това е именно сега най-важният и най-належащият въпрос.
Ако попитате различни граждани, как си представят те една президентска република, ще ви дадат различни примери: най-често Турция или Русия, по-рядко Франция и вероятно на последно място САЩ. Във всеки случай повечето хора, предполагам, си представят политическо управление, в което президентът е някак си всевластен. От другата страна някои политици откровено плашат избирателите с опасността от „полупрезидентска република“, като под това се разбира безконтролна власт за сегашния президент Радев. Иди разбери, за какво именно става дума.
Президентският политически режим е този, при който президентът е пряко избиран от гражданите и е ръководител на правителството. Той/тя е едновременно държавен глава и премиер. В този режим не съществува министър-председател, президентът сам назначава своите министри. Но в този политически режим парламентът, обичайно двукамерен, е действителна контратежест на президента и неговото правителство. А представителите на „партията на президента“ не винаги подкрепят неговите и на правителството му предложения. Такъв е типът на републиката в САЩ и страните в Латинска Америка и това съществува вече повече от 200 години там. В този режим парламентът не може да свали правителството с вот на недоверие, а процедурата, наричана в САЩ импийчмънт означава буквално „обвинение“, „дискредитиране“. При тази процедура, която може да бъде инициирана от парламента, е ангажиран Върховният съд, а в крайна сметка се произнася сенатът. Така става въпрос повече за съдебно обвинение, отколкото за вот на недоверие.
Понятието „полупрезидентски режим“ е въведено през 1960-те години от френския политолог Морис Дюверже. Така той назовава политическия режим на Петата република във Франция, установена с конституцията от 1958 г. и трансформирана с органичния закон от 1962 г., въвел прекия избор на президента. В този режим има министър-председател, който ръководи правителството. По същество това е парламентарно управление, парламентът избира и може да свали правителството с вот на недоверие, като в случая не е необходима намесата на върховен или конституционен съд. Тази намеса е необходима само при процедура за отстраняване на действащия президент.
Парламентарният режим концентрира цялата власт в парламента, той-избира и може да свали премиера, но парламентът, обичайно в пълния си състав (двете камари, ако има такива) или допълнен от други народни избраници (например кметове на големи градове) избира и президента. Така е в Германия и Италия. В този случай президентът има най-вече символична власт, макар официално да е държавен глава и главнокомандващ. Също както и в полупрезидентския режим, където президентът е пряко избиран.
България в този смисъл е полупрезидентски режим, както това е във Франция, Русия, Полша, Румъния, Чехия. Разбира се, има различия: в Русия президентът е по същество всевластен; във Франция президентът ръководи заседанията на правителството, но когато съвпадат парламентарното и президентското политическо мнозинство; в Чехия президентът има по-скоро само церемониални функции. Някои пряко избрани президенти като българският и португалският, например, участват в т.нар. „група Арайолош“ на президентите от парламентарните републики, които обичайно не участват в Европейския съвет (където по правило са държавните и правителствените ръководители). Но понякога това не е точно така и президентът на България може да участва в Европейския съвет вместо премиера (особено при служебни правителства).
И така, какво предлагат от ИТН с референдума за конституционна промяна към президентска република? Да променим институциите си като в САЩ или като в Турция? Разликата е, че в САЩ има двукамарен парламент (Конгрес и Сенат), докато в Турция е еднокамарен, както и в България. Или като в Русия, което по същество би означавало да се разширят максимално правомощията на президента и да се премахнат ограниченията в мандатите му. И значи ли това, че предложението е просто да се увеличи президентската власт? Ако е така, какво по-точно? Дали да се даде на президента правото на законодателна инициатива? Дали да се даде на президента правото да разпуска Народното събрание по свое усмотрение (и при известни ограничения, както е във Франция)? Или нещо друго? Но какво по-точно?
Нищо не е ясно в това предложение, затова е едновременно прибързано, необмислено и ненавременно. Подобно на проекта на ГЕРБ за нова конституция от 2021 г., където най-същественото нововъведение беше, че главата за правата и задълженията на гражданите от втора беше подредена като девета. Но, както е известно, този проект нямаше за цел конституционна промяна (институциите оставаха същите, правомощията им същите), а единственото което постигна е предотвратяването на предсрочни избори през 2021, което искаха множеството протестиращи тогава. Предложението за референдум сега цели да мобилизира онези избиратели на ИТН, които вероятно още не са решили да оттеглят доверието си от Слави Трифонов.
Разбира се, много компетентни юристи вече нееднократно са изказвали мнението, че Конституцията може да бъде променена, особено в частта за съдебната власт, великото народно събрание или служебното правителство. Но никой не си представя, че това е възможно с едно просто допитване до публиката, без задълбочено обществено обсъждане. Да не говорим, че по тази материя, предполагам, не всеки може да се чувства еднакво компетентен.
