Тумба, лумба, тумба, лумба - патриотични празненства, се редуват с вай, вай относно ситуацията. А тя е с елементи на драматичност: България тръпне в очакване на това на коя партия ще спре топчето на президентската рулетка за третия мандат. В това време принц Хари се нерви, колко екземпляра от книгата му ще се продадат, а Максим Генчев още отбива атаки по повод филма му „Ботев“.

Какво е общото? Народецът, който е или благосклонен или жесток към всяко от споменатите събития. Много общо имат и героите в споменатите сюжети. Президентът се надява населението да хареса неговият избор на партия, която да прави кабинет: БСП, „Демократична България“, ДПС, „Български възход“ или „Възраждане“. Идеята, както винаги, е да се обслужат определени интереси, но това да изглежда като грижа за обществото.

И Максим Генчев копае в същата градинка: прави филм, който да харесва на него, но да мине и за народен. Ако греша, нека ме опровергае броят на зрителите, които са го гледали в киносалоните. Тези, които видяха лентата по БНТ се изказаха и не бяха много мили…

Същата тенденция се забелязва и на „мъгливия Албион“, както звучи клишето. Принц Хари написа книга със „съкровени признания“, очакваше огромен интерес, но вместо това на втория ден цената на книжния продукт падна наполовина. Хари, както и чичо му Максим, обвини разни завистници, медиите и организирани злобари.

И двамата подцениха нещо важно: за българите Ботев е нещо свято, което не търпи резки отклонения. Просто е такъв, дори да не знаят подробности от биографията му. Същото е короната за Великобритания. Тя олицетворява нацията и да вадиш мръсни потайности от кухнята се възприема често като обида. Народите обичат своите митове.

Радев на свой ред бърза да се превърне в човека-държава, вярвайки, че е достатъчно, че той го иска.

Президентът, Хари и Генчев живеят с чувството, че са специални, избрани за велики мисии, но хорицата от народецът и разни гадни кръгове просто не ги разбират.

Съвсем друг модел показа миналата вечер Шон Пен по време на наградите „Златен глобус“, като осигури видеовръзка с президента на Украйна Володимир Зеленски. Зеленски, който е бивш актьор, припомни, че церемонията за „Златен глобус“ стартира по време на Втората световна война – през 1944 година – което е доказателство, че изкуството живее и създава красота и вдъхва кураж в много, много трудни ситуации. Потвърдиха го Стивън Спилбърг и Куентин Тарантино. Какво повече от това...

Има смисъл да се вслушаме в гласовете на тези хора, които са постигнали много, а се държат като част от народеца. Дали са искрени? Като научим в колко благотворителни програми участват и на колго хора помагат по време на война и природни бедствия, излиза, че Да, искрени са.

Народите: български, английски или който и да е друг, имат сетива за автентичността и лицемерието.

Плутарх, философът, който умеел да тълкува предсказания, ни е завещал: „Народът често ненавижда тези, които обсипва с почести“. Защото вижда съдържанието.

Ако народът се опитва да постави няколко свои очаквания в един образ на политик, този политик трябва много да се постарае. Първо за възложената му отговорност и второ – за собствените му възможности. Всяко надценяване е гарантиран провал, дори и не веднага.

Военнолюбецът Шон Пен (според логиката на президента Радев за онези, които са за даване на военна помощ на Украйна) заяви, когато бе в Киев: „Има светлина във всяка ситуация. Трябва само много да желаем и работим за нея“. И аз това казвам, макар да не съм сигурен, че правя достатъчно. Но издателят Манол Пейков прави! И други като него, които не тичат пред камерите и микрофоните да покажат колко са готини. 

Идва третият мандат и поредното очакване на някакво чудо. Такова няма да има. Трябва да се опитаме да съзрем какво се крие зад водопада от обещания, морални слова и патриотични пози. Вече няма с какво да ни изненадат до степен да загубим разсъдък. Ако Борисов е таковал с 200 някои европейски лидери, както сам се хвали пред приятеля си Гешев, представете си с каква скорост „такова“ народеца. Не забравяйте и чекмеджето – за него е битката.

Другите не са и те цвете за мирисане. Да ни заблудят е техният адреналин. Нашият е – да разкрием измамата и да турим нахалниците на мястото им.

Как да стане, след като енергията от протестите през 2020 г. вече е затихнала? Ами да започнем с писане по вратите, както прави и съветва и другите да правят режисьорът Александър Морфов. Това означава да преодолеем дежурните страхове.

Народецът може да бъде добър и послушен, но може да бъде и много жесток. Нарцисите в политиката да забравят това. Могат да се окажат на дръвника, когато най-малко очакват.

Огнян Стефанов