Една от особеностите на Сляпата Българска Игра със Съдбата: правим се, че не забелязваме накъде сме се запътили – към Нищото.
Ровех във фотоархива на „Всяка неделя“ – и попаднах на Мирела Френи.
И споменът, а и гневът ми взеха да се разплитат.
Сетих се, как Мирела Френи – съпруга на Гяуров и също несъмнено световна знаменитост – се разплака в студиото ми през есента на 2004 година.
Седмици преди това великият ни бас беше починал и Френи прегази гордостта си, за да покаже, колко нечувствителни са управниците ни.
Това сигурно й е коствало много усилия, но тя все пак го направи.
Тия типове дори за Гяуров нямаха време.
Тогава Симеон се къдреше в Министерския съвет, но и той, европеецът с потури, не се беше сетил да каже две думи на вдовицата на Гяуров.
А това, всъщност, щеше да бъде знак на уважение към Историята, която на думи всички почитат, пък и всички гледат да се отъркат в нея.
Потурнаци нещастни.
Обаче всяко днешно нищожество ги кара да тичкат, да се снимат с него и пр.
Не знаех какво да кажа на Мирела Френи, мълчах и се чудех, как с такива свирепи комплексари изобщо ще оцелее културата ни.
Разбирам, че днешните никаквици искат да лъснат най-отпред.
Обаче, все пак, във всичко трябва да има някаква мярка.
Един-единствен патент трябва да ни бъде признат:
че у нас всеки новодошъл е по-велик от предходниците си, че, всъщност, той е единствено великият.
Ние сме нацията, която се сеща за първите си хора, едва когато ги види в ковчега.
И мнозина се чувстват по-добре от тази гледка.
Отиват си едро скроените хора, а от това сякаш изпитваме някакво облекчение – понеже вече няма да чувстваме укора им.
Никакви хора покоряват публиката.
А истинските духовни величия - някои от тях бяха и световно значими - набързо бяха зачеркнати от общата ни памет.
Френи обожаваше Николай, а той беше величествен във всяко отношение – и вероятно, покрай него, си е мислела възможно най-доброто за българите.
Сигурен съм, че Гяуров не й беше казал нищо осъдително за българския манталитет, за нищо на света не би го направил.
Но това също е една от особеностите на Сляпата Българска Игра със Съдбата: правим се, че не забелязваме накъде сме се запътили – към Нищото.
Почти не останаха хора, които да имат куража да говорят за пропаданията ни.
Имаше една песничка, в която се пееше така: „Трябва да събереш мъката и да я оставиш на тротоара, за да я прибере боклукчията“ – и ние на това разчитаме.
Ако бяхме по-свестни, щяхме да се надяваме Господ да събере мъката ни и да ни отърве от нея.
Няма да се случи.
Накрая боклукът, който ни засипва от сутрин до вчера, ще ни остави без всякаква самоличност.
/фрагменти от дописката „Сатър“/
