Много се забавлявам като гледам как всички се възмущават от всевъзможните безобразия, които се извършват пред очите им, и най-вече от онези в сферата на политиката, защото там кражбите и несправедливостите са ако не най-крупни, то поне най-забележими.

И бих казал – драматично забележими, – благодарение усилията на медии, инфлуенсъри и пиари. Всички се държат така, сякаш са невинни жертви на галактически заговор. Сякаш са чисти до прозрачност еднорози, попаднали на планетата на чудовищата. И като че ли никой не се замисля, че получаваме точно това, което заслужаваме – ни повече, ни по-малко. Отвъд всички несгоди, отвъд всички нещастия, светът дълбоко в себе си е съвършено справедлив и всеки получава според действието или бездействието си, според помислите и чувствата си, дори най-съкровените.

Преди доста време някакъв изтъкнат американец (не помня кой, пък и не ми се търси – вероятно известен и обичан писател) беше казал, че най-великият роман на всички времена е „Братя Карамазови“. Тази книга всъщност била любима и на Хилари Клинтън, която била казала за нея: „Бpamя Карамазови“ ме впечатли, когато бях млада. Това лято възнамерявам да я прочета отново, за да видя как ще я възприема“. Да, има юношески книги, които трябва да прочетеш като млад и „Братя Карамазови“ е една от тях, редом с „Капитан Немо“ и „Оцеола“. Но позволете ми да се усъмня, че това четиво ще се хареса на кое да е младо протестантско момиче. То и аз от стойкарлък и тщеславие се напънах в гимназията да прочета „Критика на способността за съждение“ на Кант, но познайте дали съм разбрал нещо и дали нещо ми е останало в главата.

Виж, „Братя Карамазови“ съм я чел десетина пъти в зряла възраст и всеки път откривам нещо различно. Затова смея да твърдя, че Достоевски е истински разбираем и то пак не докрай, въпреки тоновете хартия, изписана за неговото творчество, единствено за православен читател. И като казвам „православен читател“, нямам предвид такъв, който е роден в православна държава и ако някой чужденец на Орлов мост го попита за „Св. Александър Невски“, той да успее да го упъти. Не, имам предвид човек с православен строй на мисълта и с православен мироглед. Неправославен човек, па бил той и най-проникновеният американски писател, може да хареса само повърхността на „Братя Карамазови“, а тя е едно малко мудно и объркано криминале. Ако се възхити на Достоевски в дълбочина, ще трябва да се съгласи с „умното делàние“ на исихастите (нещо абсолютно неразбираемо за неправославни), с крайния, консерватизъм на автора, с неговия ревностен, почти юстиниановски монархизъм и дори с антисемитизма му. Ще трябва заедно с него да нарече „бесове“ строителите на „модерния“ свят.

„Но защо ни говориш това? – чувам ви да питате и да се стягате да си вървите. – Има ли то връзка с нашата тема?“. Търпение! Има.

Забележителен герой в „Братя Карамазови“ е старецът Зосима (неслучайно съименник на монаха от житието на св. Мария Египетска – обикновения човек, сблъскал се с въплътената святост) – старецът Зосима, наставникът на младия Алексей. На младини Зосима е имал брат, починал рано, едва на 17 години. Бил по-голям и се казвал Маркел. Бил богохулник, разправял (в духа на „бесовете“), че няма бог, карал се на майка си, когато се опитвала да запали кандилото в стаята му. Но се разболял от туберкулоза и взел да линее. Дошли Великите пости. Маркел им се подигравал и не спирал да богохулства. Напразно майка му се мъчила да го накара да попости малко и да се причасти, така че ако не получи изцеление на тялото си тук, в този свят, поне да помогне на душата си в другия. Маркел бил непоправим богохулник и сякаш колкото повече се приближавал към смъртта, толкова по-злобен ставал.

Но в началото на Страстната седмица се случило нещо, което много приличало на чудо. Маркел се обърнал, изповядал радостта си в Бога и сякаш намерил покой. Точно тогава казал онези думи, които после проповядвал  брат му Зосима, и които ни занимават нас с вас в конкретния случай: „И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички“. И допълва: „Не знам как да ти го обясня, но чувствам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“

И ние с вас живеем, сърдим се и нищо не знаем. Мислим си (защото така са ни научили), че човекът е върхът на сладоледа – най-умният, най-добрият и за всичко правият. А щом човекът е такъв, казва си всеки от нас, и щом и аз съм човек, то и аз съм най-умният, най-добрият и най-непогрешимият. Ако някога изпитам за нещо притеснение, то е защото друг е злоупотребил с добротата ми и е потъпкал моята правота, отказал е да се вслуша в мъдростта ми.

В моята църква „Св. Георги“ имаше такъв случай. Някакъв „експерт“ отишъл при дежурния отец и с възмущение го попитал: „Защо на онази икона Христос няма ореол?!“. Всъщност това са две икони – на Христос и Богородица, – донесени от белогвардейци в началото на ХХ век и подарени на църквата. Много са добри, макар и малко по-реалистични, не толкова „отвъдни“ и малко по-светски за вкуса на някой православен, свикнал с образците на Палеологовия ренесанс и по-специално на Критската иконописна школа. Христос на своята икона е изобразен изцяло на златен фон, защото това е символичният цвят на Царството Божие. Фонът е изпълнен от варак, а всичко, включително и ореолът на Христос, е гравирано върху него. По тази причина не се откроява ярко, не се вижда отдалеч и „експертът“ просто не го е видял. Но това не му попречило да иде да дири сметка от свещеника. Толкова прав се е почувствал. Видите ли, иконописците не разбират, църквата не разбира и всичко тъне цял век в безпросветен мрак, докато не се появи той, „експертът“! Нещо повече: не цял век, а цели двайсет века Църквата безпомощно се е излагала, мислят си някои днешни наши „интелектуалци“, но ето – те идват и всичко шъ съ управи!

Как такъв човек да се почувства виновен за нещо? Как да спре и да се замисли? Как да се смири и да се покае?

Не ни е виновно турското „робство“ задето, докато Бах е композирал своите токати и фуги за орган, тук самобитният народен гений (по думите на мой познат) е свирил на издълбана пръчка (кавал) и одрана коза (гайда).

Не са ни виновни Великите сили, че ни пречат да ги настигнем (че и задминем дори) и от завист потискат уникалния български талант, създал най-точния древен календар, киселото мляко и компютъра.

Не са ни виновни комунистите, задето възпитаха две поколения безбожници и изхвърлиха Бог от обществения разговор. Не са ни виновни и онези, които вместо да ги лустрират и натикат там, където слънце не огрява, им подариха българската икономика. Не са ни виновни и онези, които днес от тяхно име, във вихъра на демокрацията, се надпреварват един другиго по красноречие, лъжи и популизъм в името на „обикновените хора“.

Не е виновна Канада, че от нея дойде поредната вълна умнокрасивитет да поведе неукия народ към светли бъднини. Помните ли Царя? Той беше велик, защото дойде от Мадрид и доведе юпитата от Лондон. Сега е презрян, защото дойде от Мадрид и доведе мошениците от Лондон. Кирил Петков & С-ие бяха велики, защото дойдоха от Канада. Сега са презрени, защото дойдоха от Канада. Но не канадците раждат онези, които са ни разочаровали, вероятно само защото сме имали нереални очаквания към тях. Ражда ги „българка майка юнашка“, както се е изразил поетът, несръчно възпят впоследствие от Максим Генчев.

Сигурен съм, че животът би бил, ако не много по-приятен, то много по-спокоен, ако търсехме вината за всичко не вън, а вътре. Знам, че е банално, но е банално, защото е истина, повтаряна многократно, без обаче някой да ѝ обърне особено внимание. За съжаление. Всеки е виновен за всичко пред всички. Това означава да се почувстваш виновен за всички престъпления, за цялото насилие, за лъжата, за жестокостта. Когато чуеш, че някъде по света или у нас е станало нещо страшно, да си кажеш: аз съм виновен. А не като телевизионните репортери – заваля дъжд; кой ще понесе вината и ще поеме отговорността?

Да се научиш да чувстваш вина означава да се научиш да носиш отговорност. Означава също да не се възмущаваш гръмогласно от всичко, мислейки че всички са криви и само ти си прав. Но за да се научиш да чувстваш вина, е нужно да има ум и сърце. И умът да слезе в сърцето, откъдето да полети нагоре във висините към абсолютната Истина. Колко ли хубаво щеше да е, ако умеехме да казваме: всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички! Чак тогава неусетно ще бъдем оневинени и ще станем невинни. Чак тогава. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Кадър от филма „Покаяние“ (1984) на Тенгиз Абуладзе.