Да, знам, че тази седмица от мен се очаква да напиша нещо за Рождество Христово – нещо топло и поетично звучащо. Това обаче можех да правя до тази година.
Тази година е друга във фундаментален смисъл – и за християнския свят, и за Църквата Христова. Защото в християнския свят и даже, както довчера ни казваха, в неговия „най-православен център“ днес се е инсталирал както някога в „богоизбрания“ Иерусалим, един Ирод, грозен, дребен (за разлика от онзи „Великия“), но за десет месеца успял да се доближи плътно до „постижението“ на своя предшественик, избил, според преданието – „четиринадесет хиляди невинни младенци“. От неговата лудост, подобна на онази на предшественика му, пак за десет месеца избягаха, за да се спасят в световния „Египет“ десетки хиляди семейства, подобни на Светото и днес даже не тъкмо цели семейства, а разделените от мъжете си жени и деца. Останалите в пределите на поразената от настоящия Ирод страна обаче, в огромното си мнозинство, ще посрещнат тазгодишното Рождество почти като Светото семейство тогава – не в дом и около трапеза, а в бомбоубежища, тоест в нещо аналогично на Витлеемската пещера, на мъждукащи свещи и студ, а в същото време „народът на Ирод“ – „най-православният народ на земята“ в богохулна несвяст ще продължи да го величае, наричайки жалката му „телесна хижа“ архистратиг[1] и самодържец. Ще се опиянява от политико-декадентските, както тогава, илюзии, че той ще направи „Иудеята“ им най-велика.
Най-травматичното за мен през тази година обаче – и повече нямам сили да го премълчавам – е, че, както тогава, при собствено Рождеството на Христос по плът сред богоизбрания народ – и днес „народът на Христовите“, там, на Изток (но и у нас) се е изпълнил със… садукеи, фарисеи, про-римляни и зилоти, като почти не е оставил място за „безпартийните християни“.
Едни от тях – расоносни и митроносни – виждаме го – ръсят с китки светена вода изпращаните в нападнатата страна танкове,[2] други учат „пасомите“ си как да зареждат своите патрондаши, мрънкайки молитви към Светата Дева, та да могат да поразяват по-смъртоносно куршумите им.[3] Втора група – тази на днешните фарисеи – ни обясняват, че събратята им по свето Кръщение са сполетени от тази война „справедливо“, защото, видиш ли, започнали да колаборират с „езическия Рим“ (САЩ и Запада); че приели автокефалия на църквата си от „Константинополския отстъпник“ с някакъв – канонично неиздържан „томос 19“ (да, само фарисеи биха могли да са толкова идиотски пунктуални – „томос 19“). В дните на тази трагедия техни събратя у нас продължават да човъркат каноничното име на „сестрата Македонска църква“ и да ни занимават със „световния заговор на содомитите, които искат да унищожат семейството“. В дните на тази трагедия, казвам – тук, в нашата провинциална „Иудея“, организират кичозни „църковно-патриотични“ концерти, събиращи в едно „нашият дом България“ с казионно декламиране на Евангелието, „народните хора и ръченици“ с църковните песнопения. В същото време остават абсолютно глухи за съдбата на онези над 30 села,[4] обитавани от бесарабски българи в Украйна и окупирани от руските войски – сигурно защото, макар и „наши сънародници по кръв“, живеят в нещо като днешната Самария и значи „се кланят на Иакововия кладенец вместо на Иерусалимския храм“. Приемат и съслужат с митроносните жреци на днешния Ирод, но сърцата им не трепват от новината, че реконструираната със средствата на украинските бежанци, за да им стане убежище болница в Пловдив (до вчера руина) им се отнема от общината, за да се даде на някаква си политическа дама, която ще прави от нея луксозен хоспис. А в „богохранимия Пловдив“ днес живеят – или се опитват да живеят – около 6000 украински бежанци.[5]
Кажете ми, значи, как да напиша „нещо топло“ за тазгодишното Рождество? Как да се концентрирам върху „мирната и благословена коледна трапеза“, каквато милиони украинци-християни извън страната си сигурно няма да имат? На каквато хиляди украинки и децата им у нас ще седнат без мъжете си? Та аз не мога да се съглася, че Православието и християнството въобще са „наша българска традиция“, която трябва да пазим, стоейки настрана от „войната, в която искат да ни въвлекат“. Аз слушам на всяка литургия, че „Господ хранит пришелци“ (Господ пази пришълците, бежанците), а виждам около себе си хора, за които тези думи отдавна са станали само мъртви словесни кристали…
И все пак ще се опитам да кажа и нещо „топло“. Убеден съм, че Христос, Който, както знаем от Евангелието, не се съобразява с мирските „стандарти“, но наместо в Иерусалим се ражда в обора на затънтената Витлеемска страноприемница, вместо „да дари със сила“ зилотските воини на Бар Кохба, съживява сина на Наинската вдовица и изцелява спуснатия през покрива на бедняшката къща „разслаблен“, и тази година вероятно ще приседне незабелязан в подземната метростанция на някой от обстрелваните украински градове, до някое, изгубило сила и да плаче дете и ще остави в ръцете му нещо, от което личицето му ще грейне с такава светлина, че тя вече няма да изчезне от него никога. Ще почука на вратата на някоя украинска бежанка в наше провинциално градче и ще седне на трапезата ѝ. Ако щете нарочно (защото Той и тогава, в ония дни го е правил нарочно) ще бъде видян на някоя пейка между клошари и бездомници (за които в нашата „богохранима столица“ има само едно работещо „социално заведение“) и – знае ли човек – може би ще превърне калпавото вино в бутилката, която надигат в Рождественската нощ, в онова благословено вино от Кана Галилейска.
