Има дни, в които е особено важно човек да се запази добре изгладен, да не се накапе с доматен сос на обяд и да изглежда толкова свежо, сякаш току-що е излязъл от дома си.

Днес за мен е един от именно тези дни, напомням си аз, докато сядам в метрото, а до мен се настанява мъж на средна възраст с пликче с банички в ръка. Баничките са от онези, които ухаят на палмово масло, имитиращ млечен продукт и запушени артерии.

От онзи тип, които са като в объркана реклама на бисквити - "Първо ги отхааааапваш... и после си е*ава мамата от трохи".

За мой ужас господинът няма никакво намерение да чака, докато слезе, и започва да яде така, сякаш животът му зависи от това, а върху дрехите ми се сипят парчета баничка и имитиращ продукт.

Ако беше някакво изключение, щях да го преглътна и даже на следващата спирка да купя на лакомника една боза с повечко аспартам, за да му върви на закуската.

Само че яденето в градския транспорт се превръща в неизкоренима национална дисциплина, която с всяка изминала година придобива нови, все по-пандемични измерения. Като че ли гладът се появява изневиделица в момента, в който задните части докоснат седалката, и не се търпи - трябва да се яде тук, сега и веднага.

Това явление, както много други, започна сравнително срамежливо.

Преди известен брой години пътниците похапваха рядко и някак с известно неудобство.

Само упоритото хрускане издаваше, че някой из тролея или рейса крие в пазвата си пакетче солети или бисквити и на определен интервал от време гризе от тях, за да не отслабне, докато стигне от десети микрорайон на "Люлин" до центъра.

Постепенно народонаселението се отпусна и видя, че да се яде в градския транспорт може да е невъзпитано, но за сметка на това е и дразнещо за околните, и по тази причина мнозина го обърнаха на пикник.

Вече никак не е рядкост да се качиш в превозното средство, а от съседната седалка бодро да се носи миризма на дюнер с повече чеснов сос и люто. Хрускането на солети пък е заменено от настървено джвакане, защото още не се е родил човекът, който може да яде дюнер чисто и възпитано.

На околните им остава да слюноотделят жадно, докато цялото превозно средство тихо и упорито се напоява с аромата на чесън, месо и картофки.

В дисциплината "Хранене в градския транспорт" с особено настървение се включват майките с деца, които са усъвършенствали изхранването на потомството между спирка А и спирка Б.

Тези мами обикновено се качват с хаинбоазки ентусиазъм, сядат, оглеждат критично терена, въздъхват, след което като магьосник вадят от ръкавите си храната и започват да късат залъци и да ги тъпчат в устата на детето. На по-големите деца е позволено да ядат сами, но не е разрешено да чакат крайната спирка, трябва да се яде тук, сега и веднага.

Винаги съм се чудила какво ли правят тези хора във времето, което си освобождават, защото са обядвали в трамвая, но никога не съм се осмелявала да попитам.

Казват, че човек като яде, и змията не го закача, пък и е невъзпитано да се говори с пълна уста.

Загадка остава за мен и какъв е този непреодолим глад, който така стърже в стомаха, че се налага храненето да се случи на секундата и нито миг по-късно.

Вярно, човек не е себе си, когато е гладен. Гладът води до безпричинна агресия, нервни изблици и неприятни звуци в корема като на не добре акордирано пиано. Гладните деца пък се превръщат в малки неконтролируеми чудовища, които са способни да обърнат автобуса с гумите нагоре и да изядат грозната тапицерия, за да сложат нещо в стомаха си.

По тази причина звучи все по-разумно превозните средства на градския транспорт да се разделят на "Ядящи" и "Неядящи" с прилежащите им табелки, за да не се дразни втората категория, да не ѝ се образуват стомашни сокове и да не попива трохи и миризми.

Макар че все си мисля, че е по-добре да спрем да ядем в градския транспорт. И даже още по-важното - да спрем да учим следващите поколения, че това е напълно в реда на нещата.

Пликчето с банички и дюнерът няма да избягат...