Не спирам да се чудя откъде тази практика, когато няма друг, или пък моментът е много тържествен, или пък е много драматичен, да се избира доайенът, да се избира най-възрастният депутат за председател на Парламента. Най-възрастният невинаги е най-умен, напротив – дори някога случайно да е бил, то има реална опасност с годините да е оглупял. Но и да не е, със сигурност не е така енергичен и решителен, както се очаква да бъде.

Разбира се, Вежди Рашидов е с цели 9 години по-млад от една Мика Зайкова, да речем, но друго си е, ако доайенът беше някой 45-50 годишен самец с искри в очите. А и Мика Зайкова е млада с младостта на онези, които дойдоха да изчегъртват такива като Вежди Рашидов.

Така или иначе, след няколко дни черен пушек над Народното събрание, най-сетне се изви бял и Българинът отдъхна с облекчение – Habemos Председател! Извън всякакво съмнение, този сюжет беше политическото събитие на изминалата седмица, но дали беше и медийното? Доколкото зае голямо място в медиите – беше. Но това не означава, че медиите като статистическа целокупност заслужават похвала за задълбоченост и интелигентност при третирането на темата.

Очертават се две големи слабости на медиите. Първата е, че отразяват парламентарните събития от гледна точка на убеждението, че на всяка цена трябва да има някакво правителство, и по този начин напълно забравят да анализират другия, равностоен по значение и вероятност на случване, сценарий – избори до дупка. Трагикомедията по избор на председател доказа, че този парламент няма да излъчи правителство. Ето ви една анкета от сайта на Агенция „Фокус“:

Моля да обърнете внимание, че броят на анкетираните към момента, в който съм копирал графиката, е 1673 души, а социологическите агенции рядко работят с повече от 1200. Обърнете внимание също, че това е информационна агенция, а не партиен орган или ангажирана с една или друга политика медия.

Почти сигурно е, че Парламентът няма да излъчи правителство, но дори да излъчи, то ще бъде с цената на грозни компромиси. Ама толкова грозни, че ще занемеят и най-циничните наблюдатели. Вече за никого не е тайна, че през последните поне десетина години никой не обръща внимание на идеологията. Но нали, мама му стара, политиката е именно това – съревнование на идеи, нищо друго. Или поне така трябва да бъде. Но вместо това политическият живот (не само у нас) се е превърнал в конкурентна надпревара на най-обикновени фирми с предмет на дейност „власт“. Партиите не са по-различни от фирмите, които се тълпят всяка да грабне своето парче от обществените поръчки. Това вече не са партии. Всяко следващо коалиционно управление, особено след Тройната коалиция, прилича на ООД, в което всеки съдружник знае точно с колко процента от капитала участва и колко процента от дивидента му се полагат. И точно както в обикновените ООД-та, и тук съдружниците не са длъжни да се харесват или да споделят сродни убеждения. Това е зрялата фаза на либералната парламентарна демокрация.

Проблемът е, че когато лъжат и примамват избирателите в предизборната кампания, всички кандидати са изтъкани само от най-чисти идеи и от нищо друго. А има хора (като мен), за които лъжата е по-болезнена от кражбата, макар че почти винаги тези двете вървят заедно – поне кражбата без лъжа не може. Виж, има случаи, когато лъжата може без кражба, но ако приемем, че лъжата е кражба на истина, то и тя не може.

Така че, при перспективата на отвратително грозна коалиция, само и само да има някакво правителство, може би вариантът „избори до дупка“ е по-приемлив. И по-честен, защото тенденциите ще се развиват, едни партии ще се топят, други ще растат, докато накрая не се образува някакво чистоплътно и малко от малко искрено парламентарно мнозинство. То ще бъде много по-легитимно и много по-оперативно. Особено на фона на задаващата се зима 2023 с новите цени на тока. Да, вариантът „избори до дупка“ не е лишен от своя смисъл, но медиите не му обърнаха достатъчно внимание и по този случай той не зае заслужено място във вълнуващия обществен дебат.

Ако му бяха обърнали, щяха да обърнат внимание и на един кардинален негов недостатък, който всъщност е и вторият им пропуск, за който ги укоряваме. Недостатъкът на сценария „избори до дупка“ е този, че не се знае колко ще бъдат всичките тези избори, но се знае, че докато те се влачат, ще управляват служебни правителства. Държавата е предприятие, в което се върши ежедневна рутинна работа. Някой трябва да я върши, а не да се занимава с предизборни, изборни и следизборни драми. В това отношение вариантът „правителство на всяка цена“ сякаш води. Въпросът към разследващите журналисти и журналистите-новинари е следният: поинтересува ли се някой какви точно ги върши поредното правителство на Радев, докато държавата се тресе и бездомни кучета клечат пред Парламента? Ако пуснеш в „Новини“ търсене по думата „правителство“, ще получиш само пророкувания, гадаения и мъдрувания дали ще има следващо правителство, какво би могло да е то и как се е изказал по въпроса един или друг умник, една или друга ключова политическа фигура, чието мнение масите очакват да чуят със затаен дъх. За това какво прави в момента, с какво се занимава служебното правителство на Радев – нищо! А то тихомълком може да се занимава с какво ли не, но ние няма как да разберем. Ще разберем едва когато се размирише навсякъде, но тогава ще бъде късно. А всички партии, които не искат Президентът да управлява вместо тях (а това са на практика всички партии), имат интерес да следят какво става и ако става нещо нередно, дори да не могат да го предотвратят, да го използват за нуждите на своята агитация.

Ето тези две неща не достигат на картината, която ни рисуват медиите – анализ на варианта „избори до дупка“ и информация за тихата дейност на служебното правителство. Тоест липсват, ако не две трети от картината, то със сигурност повече от половината. Ах, тези медии!

Между другото, ако депутатите наистина искаха да имат читав председател – опитен и компетентен – щяха да си изберат Йордан Цонев. Защото на фона на сложните парламентарни процедури изискващи строга прецизност, председателят на Парламента е нещо като съдия, все едно от коя партия идва. Но така решили, така избрали. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов