В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане българската мечта – на куково лято. Знаем какво означава на книжовния ни език.
И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски бе осъществена. Преди това и след това всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с европейски ценности.
Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива. Просто тези, към които се стреми българската власт, не ни искат, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.
Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им все едно какво ще се случи с държавата – само за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и се укрепят във властта.
Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са им отредени от господарите им, са на бунището на историята.
България не може да отиде там, до където се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.
България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до друга позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да то подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.
Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия си ход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.
Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.
Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.
България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.
Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но те е само за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.
Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.
Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазно-капиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.
Българския обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.
Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.
България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.
По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.
А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!
Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.
Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!
Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.
Нашата модерна история – особено тази след Освобождението е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.
Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъде нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.
Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.
