В мемоарната книга на английската писателка и историчка Мерсия Макдермот„Имало едно време в България“, която неотдавна бе издадена за първи път у нас, като че ли няма нищо ново и непознато на читателите и историците.

Защото написването й, като почти всички други книги на авторката, е било предназначено за английските, а не за българските читатели. Мерсиясе е опирала преди всичко на изследванията на български и английски учени и само книгата й за Яне Сандански е изключение, защото тя надниква не само в писани текстове, а извършва с години обстойни изследвания в българските архиви и се среща с все още живи съратници на Яне и с техните потомци; надниква и в английски архиви.

От тях изскачат немалко непознати нещица, които раждат уникалната смесица от мемоари и чисто човешки, най-вече тъжни до немай къде преживявания. Например случката с прочутата капама, с която се славят банскалийският и разложкият край. Удивителен е разказът на Макдермот за един особняк банскалия, който иска да му се направи капама на Разпети петък, за да отиде в ада за този голям грях. Защото там иска да срещне английския държавник Дизраели и собственоръчно да натиска главата му в катрана заради това, че е разкъсал Македония и българския народ на части. Не е ли днес тази тема по-актуална от всякога?

А представете си - на 3 март 2009 г . Мерсия Макдермот представи в Европейския парламент книгата си за Левски и държа там невероятно слово за Освобождението на България, което някои мекерета у нас сега отричат… Англичанката възхвалява българския народ и накрая… му се извинява за страданията, които родната й Великобритания му е причинила! Колко политици днес биха имали доблестта да произнесат такава реч? Заслужаваме ли я?

А някои глави от книгата са блестящи пътеписи, описващи немалко български селища и региони - София, Карлово, Габрово, Благоевградско, Гоце Делчев, Родопите, Сливен, Видин, Панагюрище, Копривщица… С пълна сила избухва в тях писателският талант на Мерсия, който така се харесва на българските читатели. Тя описва увлекателно не само природни красоти, но и много забележителни личности, които са щастливи, че могат да се нарекат нейни приятели.

Едва ли друг чужденец се е отдавал толкова всеотдайно на националната кауза на България, въпреки всички заплахи, включително и за живота й, заради тази нейна отдаденост.

„Имало едно време в България”, спомени и описания, Мерсия Макдермот, превод от английски Лиляна Ванова, първо издание, изд. „Синева”, 2022 г.

Мерсия Макдермот, Снимка:faktograf.bg

Из глава 19. Преглед на македонския въпрос

Моето време в Шести блок съвпадна с новата фаза в кариерата ми като писател. Една от причините, поради които реших да продължа с преподаването в България беше, това че се нуждаех от проучвания за нова биография.

След Левски, кой?

Много българи очакваха, че ще пиша за Христо Ботев, годишнината от чиято смърт, ежегодно се чества като ден за национално възпоминание за онези, които са дали живота си в името на свободата…

Неговата саможертва предизвиква въображението на българския народ и поемите му са сред най-популярните произведения в българската литература. Много българи без колебание биха го посочили като свой любим автор, мнозина ще го поставят сред своите първи трима герои, както и всеки може да рецитира поне първите стихове на неговата прочута елегия за Хаджи Димитър, която е още по-трогателна, защото самият Ботев загива на планински връх, при твърде подобни обстоятелства…

Не е лесно за чужденец да разбере, какво означава Ботев за българите. Неговите поеми, написани в стила на народните песни, не се поддават на превод, не защото са сложни, а защото те са така вкоренени в българската традиция и националните преживявания, че страничен човек не може да разбере алюзиите и да бъде съпричастен на емоциите, които те пораждат.

Минаха години, преди да науча и видя достатъчно, за да започна да схващам защо българите имат високо мнение за Ботев. И като човешко същество, и като бунтовник Левски ми харесваше много повече от Ботев и затова, когато решавах за темата на моята следваща книга, избрах да пиша за онзи, който, използвайки опита на Левски и прилагайки неговите методи, продължава борбата в онези части на България, а именно Македония, Беломорска Тракия и региона на Одрин, които са освободени от османско владичество чак през 1912 г. Но дори и тогава това става по начин, който увековечава старите несправедливости и съперничества.

В ограничени рамки, планът на Бенковски да предизвика международна намеса сработва и през 1877 г. Русия обявява война на Турция, освобождава част от България и подписва Санстефанския договор за победата над Турция на 3 март 1878 г., датата сега се празнува като национален празник на България. Според този договор България е трябвало да получи независимост в границите, които включват всички територии, обитавани преимуществено от българи. Но създаването на огромна проруска славянска държава на Балканите не е приемливо за великите сили на Западна Европа и на конгреса в Берлин, те принуждават Русия, тогава изтощена от войната, да се откаже от Санстефанския договор и да подпише съвсем нов. Според него само Северна България и областта на София получават независимост като княжество, докато голяма част от Южна България, включително Карлово, Пловдив и много други райони най-тежко засегнати от „жестокостите”, са превърнати в отделна васална провинция, наречена Източна Румелия, а Македония и Тракия просто са оставени под отоманско управление.

Стремежите и желанията на народа от засегнатите територии изобщо не са били взети под внимание на срещата на държавниците в Берлин. Всички до един смятат, че населението на върнатите на турците територии не е българско и следователно не е необходимо да бъде включено в новото княжество. Точно обратното! Етнографската карта, използвана в Берлин, тази на Киперт, показва български мнозинства във всички територии включени в Санстефанска България.

Тя беше разкъсана именно защото имаше българско мнозинство в регионите, включени в нея. Тя беше разчленена и разделена на три. Защото голяма България, обвързана с Русия чрез кръвни връзки, култура, история и благодарност, за Дизраели е потенциална заплаха за британското влияние и имперските интереси в Средиземноморието, Суец и пр. Дизраели се гордее с това, че новият договор е постигнал „достоен мир”. На практика няма нищо подобно. Вместо това той предизвиква десетилетия на кръвопролития и нови жестокости, превръщайки Балканите в барутен погреб на Европа и създава смъртоносен конфликт, който повече от век по-късно все още трови отношенията в тази част на света. Накратко това поражда онова, което историците и журналистите започват да наричат македонски въпрос.

Може би сега ще стане очевидно защо името на Дизраели, който разкъсва България на парчета и става причина за последвалите злини, е анатема за всички българи, дори днес. В Банско, малък град в полите на Пирин, който вижда края на отоманското властване през 1912 г., се разказва една история, която ясно илюстрира чувствата на местните към него. Един от по-колоритните жители на Банско, каквито там не липсват, заръчал на жена си да приготви ястието, наречено капама за Разпети петък. Капама е име, получено от турска дума, която означава "затваряне", на практика това е празнично ястие в Банско и се състои от възможно най-различни видове месо, за предпочитане е да съдържа парчета свинско, пилешко и дивеч, както еленско, месо от фазан или дива свиня. Всички тези меса се затварят в запечатан глинен съд, заедно със сини сливи или грозде, резени кървавица и известно количество кисело зеле. Готви се много бавно в продължение на много часове, докато всички вкусове се смесят в ястие, подходящо за боговете. Яла съм капама на няколко специални повода в Банско и знам!

Да се ядат различни видове месо по време на Великия пост и специално на Разпети петък се смята за ужасен грях, според древните народни традиции в Банско и достойната съпруга дълго го умолявала да се откаже от идеята. Но местните жители на Банско не се предават лесно и той продължил да настоява. И тъй като Банско тогава изобщо не е било място за феминизъм, съпругата му нямала друга алтернатива, освен да се подчини с надеждата, че престъплението няма да стане известно на съседите. Но нещата станали още по-зле когато той поискал капамата да му бъде сервирана на горната веранда, която гледа към улицата, където всеки минувач може да види и подуши ястието на греха.

„Сигурна съм, че ще горим в ада заради това!” – ридаела горката жена.

„Но, нали затова го правя!- изръмжал мъжът. „Не разбра ли?” - опитвам се да ида в ада! Искам да ида в ада, защото съм сигурен, че ще намеря Дизраели там, да се вари в катрана. Искам да е там, така че през цялото време щом главата му се надигне, да го натискам обратно, и да крещя: „На ти, това е за нашата нещастна Македония“!

Бенджамин Дизраели, Снимка: photos.com

… По дяволите, достойният банскалия не е единственият, който обвинява протурската външна политика на Великобритания за ужасите и хаоса. Части от обществеността и пресата в Британия са против тази политика и в. Лондон Дейли Нюз в броя си от 29 септември 1903 г. отпечатва стихотворение, което започва така:

Дяволска работа,

Дяволска работа, господари мои!

Британио, червени са ръцете ти!

Можеш сърцето си да затвориш, но не да се измъкнеш

От този факт ужасен: ние защитихме турчина.

Денят му свърши и ние познаваме делата му,

Но той нашата игра играеше, така че защитихме турчина;

Заради себе си, ние защитихме турчина:

Британио, червени са ръцете ти!

„Разделена България“, Николай Павлович, Снимка:balgaran.co.uk

Обект на моята нова биография стана Гоце Делчев (1872-1903) един от най-харизматичните строители и лидери на Вътрешната организация. Моят избор беше управляван от желанието да проследя наследството на Левски и също да реализирам, доколкото мога, едно малко изкупление, за ролята на Великобритания в българската трагедия, като предоставя фактите на англоговорещите читатели.

Избирайки да пиша за Гоце Делчев и Организацията, трябваше да взема страна в споровете, които повече от век са огромен източник на словесни и действителни конфликти между балканските държави.

Тъй като противоречивите гледни точки са взаимно изключващи се, човек не може дори и да иска да остане неутрален или да приеме безопасен среден курс, за да не обиди никого. Човек може само да проучи доказателствата обективно (което направих надълго и нашироко в библиотеката на Бритиш Музеум, преди да започна моя проект) и след това да възприеме позиция, която най-добре отговаря на доказателствата, след като се примири с факта, че неизбежно ще си навлече гнева и обидите на всички, които мислят другояче.

Най-спорните гледни точки са съсредоточени около националната идентичност на славяните, които са мнозинството от населението на Македония. Българите естествено разглеждат тези славяни като българи.

Но това е мнението на почти всеки един от осемдесетте или дори повече съвременни журналисти, етнографи, пътешественици, политици и пр., които не са от български произход и чиито трудове проучих в Бритиш Музеум, сред тях са авторитети като Уинстън Чърчил и Джеймс Баучер, който дълги години е кореспондент на Таймс за Балканите в началото на 20 в. До определен момент гърците се съгласяват, въпреки твърдението, че голяма част от говорещите български език в Maкедония са истински гърци, които са забравили собствения си език и че истинските българи са по-малко на брой, отколкото твърдят техните сънародници. Сърбите също първоначално смятат славяните от Македония за българи, но когато съдбовният Берлински договор присъжда Босна и Херцеговина на Австрия през 1878 г., и по този начин блокира сръбската експанзия в тази посока, някои сръбски националисти започват да хвърлят хищни погледи на юг към Македония и се опитват да убедят българското население, че е „истинско сръбско“.

Когато това не дава желаните резултати, сръбските националисти и пропагандатори опитват няколко различни подхода, всеки несъвместим с другите, но имащи като общ знаменател твърдението, че славяните от Македония не са българи, като подготвителна стъпка към тяхната евентуална асимилация. Един такъв подход е идеята, измислена от сръбски националисти през 1887 г., че славяните от Македония винаги са били, както и сега са, отделна македонска нация. Въпреки това тази идея и всички други теории и постановки са отхвърлени в полза на грубата асимилация, когато сърбите действително получават контрол над голяма част от Maкедония след поражението на Турция в Първата балканска война от 1912 г. и това на България във Втората, когато малките балкански държави влизат в конфликти, заради подялбата на освободената отоманска територия. Груба сила и репресии са използвани от сърбите в опит да принудят българите да станат „истински сърби”, хора са хвърляни в затвора дори заради пеене на български народни песни! Още веднъж политиката се проваля и след Втората световна война промените в тактиките съживяват постигането на евентуална асимилация. За сръбските националисти случаят е „по-добре македонци, отколкото българи”, колкото до страдалото дълги години българско население, изморено и примирено след десетилетия съпротива, въстания и разочарования случаят е „по-добре македонци отколкото сърби”.

Със създаването на Република Македония в рамките на Югославия голяма част от репресиите, фалшификациите на историята, враждебната спрямо България пропаганда и реформите в местния диалект с цел отдалечаване от литературния български език и доближаването му до сръбския, води до създаването на „македонски народ”, който в крайна сметка е предназначен да се слее със сърбите. Все пак процесът е спрян наполовина с разпадането на Югославия и трансформирането на Република Македония в независима държава, чието младо поколение поне, искрено вярва, че те наистина са отделна славянска нация. Мисля, че повечето българи в България сега неохотно приемат тази ситуация.

Но макар да могат да се примирят със съществуването на нова македонска нация, сега и в бъдеще, в резултат на обстоятелства извън техния контрол, те не могат да приемат ретроспективното твърдение, че това винаги е било така, защото това би било равносилно на мълчаливо съгласие с кражбата на част от тяхната история...

За съжаление, аз самата имах причина да открия, че токсичното дърво, което ражда ябълките на раздора, все още цъфти на Балканите и предлага плодовете си по множество начини, някои смешно дребнави, други смъртоносно сериозни, както на лично, така и на национално ниво.

Моят нов герой ме отведе в нова посока и ме запозна с нови хора. Използвах всяка възможност да посетя местата, свързани с неговия живот и историята на Организацията. През летните ваканции пътувах доста из гръцка и югославска Македония, а през учебната година, когато все още преподавах в Английската езикова гимназия, посетих някои по-близки места, благодарение на двата дни платен отпуск, които автоматично се дават на всички дарители на кръв в България, въпреки че необходимото количество кръв е само половината от това, което обикновено се дава в Англия.

Преди всичко изградих трайни връзки с региона, включващ Благоевград и малките градове и села около Пирин, и често се чувствах у дома така както се чувствах в Карлово. Наистина мисля, че добрите хора на Карлово все пак малко ревнуваха от моите „македонски познанства”.

Благоевградският регион е единствената част от Македония, която България успява да запази, след като е победена през Втората балканска война от 1913 г. и Първата световна война, и след като официално е на грешната страна през Втората световна война, докато комунистите идват на власт през 1944 г. Гърция и Сърбия са сред победителите при всеки случай и така успяват да запазят лъвския пай от Македония за себе си.

В Благоевград и околностите съм срещала много хора, които не са родени там, но са емигрирали от териториите, присъдени на Гърция и Сърбия. Специално си спомням директора на училището в един град, наричан някога Неврокоп, прекръстен след това на Гоце Делчев през 1950 г. Той е роден в село Горно Броди, не далече от Гоце Делчев в южна посока, присъдено на Гърция през 1918 г. Попитах дали ще бъде възможно да посетя една пещера в близката гранична зона, където Делчев и някои революционери са провели тайна конференция през 1903 г. за съжаление при издирването се оказа, че сега пещерата е в Гърция и следователно е недостъпна.

Въпреки това местният български граничен командир ни позволи на мен и на още трима българи, включително на директора на училището, да пътуваме с военен джип край бодливата тел от българската страна в забранената гранична зона, там имаше една височина, от която можехме да видим билото, зад което се намира пещерата. Оттук успяхме да видим и белите маркери на самата граница, извиваща се през средата на едно поле, от другата страна, на което имаше хора, обработващи земята, някога българска, а сега гръцка. По-нататък имаше друг хребет, зад който се намира Горно Броди, селото на директора на училището, толкова близо, но и толкова далеч.

Експедицията имаше дълбоко депресивен ефект върху моите български спътници особено върху директора на училището. ( Иван Бухлев – бел. Хр. Г. )

Това беше ясен случай на „в сърцето ми въздух, който убива, от далечна страна духа“, както го казва толкова точно Алфред Едуард Хаусман в стихотворението си за „сините запомнени хълмове“ и невъзможността някога да се върне в „земята на изгубената същност“ . Часове след това те бяха мрачни и мълчаливи. Човек почти можеше да види как кръвта капе от наранените им сърца. Когато пристигнахме обратно в Гоце Делчев и отидохме да вечеряме в ресторанта, обикновено много весел повод, те все още бяха разстроени и дори просълзени, а директорът на училището, който винаги беше шумен, колоритен и човек „по-голям от живота”, седеше, говореше малко и си поръчваше чаша след чаша леденостудена мастика, (питие подобно на узо), за да удави мъката си.

В никакъв случай не беше нито първият, нито последният път, когато виждах мъката на разбито сърце, причинено от промени на границите, които не се съобразяват с желанията на местното население…

В цяла България има семейства и отделни личности, чиито фамилни домове сега са под чужда власт и когато бях в България те не можеха да ги посетят, заради обтегнатите отношения между Балканските страни. Потокът от бегълци се увеличава след 1878 г. и емиграцията нараства с всяко ново въстание, война или договор, които са катастрофални за българската кауза, така че голям процент от българите днес имат поне баби и дядовци от Македония и Беломорска Тракия. Много бегълци и техните деца стават забележителни личности в българския културен и политически живот. Някои дори стават министър-председатели, сред тях е Георги Димитров, роден в село, което не е далече от София, чиито родители бягат от Македония поради кървавите последствия на въстанието срещу Берлинския договор, което оставя родния им град под отоманска власт...

Първата ми публична беседа за Левски беше в Македонския клуб и впоследствие присъствах на много от събитията там, по покана на секретаря на една от секциите.

Тук можех да срещна роднини на хора, за които бях писала и да събера значително количество основна информация, варираща от народни песни до дълбоки познания за някои фракционни съперничества, които пречат на освободителното движение в Македония. Скоро бях така добре приета в клуба, че някои членове започнаха да вярват, че аз самата имам македонско потекло. Един мъж попитал секретаря от коя част на Македония идвам и когато му обяснил, че съм от Англия мъжът казал: „Да знам това, но от коя част на Македония идва нейното семейство!” Нищо не можеше да убеди колегата, че аз съм чиста англичанка и накрая секретарят му казал, че съм от Кукуш, родното място на Гоце и чак тогава той останал доволен!

Трудно е за хора, които са късметлии да познават морето и високите бели скали като естествена неизменна граница, да се поставят на мястото на тези, чиито страни нямат естествени граници. Когато като съвсем малко дете разбрах, че не всички страни имат толкова ясни граници като Великобритания, бях озадачена от идеята за произволни невидими граници и съжалявах онези страни, които не са оградени от „ровове”…

Христо Георгиев, * Черно на бяло