Доброволците, които дадоха времето и труда си в потопените села в Карловско, стотиците, които отвориха домовете си за бягащите майки с деца от Украйна - тези истории ми дават светлина и надежда, казва Анна Цолова.

ДВ: От няколко години се занимавате с публична реч. Кой от световните политици днес е пример за добър оратор?

Анна Цолова: Хората, с които работя, често ми задават този въпрос и винаги ми е много трудно да отговоря. Все пак бих казала, че има две речи на Володомир Зеленски от първите няколко седмици на войната, които правят впечатление. Едната е пред английския парламент, другата е пред Бундестага. В първата той прави препратки към реч на Чърчил от 1941-а година, когато той е трябвало да мотивира хората да го подкрепят във войната срещу Хитлер. Тя завършва с перифраза на Хамлетовия въпрос "Да бъдеш или да не бъдеш". Това е една добра политическа реч. Зеленски очевидно умее да говори, така че да стига до различните публики, към които се обръща. 

Цялата му комуникация в тази безпрецедентна ситуация, в която е поставена страната му, може да бъде изследвана и в повечето случай давана като добър пример.

ДВ: Експерти казват, че Украйна много бързо успя да спечели комуникационната война, която е ключова както за вътрешната мобилизация, така и за външната подкрепа за Украйна.

Анна Цолова: Комуникацията по време на криза, каквото е войната, е може би най-важното нещо след военните действия. ПР експерти от цял свят изследват тази комуникация, тъй като се намираме в безпрецедентна ситуация - освен война имаме и огромен брой комуникационни канали. Те могат да бъдат използвани както за достоверна информация, така и за дезинформация.

ДВ: Кои български политици комуникират добре посланията и идеите си?

Анна Цолова: В последния месец ми направиха впечатление двама млади политици. Единият е Явор Божанков, а другият - Крум Зарков. Явор Божанков умее да разказва истории чрез своето говорене, което е изключително рядко срещано на българската политическа сцена. И двамата имат ясен и конкретен език. Наскоро Крум Зарков реагира много добре комуникационно, когато жълто-кафяви сайтове започнаха да разпространяват обвинения срещу него, че напада невинни животни. Той даде интервю за един от тези сайтове и се държа безупречно. Бавно и спокойно обясни, че това са измислици. Атаката срещу него съвпадна и с внасянето на законопроект, който цели да въведе инструмент за разследване на главния прокурор, което идва да ни припомни, че все още е в сила традицията неудобните да бъдат опозорявани и сплашвани. 

ДВ: Тези примери са в контраст с по-голямата част от обществения дебат в България. Той твърде често звучи агресивно, опростено, посредствено. Защо толкова малко публични фигури в България обръщат внимание на начина, по който комуникират мислите и идеите си?

Анна Цолова: В българския политически елит все още продължава да се смята, че когато запълниш времето на интервюто с нищоговорене, си постигнал голям успех. Това е голяма грешка.

За съжаление, българското публично пространство е пренаситено и с дезинформация. Лъжите се превръщат в норма. По почина на Гьобелс лъжата, повторена 100 пъти, започва да става истина, а липсата на активна четвърта власт е голям проблем в това отношение.

ДВ: Минаха пет години, откакто слязохте от екран. Какви тенденции наблюдавате оттогава насам? 

Анна Цолова: Има опити нещата да се правят професионално и правилно. Но тези опити са единични и опитващите се  много бързо биват плесвани през ръцете. Журналистите трябва да включат факти във въпросите, които задават на политиците, за да блокират лъжата още в зародиш, а не да я оставят да се развие и да заживее свой живот.

Лъжата у нас е оставена да се превърне в чудовище с огромни размери. Ролята на четвъртата власт е да се бори с това чудовище. Продължавам да смятам, че българската журналистика е обезоръжена, устата, ръцете и краката ѝ са завързани. Изключенията потвърждават правилото. Честната и смела журналистика е натикана в малки ниши.

ДВ: Какво може да е противодействието?

Анна Цолова: Лъжата и дезинформацията не са гледна точка, на която да се гледа като на автентична теза. Правилата, които аз съм се опитвала до последно да спазвам, включват например да не прекъсваш програмата, за да излъчиш изявление на един конкретен партиен лидер. Следващо правило - да не пускаш безкритично изявления и твърдения, които са лесно проверими лъжи и измислици. Част от работата на един журналист е да бъде подготвен и да знае каква дезинформация разпространява един или друг политик, за да може, когато се изправи пред него, да постави фактите на масата. И друго - да не пропускаш години наред теми и въпроси, защото така ти е казано. Това продължава. Да си критичен към всички, когато имаш основание да си критичен. Да задаваш въпроси, които стъпват на факти. Да поставяш тези факти в контекст, т.е. да имаш памет. И да реагираш и опровергаваш лъжите, когато започнат да се леят от ефира. Казвам всички тези неща не защото съм била безгрешна - напротив, правила съм грешки, учила съм се от тях и знам цената им. Но знам и какво става, когато някой се заинати да спазва тези правила. Или спира сам, защото знае какво може да последва, или го спират не по негово желание.

Наскоро лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов попита Мирослава Иванова от Нова телевизия "Усещате ли как затъвате с тези въпроси?", когато тя съвсем логично се поинтересува от назначени активисти на ГЕРБ от служебния кабинет на Румен Радев. Поредно напомняне, че конкретни въпроси не трябва да има. Поредно напомняне какъв си представят силните на деня, че трябва да бъде журналистът - мълчащ и непитащ.

Говорейки за изминаващата година, ролята на медиите е огромна и по отношение на дезинформацията. Руската агресия в Украйна отприщи безпрецедентна информационна война у нас. Не че не се водеше и преди, но от февруари насам българският потребител е бомбардиран много интензивно с дезинформация, лъжи и пропаганда. Водещите световни медии посветиха свои предавания на фалшивите новини и дезинформацията, създадоха конкретни рубрики за проверка на фактите. Това у нас не се прави. И пак ще кажа -  изключенията потвърждават правилото.

ДВ: Виждате ли път обратно към журналистиката?

Анна Цолова: Краткият и еднозначен отговор е не. Не виждам себе си в медиите в момента. Има две причини - едната е, че с изискванията да се занимаваш с журналистика в големите медии сме си взаимно несимпатични. Иначе самата аз се чувствам изключително добре, безкрайно свободна да вземам решения с кого и как да работя. Срещам се всеки ден с хора, от които има какво да уча, това е безценно. 

ДВ: Но ако днес отново бяхте водеща, кого бихте интервюирали в края на тази година?

Анна Цолова: Затруднявам се да отговоря на този въпрос. Мога да се върна към хората, с които не успях да направя интервю. Така и не успях да говоря с Ахмед Доган, с Делян Пеевски. Това, разбира се, не са интервюта, с които бих искала да затворя годината.

ДВ: Научихте ли някоя нова дума през 2022-а година?

Анна Цолова: Не съм, но много често като потребител на информация в съзнанието ми излиза една страшна дума - човеконенавист. Пропагандният подход да противопоставяме едно човешко нещастие на друго човешко нещастие. Преди няколко месеца търсех къде точно Христо Ботев беше казал тези думи, че "преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти". Защото използването на патриотичните теми с пропагандни похвати върви от години.

Не знам дали помните онази ужасна катастрофа, когато човек с бясна скорост на Околовръстното в София премаза един автомобил, в който пътуваха двама французи? Хората, които бяха спрели да помогнат на пострадалите, споделиха, че същият този човек е казал: "Какво си се загрижил за чужденци? Ти българин ли си?". Това изречение кънти по особено страшен начин, защото говори за човеконенавистната пропаганда, която пада върху главите ни всеки ден - насаждане на омраза, псевдопатриотизъм и дезинформация с политически цели.

ДВ: А коя си пожелавате да е думата на 2023-а?

Анна Цолова: Светлина. Отново на дневен ред е големият избор - между цивилизацията, която уважава човешкия живот, свободата да избираш, и диктатурата, която храни собствените си интереси. Изборът днес е между светлината и мрака. Понеже си говорим за годината, се сещам за Кристиан Таков, който напоследък е цитиран често заради чудесния филм "Моралът е доброто", който направиха за него.

Той казва, че в България не се дава път на добрите, а се дава път на удобните, и цитира Желю Желев от "Фашизмът” за това колко зависими един от друг са некадърникът и тоталитарната система. Некадърникът я поддържа, защото знае, че при никоя друга система няма шансове, а тоталитарната система се опира на него, защото знае, че в един можещ човек не може да намери своята опора. За съжаление, от години сме свидетели на това.

ДВ: Откъде черпите надежда?

Анна Цолова: От случките, които ми дават светлина. Например стотиците доброволци, които дадоха времето и труда си в потопените села в Карловско. Държавата едва мърдаше, а те дни наред помагаха на хората, които бяха застигнати от нещастието. Или пък стотиците, които отвориха домовете си за бягащите майки с деца от Украйна. В последните дни следя това, което прави Манол Пейков. Той събра близо един милион лева за генератори за живеещите без ток украинци.

Виждам и другите реакции: "Защо не дарявате за българи? Защо не помагате на този или онзи?" Смятам, че хората, които са станали жертва на тази пропагандна война, не трябва да бъдат сочени с пръст. Един от методите на пропагандата е да противопоставя едно човешко нещастие на друго човешко нещастие, за да създава врагове, врагове на народа. Приемаме, че те са се подали на тази пропагандна машина. Опитвам се да подхождам с разбиране към това, защото когато си загубил доверие в социалната, здравната, съдебната и медийната система, търсиш информация в други канали и там пропагандната машина те посреща с цялата си жестокост и целеустременост.

Анна Цолова е журналистка, бивша дългогодишна водеща на сутрешните блокове на Би Ти Ви и Нова телевизия, създателка на проекта "Говори, за да те видят" и преподавателка в Нов български университет.