През миналата седмица депутатката от „Демократична България“… (чакайте да видя как се казваше…) – Кремена Кунева – привлече върху себе си внимание като в някакво свое участие по телевизията казала така: „Народните им представители (тези на ГЕРБ – б.м.), голяма част от тях, начинът по който се изразяват, не говори за някакво интелектуално равнище“.
Не знам по какъв начин трябва да се изразява човек, за да просияе интелектуалното му равнище, но знам, че такова изказване би имало смисъл, единствено, ако в Парламента се влизаше с IQ тест. Тогава, ако на депутатските банки се промъкнат някакви очевидни глупаци, може са се твърди, че изборите са били фалшифицирани или манипулирани и бариерата на интелигентността е била изкуствено занижена. Но докато няма такова изискване, да сочиш този или онзи за не достатъчно интелигентен, си е обикновена обида към него, желание да го засегнеш и унизиш.
Пък и кой мери интелигентността на хората? Колко е IQ-то на Кремена Кунева, проверявала ли си го е скоро? Вероятно то за хиляди избиратели не е на задоволително равнище и според нейните собствени стандарти тези избиратели сега биха имали правото да я поискат извън властта. Защото когато видим десетима по-тъпи от нас, разумно е в същия миг да си дадем сметка, че някъде има поне десетима, от които ние сме по-тъпи.
И друго. Дори да е вярно, че сред политиците има отчайващи простаци, такова нещо мога да си позволя да кажа аз, но не и някой, когото вече са избрали за депутат. Точно обратното е – депутатите трябва да внимават какво говорят повече от простите граждани. Ако зад един прост гражданин не стои никой, то зад един депутат стоят хиляди прости граждани, които са го избрали по някаква причина и докато все още зачитаме всеобщото избирателно право (нещо, което намирам за ведно, но се съобразявам с положението), трябва да уважаваме тази причина, каквато и да е тя. Още повече ако самите ние сме депутати, макар и новоизлюпени.
Сигурен съм, че депутатката вече съжалява за публичното си надменно поведение, което е допуснала от суета, тщеславие и неопитност. Сигурен съм, че ако не е била превъзбудата от живото телевизионно участие, тя би се изказвала много по-предпазливо. Но стореното е сторено. И то даже не би било и толкова интересно – някой някого обидил, като се държал презрително с него, какво толкоз! – ако не беше симптом за нещо много по-дълбоко и по-масово. Нека го наречем „самочувствието на жълтопаветниците“ с ясното осъзнаване на цялата условност на този термин. Казвам условно „жълтопаветници“, защото природата им не се определя от симпатиите към една или друга политическа сила, макар че именно поради природата си те се тълпят предимно около няколко такива.
Има хора, които от известно време са твърде ясно различими не само в т. нар. „живот“, но и в политиката. Те изживяват себе си като по-висши от всички останали. Те са най-образовани, те са най-съвършени в морално отношение. Толкова съвършени, че не само могат, но са и длъжни да бъдат съдници на всички останали. Те са граждани! И не просто граждани, а каймакът на цялото гражданство, носители и изразители на културата, генератори на цивилизацията. Всъщност това е дълбок комплекс. При графоманите той се изразява в позата: „Аз съм толкова талантлив, толкова нестандартен, толкова чувствителен, че вие в животинската си грубост сте неспособни да ме разберете и аз гасна в Байроновска самота!“. При политиците това звучи така: „При вас може да е количеството, но при нас е качеството. Вие може да сте много, но сте неспособни да се оправяте без нас, които сме малко. А ние сме малко, защото сме необикновени. Изключителни. Специални. В политиката този вид самочувствие започна да се развива след отцепването на ДСБ от СДС – ето, каймакът се отдели от суроватката. Това е комплексът на политическа сила, която мълниеносно се срина от величието на абсолютното мнозинство до невъзможността да се класира за парламента. Не е задължително този комплекс непременно да се прояви, защото у НДСВ например го няма при аналогична съдба.
В политическия спор този комплекс се разви дотам, че когато пламенните оратори нападат опонента си, те го нападат първо заради това, че бил прост, а чак след това защото е престъпен, продажен, корумпиран или някакъв друг. Това особено ярко личи сред агиткаджиите, сред симпатизантите, които често са по-брутални от лидерите, защото лидерите по задължение са по-внимателни (а и по-умни) от агиткаджиите. В последно време няма по-злостен от активния симпатизант на ДБ. Никой друг не си позволява такива думи, никой не си позволява такава омраза. Те вече използват отвратителни изрази дори в спокойните си коментари. А претендират, изискват от другите толерантност и политкоректност. Обвиняват ги в „език на омразата“ и го правят с такава омраза, че ти иде са се прекръстиш.
По време на Великата пролетарска културна революция в Китай (1966-1976) се обособява персонажът „хунвейбин“. Това е неук селски младеж, на когото са обещали, че бъдещият свят ще е негов и той размахва в ръка малка червена книжка с цитатите на Мао, и ги крещи в лицата на хората с такава ярост, че не оставя у тях никаква възможност да се обадят, да противоречат или да изкажат някакво мнение. Такива хунвейбини има и сега в редовете на „демократичната общност“, но те не се опълчват на интелектуалците, а сами себе си смятат за такива, често без абсолютно никакво основание, с някаква смешна невежа претенция. Общото е непоклатимата увереност в собствената правота. Общото е самочувствието, че те са новото човечество, на което принадлежи бъдещето. „Интелигентност“ означава способност да разбираш, да проумяваш. Способност да осъзнаваш. На старобългарски език думата за съзнание и съвест е една и съща, но да не навлизаме в тези дебри. Ако не разбираш, не осъзнаваш, че големеенето над другите, изтъкването на духовно предимство и най-вече на ум и разум, не е нещо добро, то надали и ти самият си особено интелигентен.
Откъде у жълтопаветниците това самочувствие! Нито са най-умните, нето са най-образованите, нито са най-богатите, най-информираните или най-отраканите. Това самочувствие идва от безграничното самопревъзнасяне, а то е резултат от осакатения мироглед, според който човекът няма нищо над себе си, няма съдник, защото той, човекът (хунвейбинът) е по-съвършен от самото съвършенство. Той може да има познание, но няма страх, нямат скромност, нямат срам. Не знае какво да прави с това познание, то го опива, но заедно с това го погубва като ненужно силна домашна ракия. За него, ако е народен представител, депутатите от другите парламентарни групи никога няма да достигнат задоволително интелектуално равнище. Накратко: това самочувствие, това превъзнасяне, самомнение и тщеславие идва от безбожието.
Именно безбожието, отсъствието на „страх Божий“, което води до омраза и презрение към ближния, е общото за всички такива от санкюлотите и якобинците, през болшевиките и хунвейбините, та чак до нашите жълтопаветници. Не една или друга партия, не една или друга идеология, а безбожието. Но за него като най-големият и дори единствен политически проблем, ще говорим утре. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
