Днес се навършват 110 години от сражението, което завинаги промени съдбата на България.
Става въпрос за битката при Чаталджа (17-18.11.1912 по нов стил), когато залповете на българската артилерия се чуват съвсем ясно от центъра и предградията на Истанбул. Битката, до която съвсем оправдано всички вещаеха бляскаво бъдеще на българския народ, като най-бързо развиващ се, най-военно подготвен и успешен, най-плодящ и множащ се и най-експанзивен. И след която събитията поеха по друг курс, който ни доведе до двете национални катастрофи, а покрай тях дори и до днешното тъжно състояние на "Република България", както наричат административното образувание, контролиращо около 50 % от българското етническо землище от името на някои чужди куратори и "партньори".
Обичаме да пишем за победите при Одрин и Люлебругаз и съвсем правилно се гордеем с тези уникални военни постижения, когато бойния дух на босия и страдащ от епидемия на холера български войник, надвива над могъщите германски фортификации в Тракия и добре въоръжения османски аскер. Но уви, съвсем разбираемо говорим по-рядко за първото ни и единствено поражение в Първата балканска война.
Имало е защо генерал Фичев да е против щурма на Чаталджанския укрепен район, бидейки началник-щаб на армията. Освен него против е и легендарният командир на Трета армия ген. Радко Димитриев. Но нито един от двамата командири не може да разубеди върховния главнокомандващ цар Фердинанд, който въпреки всички мнения на професионалните военни, иска да се осъществи опасната операция. Защо Фердинанд бърза да хвърли изморената от поредица сражения и недостатъчно подготвена българска войска срещу силно укрепената Чаталджа, където чака многоброен противник? Защото Негово Величество се вижда не просто като цар на България, а...... "цар на българи и ромеи", който ще бъде коронясан в цариградската "Света София", изпълнявайки мечтата на цар Симеон I.
Нашият владетел си е бил подготвил дори бляскава каляска за коронацията, както и огромен кръст, който е щял да сложи на "Света София", по онова време (както и днес повторно), действаща като джамия. Факт е, че до това злощастно решение Българската армия жъне победа след победа, а резултатите от войната са обещаващи за изгряващата българска звезда, наречена от чужденците "балканската Прусия".
В момента преди да щурмуваме Чаталджанската позиция, Турция, разбита от блестящите български военни победи в Тракия и не само, търси посредничество за дипломатическо решаване на конфликта. България има уникалния шанс да установи контрола си над почти цяла Източна Тракия, Беломорието и части от Македония (Пиринска, част от Вардарска и част от Егейска).
Но Фердинанд подценява турците и вместо да се възползва от по-силната българска позиция за примирие или мир, решава да щурмува Чаталджа. А това се оказва опасно, защото Чаталджа е последният шанс на османските военни да спасят Цариград.
Какво би станало, ако Османската империя загуби столицата си от щурма на малка балканска държава с малко над 4,5 милиона население, която до неотдавна самата е била под османска власт? Как ще приеме целият ислямски свят, ако халифът на правоверните (османският султан носи и тази титла, която е може би дори по-важна), загуби столицата си под ударите на "кяфурите"?
Ето защо, турските войски, които получават свежи подкрепления от азиатските части на империята, са твърдо решени да дадат на победоносната Българска армия последен решителен бой. Моралът на османската армия е изключително висок, просто защото зад тях са минаретата на Истанбул и двореца на падишаха.
Османските позиции са на едва няколко десетки километра от центъра на имперската столица. Това е и най-тясната част на полуострова, разположен между Черно и Мраморно море, находяща се между езерата Деркос на първото и Буюкчекмедже на юг при второто.
Позициите са създадени още по време на освободителната за България война през 1877-1878, когато страната ни възкръсва, благодарение на руския цар Александър II. От военна гледна точка местността на Чаталджа е перфектна за отбрана и много трудна за атака. При изграждането на фортификациите са помагали западни инжинери и военни, включително австрийският "Блум паша".
За съжаление, близкият до царя генерал Михаил Савов уверява Фердинанд и другите военни, че "за осем дена ние ще бъдем в Цариград". Трябва да се има предвид, че Първа и Трета български армии имат малко под 180,000 щика и 482 оръдия срещу 190,000 османски защитници и 350 вражески оръдия. Освен това, близо 40 % от българските войници са заболели от холера. Както е известно, при атака срещу укрепена позиция, трябва да има поне някакво числено и огнево превъзходство, но това не спира цар Фердинанд и генерал Савов.
За известно време при щурма изглежда сякаш Господ е отново на българска страна, защото мъгла прикрива армията ни, но скоро войниците ни попадат като на длан под кръстосания огън на турската артилерия, давайки много жертви. Постигнати са известни успехи, но настъплението спира след десет тежки и кървави часа.
На следващия ден Българската армия отново се бие така, както тя си може и знае - героично, смело и решително, но врагът е по-многочислен, на добре укрепени позиции, а нашите са изтощени, след като са прекосили цяла Тракия с бой, а болестите покосяват почти всеки втори войник. Вечерта на 5 ноември (18 по нов стил) става ясно, че 1482 българи са загинали, а 13,000 са ранени. Да не говорим, че 1600 берат душа от холера.
Малко по-късно на 12 ноември (25 по нов стил) започват преговорите за примирие в Лондон, които завършват с военно примирие. По Лондонския мир България получава все пак териториите на запад от линията Мидия-Енос, но остава въпроса за подялбата на Македония с нашите съюзници, които малко по-късно ще наречем "съюзници-разбойници".
Ходът на историческите събития е такъв, че България на края се озовава във война с всичките си съседи през идната 1913 година, защото не сме успяли да неутрализираме румънските претенции (които са неприкрити, от самото начало на войната Букурещ иска "компенсации" за териториалното ни разширяване), обиждаме руския император, отказвайки да чакаме арбитража му за спора ни със сърбите в Македония, а с гърците дори нямаме ясни споразумения за териториалното разделение в Егейско. С други думи, победите на българското оръжие стават жертва на не особено умелата ни дипломация и амбициите на царското величие.
Но не трябва да хвърляме вината за всичко само върху цар Фердинанд или генерал Михаил Савов, защото в онези тежки дни, цялото ни общество реагира емоционално и никой в София не успява да повлияе на върховния главнокомандващ. България попада в геополитически капан и първата национална катастрофа.
Връщайки се към Чаталджа, тази битка не нулира всички постижения на Българската армия, напротив, все пак успяваме да установим границата Мидия-Енос, която отговаря на териториално-етническите ни претенции. Но губим тоталното си преимущество, което би ни позволило още по-изгоден мир и би донесло по-голям международен престиж.
От геополитическа и дипломатическа гледна точка, тук започва сериозен разлом с Русия и силите от Антантата, защото е ясно, че Цариград и Проливите са предвидени за руска сфера на влияние, която България с щурма си застрашава. Вероятно това прави Петербург, Париж и Лондон по-благосклонни към Белград и Атина.
И докато нашите гинат пред подстъпите към Цариград безуспешно, сърби и гърци от своя страна победоносно напредват в почти незащитаваната Македония. И по този въпрос може да се говори, а именно, защо на така важния за нас Македонски фронт, настъпват само недостатъчните за заемане на голяма територия сили на Седма рилска дивизия.
Чаталджа може би не е най-важното сражение в нашата история, но няма да е и пресилено да се каже, че след тази битка бляскавата звезда на модерна България помръква и започва да залязва, хваната в капана на геополитиката.
