„И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36,37).

Да вземем три напълно случайно избрани теми. Между тях няма нищо общо, освен това че дефилираха из медиите сравнително наскоро, и това че образуваха приблизително еднакво дебел слой пяна в публичното пространство. От онази пяна, която отделят, когато се пенят, емоционалните представители на будната гражданска съвест. Става дума за това как Христо Грозев попаднал в някакъв руски репресивен списък, как БНТ излъчила някакъв аматьорски, задъхан и бездарен (по преобладаващото мнение) филм за Ботев и как телевизията на Слави Трифонов създала и разпространила обидна песен за Лена Бориславова.

В момента не ни интересуват нито Лена, нито Слави, нито Максим Генчев, нито Христо Грозев, а единствено насладата, с която човекът сквернослови по адрес на ближния си. Вижте само няколко неща (и далеч не най-драстичните, че е срамота!), прихванати наслуки в рамките на не повече от десетина-петнайсет минути:

„…жалките мъжки проститутки, обслужвали цял живот не дори онова кагебистче на токчета, а подлогите му в България…; тая всеки път изглежда надрусана или пияна с тези сенки под очите…; дано младата жена и човекът до нея рязко и бързо се отръскат от вонята на тия шоу-чичаци…; самозадоволяване на няколко жалки изпадняци…; „копейка“ е прекалено възвишено за тези мъжки курви…; котенца, я признайте колко от вас снощи се преебаха да гледат бълвоча на Максим Генчев?…; човекОт е тъп като г@з , без абсолютно никакво извинение…; типичен безгръбначен и безмозъчен плазмодий…; жалък рогоносец…; мекотело…; мата космата…; анцузлии…; негодници…; грозила, крокозъмбел (това вече е за дъщерята на Радев)…; влечуго някакво…; джендър…; чалгари…“.

Давам си сметка, че цитирайки тези емоционални импресии, аз също сквернословя и моля за прошка. Моля за прошка и заради това, че ми доставя удоволствие – няма да се правя на възмутен или скандализиран. В човешката душа има някакво привнесено влечение към гнилоча. Някакъв порив да обидиш другия човек, да му причиниш болка, да го злепоставиш, да го изложиш, да му покажеш, че много добре знаеш слабостите му, дето се мъчи да ги скрие, и да му ги натриеш в мутрата пред всички, та да разбере какъв е „жалкар“.

Успокояваме се с мисълта, че в крайна сметка не го убиваме, не му пускаме кръв, не го нараняваме физически, а само душевно, а душевните рани не се броят, защото и без друго не е сигурно дали изобщо съществува нещо такова като душа. И щом не го нараняваме физически, можем да продължим да се утешаваме, че сме безупречно добри, пък и не само това, ами и много остроумни и духовити в добавка. И си мислим, че ако стъпчем с думи някого, той ще се възхити от нас, ще си каже: „Леле, колко е умен тоя! Леле, колко ме превъзхожда!“, и гузно ще се свие в мизерната си черупка. Не. Нищо такова няма да се случи. Много рядко някой признава, че друг е повее от него. Когато обиждаме, не правим друго, освен да отглеждаме омраза към себе си.

Думите не са нещо безобидно, словото не е нещо условно. Помня в един епизод на „Мъпет шоу“, който гледах някъде в гимназията, двама от героите се срещнаха на дуел „с оръжието на обидите“ и започнаха: ти си грозен, устата ти мирише, никой не те обича и т.н. В общи линии сравнително леки обиди, но след всяка от тях обиденият герой се сгърчваше, сякаш го бяха проболи с истинска шпага. Въпреки хиперболата и комичната опаковка, този етюд каза на децата простичката истина, че думите наистина нараняват.

И не е съвсем художествена измислица, че словото може да оказва въздействие и да води до физически резултати. И днес вещи ходжи развалят магии, а магията е словесно призоваване на зли сили. И днес съсухрени бабички проклинат с люти клетви. Помня, имах един съсед, който като малък обичаше да краде на баба си пенсията, а пък тя я криеше на най-различни места. „Дай пари!“, казваше немирникът и след очаквания отказ, започваше да рови из евентуалните скривалища на баба си. И тогава се получаваше нещо като играта на топло-студено. Докато юнакът беше далеч от скривалището, баба му го заплашваше: довечера ще кажа на майка ти. Ако се приближеше, започваха заплахи от рода на: ще те пребия, ще ти откъсна главата и пр. Когато обаче се окажеше съвсем близо до скривалището, бабата пускаше в употреба клетвите като крайна мярка: „Чумата да те тръшне!“, „Черната да те глътне!“, „Стените да пипаш!“ (демек да ослепееш) и т.н. Очевидно бабата е била от село и е гледала на клетвите сериозно, като на нещо, което се употребява в краен случай. Комшията ми не започна да пипа стените, нито черната го глътна, но знаеше, че щом баба му започне да кълне, значи е близо до целта. Разказах го не за друго, а за да покажа традицията словото да се използва като оръжие. И това не са само бабини деветини. Не са само фолклорен отзвук от времената на действащи табута и евфемизми. Нали знаете – табуто е пълна забрана да се изговарят дадени думи, защото това може да довлече нещастия. Например в „Хари Потър“ не споменават името на Волдемор. Това е табу. Впрочем, истинското има на Бог също не се споменава и даже не се знае, доколкото Той изобщо има име в този смисъл. Евфемизмът пък е заместването на опасна дума с друга, по-безопасна. Това за което се сещам веднага е руската дума за мечка – медведь (медвѣ́дь, медоед, този, който яде мед). Някои германци пък употребяват Herr Braun (г-н Кафяв). То е заради убеждението, че ако назовеш обекта с истинското му име, ще го привлечеш към себе си. Тоест имената, думите не са просто звуци. С времето се заместват не само опасни, но и неприлични думи, а в последните времена ­– и политически некоректни. Например „ром“ е евфемизъм за „циганин“, „афроамериканец“ – за „негър“, а пък „гей“… Но хайде да спрем дотук (за сведение на най-любознателните: премълчаването, обозначено в нашия случай с многоточие, не е евфемизъм, а се нарича „апосиопеза“).

Сквернословието е тежък грях. Особено когато става дума за ругатни, псувни и „мръсни“ думи. То идва от езичеството и демонослужението, свързано е с култовете към Астарта, Ваал и пр. Някои наричат сквернословието „молитва към демоните“, принасяне на „противоестествена словесна жертва“, а не просто празни звуци, които идват и отлитат. И ако това е така, то медиите и най-вече онези, които предоставят възможност за коментари под публикациите, са катедралният храм, в който тези молитви се принасят и възнасят. Тези молитви, освен словесни, могат да бъдат и графични. Всички знаем онзи лаф, дето българинът каквото не успее да открадне, пише „кǘр“ върху него.

Самият аз, в качеството си на глупав и надменен лингвист, съм твърдял, че мръсни, лоши думи няма. Думите са си думи – знаци. Така бяхме учени. В университета приемахме структурализма не като наследник на екзистенциализма и предтеча на постмодернизма, а като нещо модерно, напредничаво, много умно и едва ли не дисидентско. Тогава изглеждаше много некомунистическо да си структуралист, а какво се оказа в последствие! Самият аз съм си правил експерименти, говорейки пред аудитория, когато видя, че губя вниманието ѝ, да вкарам някоя „мръсна“ дума и аудиторията веднага се ободрява. И съм твърдял, че когато искаш да маниерничиш и да изглеждаш благоприличен в писмената си комуникация, по-готино е да напишеш не г@з, а гѫзъ. Сега се разкайвам за това.

Поне за половината от отвратителната публична атмосфера, в която живеем, са виновни не престъпните дела на този или онзи, а думите. Вредата от думите не е някаква отвлечена, не е нещо, което минава и заминава, без да има никакво значение, а съвсем конкретна щета. Някъде бях чел, че скоро в Япония ще има около милион и половина хора на възраст над 100 години и то не защото ядат риба и водорасли, а защото не се обиждат един другиго.

Затова, както е казал Апостолът: „А сега и вие отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си“ (Кол. 3:8). Сигурен съм, че домът ни ще стане по-уютен и няма да гледаме така катастрофично на житейските трудности, търсейки кой е виновен за едно или друго и кой трябва да бъде линчуван.

Това е. Предупредени сте. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.