В медицинската енциклопедия четем, че ступорът е състояние на обездвиженост и вцепененост, при което човек не може да мисли ясно, въпреки че е в съзнание. Липсват всякакви реакции, като тялото реагира само на болка.
Политическият ступор е нещо подобно, само че се отнася до обществото в неговата държавна организация и до партиите като субекти на тази организация. И колко ли силна трябва да е болката, за да настъпи някаква реакция?
Политическият ступор е едно изключително вредно явление, на което дължим не само много несвършена работа, но и много незапочната. Понякога незапочнатата работа е за предпочитане пред несвършената, защото поне не са сътворени простотии, тоест ситуацията е нулева, а не отрицателна, каквато би могла да бъде. Но това е един съвсем различен поток на мисълта, по който сега няма да спускаме крехките си каяци.
Държавата, от определена гледна точка, не е нищо повече от гигантска машина, която не бива да спира. Нещо като доменна пещ, която, ако я оставиш да угасне, после трудно и бавно се разпалва отново. За съжаление обаче, политическият ступор прави точно това. Той е един от многото нежелани странични ефекти (накратко – дефекти) на иначе прекрасната и любима на всички нас демокрация. Политическият ступор произлиза пряко от парламентаризма, плурализма и многопартийната система. От принципите на представителната демокрация. Политическият ступор е логичен резултат, закономерно следствие от представителната демокрация. Как се стига до него?
В многопартийната парламентарна демокрация можем да разглеждаме всяка една отделна партия като корпорация, като фирма, чийто предмет на дейност е властта. Властта за фирмата е като печалбата за търговското дружество – цел №1 и смисъл на съществуването. Дори Търговският закон (не ми се търси да го цитирам точно) вменява в дълг на управителя да се грижи за дружеството и за неговата печалба „с грижата на добър стопанин“. С тази грижа и партиите се стремят да получат колкото е възможно по-голямо парче от властта, за да могат чрез нея да претворят в дело изключително красивите намерения, залегнали в политическите им програми. Когато не участва във властта, когато няма депутати, министри, кметове, директори на агенции и прочие, партията се намира в нещо като несъстоятелност, както е при фирмите.
Затова в името на участието си във властта партиите са готови на компромиси практически с всекиго и с всичко. Готови са не само да ги заплюят, но и сами да плюят на суратя си, само и само да не изтърват влака. Обаче да участваш във властта понякога е не само сладко, но и опасно.
И вижте какво наблюдаваме през последните години, особено откакто Румен Радев е президент – сякаш всеки иска властта и сякаш никой не я иска. Искат я заради далаверата и привилегиите, а не я искат заради отговорността. Макар че какво значи „отговорност“, как се носи, как се понася? Кой досега е понесъл някаква ефективна отговорност за управлението си, освен тази, че го е изгубил? И че може да не го повтори, което вече наистина е неприятно.
Поради нечуваното разединение на нацията, в момента няма политически субект – партия или личност, – достатъчно силен, за да вземе властта и да управлява самостоятелно. Президентът всячески се старае да задълбочава кризата, разчитайки и той не знае на какво. Та нали дори и да станем президентска република, едва ли той ще е президентът, който да ѝ се наслаждава! А дори и да посочи свой наследник, този наследник бързо ще го подритне, както се е случвало вече неведнъж. Най-много да си направи свой „проект“, някакво недоразумение като АБВ на Първанов, който също като мнозина други допусна наивната грешка да мисли, че институционалният рейтинг е персонален.
Не стига че в момента никой не е в състояние да управлява самостоятелно, ами се цупят и на коалиции, поставят условия, заплашват. От една страна на всички им се управлява, но от друга има толкова много неща, с които трябва да се съобразяват – от собствената си политическа съдба до волята на спонсора си! „Благото на народа“ и „просперитетът на отечеството“ изобщо не фигурират в сметката, защото ако фигурираха, отдавна щяха да бъдат загърбени тяснопартийни интереси в името на обществените, щеше да има редовно правителство, а президентът щеше да бъде онзи фигурант, който е по конституция и който е полезно и за самия него да бъде.
Коалициите са нещо отвратително, защото са съюзи за кражба между хора, които иначе не се понасят помежду си. Но понякога не може без коалиции, такава е демократичната тенденция на последните десетилетия. Вижте една Германия, където най-рано се събраха левите и десните, на какво е заприличала от коалиции!
Но все пак има някаква полза и от коалициите. В тях всеки дебне всекиго да не лапне повече, отколкото му се полага. Вероятно някое еднопартийно управление би било много по-корумпирано и крадливо. Едно е политическият конкурент да бъде някаква ефимерна опозиция, съвсем друго е да ти е ортак във властта.
В процеса на взаимното дебнене и страха от политически метли всеки – от министъра до портиера – се свива в черупката си и гледа да не предприема нищо, за да не свърши като Нено Димов. Всеки гледа да предприема каквото и да било, само в изключително краен случай, когато е назряла окончателната неотложност то да бъде предприето. Защото който не извършва никакви движения, той не извършва и грешни движения.
Този принцип на поведение е много ясно очертан в държавната администрация от поколения наред. В повечето случаи администрацията предпочита да не се захваща с нещо, когато има тази възможност. Когато може да избира дали да действа или да не действа, все едно по какъв въпрос, администрацията предпочита да не действа, за да не сбърка.
Ето това е политическият ступор. Добрият стар ступор, който изяде главата на Османската империя. Заради този ступор много важни неща остават несвършени. Как се оправя това положение? Оправя се с дълбоки законодателни промени, но няма кой да ги предприеме, особено когато може и да не ги предприеме. Няма достатъчно силен политически субект за истински реформи. А няма такъв субект, защото няма реформи. Параграф 22. И в такъв случай – ще попитате – как ще се оправим? А кой е казал, че ще се оправим? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
