Любима максима на политиците, особено на тези, чиито партии и идеи търпят поражение и намалява влиянието им в обществото, е, че политиката все пак има морал и те не пристъпват неговите норми („червени линии“, както сега се наричат позициите, които те не са склонни да отстъпват и предават!). Затова в грубото и болно общество побеждават тези, които са готови на всичко и плащат всякаква цена – стига само да побеждават на изборите и да упражняват властта.
А иначе никоя политическа сила или отделен политик не се замисля над моралната същност на политиката, защото такава трудно може да се открие. Задръжките, уговорките, съобразяването с обстоятелствата и закономерностите не са проявление на морал и не потвърждават морала в политиката.
Това не означава, че в политиката не се подвизават морални хора, които още с навлизането си в нея виждат къде са попаднали и колко трябва да търпят и понасят върху себе си нейната зловеща същност. Ако не намерят някаква що-годе приемлива за тях формула на съжителство в новата им реалност, те или се отказват бързо, или страдат до изнемога и погубват душите си. Или самата политика и другите политици ги изхвърлят от своя кръг като непригодни и пречещи на нормалния ход на политическите интриги.
Морал може да няма в политиката, но все пак е необходимо някакво приличие, някаква култура на общуването, възпитание, което да позволява на политика да различава глупостта от разума, красивото от грозното, доброто от злото, морала от „всичкопозволеното“. Той трябва да умее да говори добре, правилно, съобразно законите на българския език; да се облича стилно; да не прави неприлични жестове и да знае кои жестове са прилични и кои присъщи на простака; да умее да общува, да слуша и да се образова малко от малко.
И други неща трябва да знае и да усвоява този „многострадален“ човечец, заел се да оправя родния свят и да води държавата ни към „светли бъднини“.
Но напоследък в родния политически живот се забелязва едно прекалено отвратително явление: доносничеството.
След като измислиха, практикуваха и най-накрая разобличиха явлението „задкулисие“, политическите партии в стремежа си да се покажат открити, почтени, говорещи винаги истината и настояващи всичко в политиката да става пред очите на обществото, за да нямало „паралелна държава“, започнаха да си служат доноси.
Понеже няма как да не се провеждат, ако не тайни, то поне конфиденциални разговори между водачите на партиите или техни представители, на които разговори да не се казват приказки „не за пред хората“ (напр. нелицеприятни оценки за политици, обещания за компромиси или дори удари в гърба на други партии или политици, та дори и да се правят заговори за промяна на управлението и други подобни), в един момент, ако не се изпълнят в пълна мяра уговорените мерки и механизми, тези приказки се правят публично достояние, за да се разобличат потъпкалите собствените си обещания.
През последния месец постоянно се обявяват подобни „разобличения“. Водили разговори дори „на четири очи“, казали си нещо, което е трябвало да си остане само между тях, а в един момент доносникът го избълва по телевизията. Иди се оправяй после, че не си го казал или си го казал по друг начин и не в това значение. Доносът е направен и рано или късно ще дойдат последствията.
Доносничеството се превърна в политическо оръжие на почти всички партии в сегашното Народно събрание, но най-често май то се използва то БСП. Доносите й са отнасят до политическите им партньори / противници, но вече и срещу президента.
Какъв надежден партньор може да бъде подобна политическа сила, която е готова, уж за да бъде почтена и извън „задкулисието“, да озвучава какво й предлагаш? За да те принуди тя самата да направиш отстъпки и да играеш по нейната свирка. Нима може да се вярва на хора, които бързат да доложат какво се готви от някакви злодеи, лъжци, мошеници, предатели, заговорници. На тях не им отговаряш, защото е по-ефектно да ги разобличиш публично. Но непременно при „определени условия“.
Доносите са любимо средство за очерняне и на другите партии. Няма никакви изключения. Защото това вече е стил на българската политика.
Такъв е моралът на борещите си срещу задкулисието и паралелната държава, понеже няма идеи. Този морал не може да обединява лявото и да печели привърженици.
Защото с доноси не се управлява. А още по-малко – с доносници!
