Веднъж – пак през 90-те - го питах, в коя година, всъщност, се намираме и той каза: „В каменната ера на демокрацията“. Оттогава и досега почти нищо не се е променило – сякаш сме в някакъв фризер, някой ни е заключил там и е изхвърлил ключа
Губим си времето с политическите бълхи, а забравихме Радой Ралин.
Той все по-трудно понасяше мискинлиците на Прехода, а към средата на 90-те години беше вече почти напълно отчаян.
А беше един от малцината, които имат правото да се разочароват.
Веднъж – пак през 90-те - го питах, в коя година, всъщност, се намираме и той каза: „В каменната ера на демокрацията“.
Оттогава и досега почти нищо не се е променило – сякаш сме в някакъв фризер, някой ни е заключил там и е изхвърлил ключа.
Разбира се, мнозина ще възразят, че доста неща са се случили – получихме немалко дарове от данайците.
Но аз имам предвид друго – цената на отделния човек, а тя си остана все още обидно ниска.
За всеки е ясно, че нашите фукльовци/политикани изобщо не са погалени от човечността, тя не ги занимава, те даже не я разбират, стоят гърбом към нея.
Радой беше Главният Заговорник – заговорничеше с Народа.
И затова имаше място в неговата душа.
„Сега си представете една дъждовна есенна вечер – може да е от 70-те години, но може и да е от 80-те; един препълнен с хора софийски тролейбус; читави българи, свършили каквото се иска от тях, сгушени един в друг, които си казват в края на деня, че животът не е кой знае какъв, но пък и кой е казал, че трябва да е прекрасен, колкото - толкова.
Мълчалив тролей в дъждовната вечер, пълен с мълчаливи хора – обаче всеки неудържимо говори вътре в себе си – за разлика от днес, когато мълчите като пукали, нали.
И изведнъж някакъв леко приповдигнат глас гръмко изтърсва няколко думи – някаква фраза, която се е родила в момента; едно от неговите семпли уж остроумия, които обаче имаха сто пласта в себе си, откъдето и да ги погледнеш, ще видиш нещо друго; и ще можеш безкрайно да разлистваш това остроумие, и колкото повече го разлистваш, толкова по-неочаквано изглежда то.
А са само няколко думи, по дяволите, няколко нищо и никакви български думи…
А след три дни те вече са обиколили страната – предадени от човек на човек, като някаква скрита парола,като знак, че хората не са зомбирани тъпунгери, че имат огън в себе си, и пр. Това беше Радой“/ фрагмент от книгата ми „Истории за Личности и буболечки“.
Едва ли ще намерите българин от „онези"времена, който да не знае епиграмата му за културата на министъра на културата.
Няколко думи само, но те сякаш се превърнаха в прокобата на всички министри оттогава до днес – те усърдно се стараеха да ги опровергаят с дейността си, но, в края на краищата, все не успяваха, с някои изключения.
Игрословиците на Радой изглеждаха не особено опасни – малки кръвопускания от телесата на номенклатурата, нищо повече.
Но, всъщност, постигаха далеч по-голям ефект – повтаряйки ги, обикновените хора пазеха достойнството си или поне се сещаха за него.
И когато наскоро беше 100-годишнината от рождението на Радой, очаквах фалшивите „десни“ да я отбележат по някакъв начин, да потиснат комплексите си от него.
Изобщо не се случи.
За тия Радой сякаш изобщо не е съществувал.
Те се плашат от такива като него.
А той беше помогнал на много хора – например, натрапчиво хвалеше под път и над път пловдивския адвокат Петър Стоянов, не миряса, докато не го направиха заместник-министър на правосъдието в кабинета на СДС – иначе Стоянов окончателно щеше да потъне в мераците си да стане нещо като българския Висоцки - обаче трубадур от червения фестивал „Ален мак“.
Впрочем, наскоро Стоянов отбеляза 70 годишнината си – и значителна част от „дясната“ интелигенция радушно се включи в тържествата.
А за Радой изобщо не се сетиха, Стоянов – и той.
Мисля, че винаги леко са го ненавиждали, а и са се страхували от него.
Отгоре на всичко е и сиромах – Димовски в един свой шарж беше сложил кръпки даже и на бедняшката му торба.
Искам да кажа, че всичките напъни на днешните „десни“приспособенци не струват колкото една епиграма на Радой.
И те го знаят – затова ще направят всичко, за да покрият със забрава името му.
Поколенията на Прехода, който се препитава основно с подобни коварства, изобщо не го познават.
Колко удобно за „десните“ фалшивци.
И друг път съм писал, че те няма да се спрат, докато Георги Марков не остане единственото име в българската литература.
Радой можеше да им затъкне устите с два стиха, но не го направи, нямаше и да го направи.
Фалшивците принуждават хората с памет, колкото са останали, да се примирят с един трагичен парадокс: символ на българския антикомунизъм да е човек като Марков, щедро приласкаван от самия Живков.
Идиотска държава – каквото и да й се случи, все ще й е малко.
А на нехайните й поданици им се полага държавно знаме да е сиромашката торба на Радой, покрита с кръпки.
Абсурдно е – знам, но всеки има право да побеснява от време на време. Иначе все по-често ще си спомняме думите на Борис Димовски, верният съмишленик/състрадалец на Радой: „Прасето не ще свобода, иска копаня“.
