От поне десетилетие насам с различните прогресистки и еманципаторски движения (понякога, признавам, наистина крайни) започна да воюва идейното направление на т.нар. „нови консерватори“ (неприкрито „захранвани“ от пропагандната машина на Путинова Русия). Въпросните „консерватори“ изградиха цяла философска система, която ми се иска да представя в (максимално) обобщен вид тази седмица.
Всъщност основната им предпоставка е следната: човекът, казват ни те (и в този пункт са все още прави), никога не е съществувал и не може да съществува инак освен като принадлежащ на определени колективи – „молекули“ на човешкото битие: той съществува като атом в половите „молекули“ на мъжете и жените, в народностните „молекули“ на французите, руснаците, българите и т.н., но също и в различните обществено-икономически и съсловни „молекули“ – в Средновековието принадлежи към „селяните-земеделци“, към „занаятчиите“, „воините“ (аристократите) и т.н. Това обаче според въпросните „консерватори“ означава, че походът на „прогресистите“-либерали за еманципирането на човешката личност от тези нейни принадлежности с цел тя, собствено личността, да се осъществи като такава с неизбежност води (и постепенно вече е довел) до такова нейно „освобождаване“, което днес е пред прага да ни я яви като „свободна“ от най-базисните, онтологични характеристики на човешката природа – да я раз-човечи. В съвременния свят – казват ни – вече съществуват и са в ход такива „разчовечаващи“ практики. И ето: вземайки повод от тях, теоретиците от разглежданото сега направление разгръщат, уплътнявайки я ретроспективно, една визия за финала на историята, пряко противоположна на тази на ненавижданите от тях „прогресисти“, но не по-малко крайна от тяхната.
Историята, към чийто финал се приближаваме днес – утвърждава например одиозният руски „архиконсерватор“ и путинист Александър Дугин – би могла да се подраздели на три главни епохи: изначалната (и парадигматична за човешката общност) епоха на „Традицията“, сменена, общо взето към ХVIII-ото столетие „на Просвещението“ от епохата на (западно-)европейския „Модерн“ и еволюираща в наши дни в една епоха на глобалния „Пост-модерн“. Въпросните епохи, според Дугин, се отличават една от друга като времена на господство на духовете съответно на: „Сакралността“ (в епохата на „Традицията“), на „Реалността“ (в сменилата я епоха на „Модерна“) и на… „Виртуалността“ (в днешната епоха на „Постмодерна“). В антропологичен план – казва ни руският „консерватор“ – епохата на „Традицията“ е била населявана от „религиозния човек“ – homo religiosus, епохата на „Модерна“ – от започналия да се отнася изцяло прагматично и към себе си, и към света, „икономически човек“ – homo oeconomicus, постепенно (но закономерно) превръщащ се в нашите дни на господство на духа на „Виртуалността“ в… пост-човек. В човек, т.е., който е вече убеден, че може да прави със себе си каквото пожелае, за да реализира най-сетне своето чисто „аз“ и който поради това (почти) е извоювал за себе си свободата да се отърсва и от собствената си човешкост в най-иманентните нейни характеристики – да става вместо народностно принадлежащ, чист космополит, вместо полово определен – „трансджендър“, а в близко бъдеще и „хибрид“, „киборг“.
В тази схема, както може да се види, постъпателното историческо еманципиране на човешката личност от много-образната ѝ обективираност в света, принципно се вижда чисто и просто като нейно (постъпателно) раз-човечаване (транс-хуманизиране, де-хуманизиране), а оттук и най-важното: от ядро на човешкото битие личността се схваща като изконната му онтологична дефективност. Това, че човекът е личност, че следователно (винаги) надхвърля битийните си определености, се вижда като метафизическата болест на човека, която неговата история на грехопаднало същество постепенно и все повече задълбочава.
И ето: процесът по еманципиране на човешката личност от колективните ѝ „принадлежности“ обичайно се определя от представителите на това направление като „атомизация“, т.е. като разпадане на колективните „молекули“, на които всеки един „по битие“ принадлежи и следователно, се гледа като нещо катастрофично в исторически смисъл.
Но ето защо, в противоположност на еманципаторския – „атомизиращ“ – прогресизъм, активистите на „консервативното“ направление прокламират като единствено „спасителна“ кауза връщането на (многообразно еманципираните в най-новото време) личности в „колективите“, на които те – както се утвърждава – по самата си същност принадлежат. Връщането на „еманципираните“ мъже и жени в половите „колективи“, в половите „молекули“, от които те са били отделени и „атомизирани“ (а значи и раз-човечени); връщането по-нататък на космо-политизираните (а значи и „атомизирани“, „раз-човечени“) съвременни люде на техните народностни „колективи“. И тъй нататък и тъй нататък.
Какво да кажем за подобни идеи?
Вярно е, че по битието си на човек всяка личност е съществуваща в род, тя, тъй да се каже съществено е „-ов“ („-ова“), а в по-широк смисъл принадлежи и на някаква народностна, етническа общност. Но тя също толкова съществено е и личност; освен „потом“-ък на „Ивановите“ resp. на „българите“ (на русите, на французите и т.н.) е и онова, което всред тях се обозначава с личното ѝ име. Борейки се следователно срещу всяко о-без-родяване, космо-политизиране, о-без-половяване, това направление в крайна сметка би постигнало не тъкмо ре-хуманизирането на (съвременния) „атомизиран“ човек, а неговото вторично… о-без-личаване. Не може да не се съобрази, че обявявайки всяка еманципаторска стъпка за „атомизация“ на човека и за „прогресистко разчовечаване“ на човешкия род, това направление би трябвало да се удовлетвори всъщност когато победоносно върне човека и на… средновековната съсловност. Защото нека си спомним, че освен на пола си, на рода си, на етноса си, човекът столетия наред е принадлежал и на тази си социална определеност. Освен че не е бил свободен да се реализира отвъд рамките на своето полово, родово, племенно определено битие, той не е можел да се реализира и отвъд [пред-]определеното му от неговата съсловна принадлежност. Векове наред, казвам, освен на своята народност, на своя род, човекът е принадлежал (без-изходно) и на историческата определеност на своя род (род на селяни-земеделци, на занаятчии, на аристократи-воини). Но тогава еманципацията му от тази историческа родова определеност, извоюването на свобода за лично реализиране и позициониране в социума, т.е. раждането на „бюргера“, на bourgeoys – на „гражданина“, също би следвало да се определи, според теориите на това направление, като „раз-човечаване“ – като началото на раз-човечаването на човека. И аз трябва да кажа, че немалко от неговите автори го правят, симптоматично фиксирайки като начален пункт на „атомизацията“ на човешкия род именно „епохата на Просвещението“.
И ето: тук вече ясно се съзира огледално-противоположната на радикалния „прогресизъм“ – крайна редукционистка визия за човека, която споделят представителите на това съвременно идейно направление. Защото, ако последователно се придържаме към нея – това не е трудно да се забележи – „идеалният“ човек би се очертал пред нас като тотален пленник на независеща от него съдба. Ще му бъде „съдено“ не просто да бъде „мъж“ или „жена“, изцяло потопен в традиционните социални роли на тези два пола, не просто да бъде „българин“, „руснак“, „англичанин“ и т.н. – изцяло подчинен и споделящ „историческата съдба“ на „своя народ“, но ще му бъде „съдено“ да остава в независимо дори от предците му сложилия се социален статус на своя род – простолюден или аристократичен. Човекът ще застане пред нас като без остатък „потом“-стващо същество – същество-следствие не просто на полово определеното битие, в което се е родил, не просто на родовото (и племенното) битие, към което се е оказал „прибавен“, но и на историческата определеност на родовото битие, в което „се е озовал“.
Да, ще го повторя – човешката личност е съществено полово определена, родово принадлежна, съществено „потом“-ствена на род и народ. Тя е дори по неизбежност обективирана в род и народ с определена историческа „съдба“. Но освен че е съществено обективирана, човешката личност е съществено и… личност. Така че тоталното стигматизиране на всяка еманципация на тази личност от всички – както се изразяват в това направление – битийни нейни характеристики, с неизбежност резултира (и) в неглижирането и задушаването на нейните – също съществени – лични характеристики.
Може ли например еманципирането на човека от историческата позиционираност (съсловност) на рода, в който се е „появил“ и на чиято „позиционираност“ следователно принадлежи „по съдба“, да се определя като негово „раз-човечаване“? Или то е по-скоро важна крачка в освобождаването на личното човешко същество от неговата тотална „потом“-ственост, от тоталната потопеност в неговото „фамилно име“ – раждане на „личното име“, което то, освен фамилното, носи по сътворение.
Но ако еманципирането на човека от съсловната му принадлежност много трудно би могло да се види като негово „раз-човечаване“, на какво основание еманципирането по-нататък – в наши дни – от тоталната му потопеност в народностния „колектив“, в който е роден, следва да се схваща като негова „атомизация“ и „де-хуманизация“? Да, наистина, човекът (не тъкмо „по природа“, а по тайнствено Божие определение след „Вавилонското смешение на езиците“) се ражда като предопределен член на народностен „колектив“. Само че се ражда като личност в този „народностен колектив“, чиято народностна определеност освен характеристика на нейното битие, е също и исторически натоварена характеристика на нейното битие. Тя следователно се явява и съдба на човека. Правейки го „потом“-ствен на народа си, тя и ограничава неговото лично съществуване. Но ето защо еманципирането на съвременния човек от народностния „колектив“, в който той се ражда, също би могло да се определи не като негово (пагубно) „атомизиране“ (и значи – „раз-човечаване“), а като освобождаване на персоналностите в този „колектив“. Настоящото „космо“-политизиране на човека – полагането му в един все по-„слабо“ партикуларен, глобален „полис“ е, от тази перспектива, според мен, не раз-човечаване, а осъществяване на личното му битие.
Но още по-нататък: нима извършеното през последния век еманципиране на мъжете и жените от по-раншната им тотална „потопеност“ в полово характеризираните им „колективи“ трябва да се гледа еднозначно като тяхно „атомизиране“ (и „раз-човечаване“)? Да, човешката личност се ражда и бива (непременно и съществено) или мъж или жена, и в този смисъл тя по природата си е мъж или жена. Само че тя се ражда и бива именно личност, която е полово определена – личност–мъж и личност–жена. А половете – мъжкият и женският – това не може да се отрече, битуват и с традиционно закрепени към тях социални роли, които (до най-последни дни и в определени общества) и предопределят съдбата на човека – мъж или жена, ограничават, личното му осъществяване. Ето защо еманципирането на човека от пълната му потопеност в половата определеност, също би могло да се види не като някакво негово „раз-човечаване“, а като освобождаване на личността на мъжа и жената.
Поради всичко казано дотук, направлението, което, фасцинирано от т.нар. от него „атомизация“ на човека, настоява за едно „спасително“ пълно негово завръщане в природно-обществените определености на битието му, за едно повторно и тотално свързване на личността в „колективите“, на които принадлежи битието ѝ – според мен не по-малко от критикувания от него „прогресизъм“ раз-човечава човека. Защото го о-без-личава. Защото за въпросното „архиконсервативно“ направление „враг“ се явява въобще личността – самата личност на българина, на руснака, на мъжа и на жената, която, със своята борба за „еманципация“ „атомизира“ човечеството – прави така, че при успех в тази „борба“ вече – както ни плашат – „няма да ги има България, Русия, Англия и т.н.“, „няма да има мъже и жени“… Добре. Но ако цената „да ги има“, която ни предлагат да платим въпросните „антипрогресисти“, е „българите“, „руснаците“, „англичаните“, „мъжете“ и „жените“ да престанат да са личности-българи, личности-руснаци, личности-англичани, личности-мъже и личности-жени, то защо трябва да продължи да ги има?
С две думи и в заключение: ако тези загрижени за съхраняването на „традиционната човешкост“ реактивни тотализатори на човека съзират още в еманципирания от съсловността „бюргер“, в „гражданина“ на Просвещението, първият „раз-човечил се“ човек, първият trans-homo, а за още по-разчовечен обявяват днес не тотално „отдадения на своя народ“ космополит и „перверзно“-отчуждилата се от хурката и кухнята жена, аз пък – обратно – виждам в техния „идеален“ – принадлежащ напълно на пола си, привързан без остатък към народа си човек, вече напълно о-без-личения човек, човекът-маса, а не личност. Или още по-другояче казано: виждам просто „потом“-ъкът, човекът на дохристиянската съдба, а не на християнската Църква. Виждам архиезическия дух на Ур Халдейски, позволяващ на човека да остава единствено „потомък на Тара“, не обаче и „Авраам“; виждам, казвам, тоталитарния (и тотализиращ) дух на Ур Халдейски, изконно противопоставен на духа на човека, дирещ „Обетованата земя“ и „отвъдното отечество“ на есхатона.
