В деня на св. ап. Андрей Първозвани – ученикът на св. Иоан Предтеча, тръгнал пръв след Христос, – една либерална медия, прочута с това, че не плаща на авторите си, излезе със следното заглавие в раздел „Общество“:
„Св. Андрей иска боб, леща или царевица на масата, за да изгони дългите нощи“.
Не знам защо ни се втълпява, че християнството е нещо простовато, занимавка за неграмотни бабички. Християнството е целеустремена доктрина, в чийто фокус е грехът. Християнството е нашата рецепта за борба срещу греха. Човекът е тук, в този пространствено-временен континуум (той, континуумът, заради това е и сътворен), заради греха, който е допуснал в себе си и в творението. Боговъплъщението на Христос, от което произлиза християнството, е единственият начин този грях да бъде победен. Историята на човека е история на борба с греха. И в периодите, когато хората мислят нещо различно, както е днес, сме свидетели на временно надмощие на другата страна – на злото и на греха. Какви манджи, какви дълги нощи!
Никога няма да разберем нещата, ако се правим, че не виждаме истинските им, очебийни причини. Погледнете новините! Всичко, което потриса душата ни, е поради смесването на доброто и злото, а то започва от грехопадението, а не от Делян Пеевски. Една от историческите епохи, в които най-ясно се проявява борбата на Църквата срещу греха, е епохата на вселенските събори от 4 до 9 век. Вселенските събори са форуми, свикани по инициатива на римските (византийските) императори по изключително важни догматични въпроси. Определенията на съборите чертаят пътя на Църквата към спасението и обожението на човека. Затова е добре да знаем за съборите, за да разбираме правилно и битката, която водим от раждането до смъртта си. Ето ги накратко и тях.
Първият вселенски събор е свикан през 325 от Константин в Никея и е посветен на заплахата от арианската ерес. Арианството сквернослови, че Син не е Бог, а твар, създадена от Отец за нуждите на Сътворението. Съборът полага основата и на вероопределението, което изповядваме и до днес, наричайки го Символ верую: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител…“ и тъй нататък.
Втория вселенски събор го свиква Теодосий I през 381 в Константинопол, за да осъди Македоний, който оспорва единосъщието на третата ипостас – Св. Дух – с първата – Бог Отец. Съборът привежда Символа в окончателен вид, добавяйки членовете за Духа Свети.
Третият вселенски събор е Ефеският през 431, свикан от Теодосий II срещу учението на Несторий, че Дева Мария не е Богородица, а Христородица (или Човекородица). Докато арианството поставя под съмнение божествената същност на Христос, то несторианството поставя под съмнение Неговата човешка същност.
Четвъртият вселенски събор, Халкидонският, е свикан от император Маркиан през 451, защото монофизитските ереси са още живи. Съборът ги осъжда и приема изключително важния христологичен догмат, чийто смисъл накратко е този, че Иисус Христос е една ипостас с две природи и две воли – божествена и човешка. Тоест (и това е трудно да се разбере в нашия триизмерен свят, в този свят то изглежда толкова абсурдно, че просто няма как човек да си го измисли сам) Иисус Христос е 100% човек и 100% Бог. „Неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“. Съчетаването на Божията природа с човешката точно по този начин е единствената възможност човекът да бъде спасен. Всичко друго прави спасението и обожението невъзможни. Затова ересите са толкова страшни и затова съборите са толкова важни.
Петият вселенски събор е може би най-политическият от всички. Известен е като „Съборът на трите глави“, като първоначално се имат предвид три текста от едикт на Юстиниан I, но после започват да се подразбират тримата осъдени на него – Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески. По това време империята е отровена от ереста на монофизитството (признава една единствена божествена природа, погълнала и заместила изцяло природата на човека Иисус), а Юстиниан иска една империя с една религия – проекция на Царството Божие на земята. Между другото, поне за мен, Юстиниан е дал най-добрата политическа формула досега – симфонията на светската и църковната власт, теократичната диархия, – благодарение на която (и на Велизарий) държавата му се е разпростряла от Персия до Гибралтар.
Следващият, Шести вселенски събор се провежда в славната година на създаването на българската държава – 681 – отново в Константинопол. Свикан е от император Константин IV Погонат (Брадатия), дето толкова много се радваме, че избягал от Онгъла. Този път ереста, от която идва заплахата, е монотелитската. Монотелитите по своеобразен начин легализират ереста на монофизитите, но като не могат след толкова събори и осъждания вече да кажат, че Христос има само една природа, привидно се съгласяват, че природите са две, но изповядват само една единствена божествена воля и едно действие. Можем да наречем монотелитството също „политическа ерес“, защото в не малка степен е плод и от усилията на император Ираклий (кръстник на кан Кубрат, поради което Кубрат също е монотелит) да умиротвори все още беснеещите монофизити в името на спокойствието и реда в държавата.
Последният, Седми събор, признат от всички за вселенски, се свиква от императрица Ирина през 787 в Никея, сакаш за да възтържествува православието там, където се роди Символът на вярата четири века и половина по-рано. Този път врагът е една от най-страшните ереси – иконоборството. Опирайки се на Стария завет и Декалогоса (десетте Божи заповеди), то учи, че почитането на иконите е идолослужение и като такова нарушава трета и четвърта заповед (Изх. 20:2-17). Има си и някои основания, защото сред най-простия народ иконите наистина се почитат сами по себе си, а не се почита онова, което изобразяват. Но спорът е по-дълбок. Тук се сблъскват две култури и две концепции – античната, която изобразява всичко и то по най-изящен начин, боготворейки красотата, и източната, която не изобразява нищо. Поставя се въпроса дали Бог изобщо е изобразим. Но нима, въплъщавайки се от Богородица, Бог не изобрази сам Себе Си? Иконите посредничат при отправянето на молитвата и без тях тя рискува да остане празна и да се блъска като птичка в тавана на стаята, неспособна да отлети към небесата.
Това са съборите, признати за вселенски. Всички ереси принципно могат да бъдат проследени до една – гностицизма. Гностиците са горди интелектуалци, които не се мислят за нещо много по-малко от Бог (та нали са Негов образ!). Те не признават, че интелигентността им и културата, която са имали възможност да придобият, са Божи дарове, а не някаква тяхна заслуга. Убедени са, че за да разберат Бога и да се доближат до Него, им е достатъчно само едно – техният всепобеждаващ разум. Само логика без вяра, само мозък без сърце. Не ви ли прилича всичко това на първогреха на първоангела Сатанаил, падналата Денница? Всъщност грехът е един – гордостта. Всичко останало произтича от него. Своеволието е отхвърляне на Божията воля, която би трябвало да е идентична с нашата свободна воля. А който търси нещо различно от истината, той търси лъжа.
Този бърз преглед на ересите и на съборите показва едно – че през цялото време планът на злото е един – да се изопачи вярата, да се деформира начинът, по който разбираме Боговъплъщението, за да престане то да бъде за нас инструмент за спасение и обожение. И трябва да признаем, че планът върви добре. Съборите са много повече от тези седем. Ересите също са много повече. Те се различават от сектите и другите лъжеучения по това, че привидно признават Евангелието, но го интерпретират съзнателно погрешно, славят Бога иначе. А единственият начин да бъде славен Той (тоест да бъде разбирано делото Му в този свят) е начинът, който сам Той е посочил. И правилното славене (разбиране) на Бог по този случай се нарича православие, ортодоксия.
Ето така е редно да мислим за християнството – както са го определили вселенските събори, – а не колко манджи да сложим на софрата, та да се навие св. Андрей да изгони дългите нощи. Другия път смятам, ако е рекъл Господ, да се занимаем с историята на Българската църква – петата по достойнство патриаршия след Вселенската, Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
