Причините напоследък да не ни се получава съвсем добре политическият живот са много, но сред тях с особена яркост, мисля си, се откроява тази, че червените линии не са онези, които бяха. Червените линии са други, нищо че обичаме често да ги споменаваме и да обясняваме решенията си с тях. Какво впрочем означава „червена линия“? За политиците това въображаемата линия, отвъд която няма да се съюзят с някого. Тази линия обикновено минава през идеологически и политически принципи, но може да мине и през исторически факти. За идиотите (ἰδιώτης – на старогръцки това са обикновените граждани, които не се занимават пряко с политика. Думата става обидна чак в латинския език), та за нас, простите граждани, червените линии са онези, отвъд които за нищо на света няма да гласуваме за даден кандидат. Някои хора за нищо на света няма да гласуват за ГЕРБ, други за БСП, а трети за ДПС и т.н. Както виждаме, това са два твърде различни вида червени линии. Понякога може да стане така, че линията на политиците минава от едно място, на идиотите от друго и в крайна сметка няма полезен ход. Като че ли именно на тази гледка се наслаждаваме през последните две години.
Онзи ден Корнелия Нинова заяви, че няма да напусне лидерския пост в БСП, независимо от унизителния резултат на партията. Онези идиоти, чиято червена линия минава между тях и БКП/БСП, започнаха открито да злорадстват: „Нека! Нека стои още, докато свали комунистите под 4%!“. Всъщност Корнелия Нинова не е виновна или пък ако е виновна, то вината ѝ е трагическа в античния смисъл на думата – Едип спи с майка си, защото не знае, че му е майка, но незнанието не го оневинява; Орест убива майка си, за да отмъсти за баща си. Той няма право да убие родител, но същевременно е длъжен да отмъсти за родител. Затова родителите не бива да се избиват един другиго, за да не навличат трагическа вина на децата си.
Корнелия Нинова, дори да не е лош лидер, е жертва на една световна тенденция, за която сме говорили и друг път. Социалистите от типа на бившите комунисти губят лявото по цял свят, за да премине то от ръцете на гладния пролетариат в ръцете на преситения пролетариат, болезнено чувствителен към своите граждански права. Това е образно казано, защото гладен пролетариат поне в света, който наблюдаваме, няма. В нашия свръхцивилизован западен свят. Може би затова марксистко-болшевишките леви губят почва под краката си и отстъпват пред глобалистично-зеленеещите се.
И въпреки всичко червената линия между класическото и модерното ляво е все още нежно розова, защото в България те с готовност и без никакви скрупули са готови да управляват заедно и дори вече са го правили в последната Четворна коалиция. Смешното е, че в България се води смъртоносна битка за лявото пространство, но участниците в нея сякаш не го осъзнават. И краят на битката е предрешен, просто защото се сменят поколенията и новите левичари гледат старите коминтерновци с озадачено повдигнати вежди от електрическите си тротинетки.
Червените линии се объркаха. „Промяната“ или поне Кирил Петков, доколкото все още има легитимност да се изказва от името на цялата „Промяна“, казват, че никога няма да управляват с ГЕРБ, защото мястото на ГЕРБ (ама на целия ли, барабар с избирателите?) е в затвора. Ето това е тяхната червена линия. Много от избиратели обаче нямат такава червена линия. Напротив, в коалиция между ГЕРБ и „Промяната“ те виждат най-естественото развитие на събитията. Има обаче и такива, чиято червена линия минава между тях и „Промяната“, защото в такива като „Промяната“ те виждат изгряващите нови комунисти, виждат едни тоталитарни терористи в младенческа възраст. И никога няма да прекрачат тази линия, съгласявайки се новите леви да попаднат под каквато и да било форма във властта.
На много хора червената линия минава между тях и ДПС. Толкова отдавна знаем, че ДПС са лоши, че вече не помним защо. Политиците виждат това и съобразяват своите червени линии с него. А има и друго – неведнъж ДПС е показвало, че е способно с лекота да изостави съюзниците си, за да подхване танц със следващите. Но това беше в годините на добрия стар двуполюсен модел.
Широка и тлъста червена линия минава по оста Изток/Запад. Тази линия е започнал да я чертае още Карл Велики, но я е имало и по-рано, преди всичко заради употребата на латински и гръцки език на различни територии, а и заради други неща, сред които особено симптоматично блести колизията между православието и ересите. И преди да ме наречете „путинист“, бързам да напомня, че векове наред православен е бил Западът, а Изтокът – еретически. Така или иначе днес тази червена линия има геополитически смисъл.
Нашата сравнително млада държава (забравете за момент конниците на Аспарух и Симеон Велики) – ще, не ще – гравитира около някаква група световни сили (обикновено избираме губещата страна, но да се надяваме, че този път не е така). Наша вътрешна и най-вече нашата външна политика не се заражда, а резонира. Именно спрямо геополитическото позициониране, което в момента се определя най-вече от тлъстата червена линия Изток/Запад, се настройват и националните червени линии на политиците и на идиотите – едни застават успоредно, а други са перпендикулярни; едни партии застават от едната страна на линиите, а други попадат от противоположната. И понякога се стига до твърде объркващи ситуации. Ето един съвсем конкретен пример. Има хора, чиято червена линия минава както между тях и комунистите, така и между тях и Истанбулската конвенция. По този начин, когато гледат партиите, ГЕРБ остават от тяхната страна, а БСП попада от другата. Но по линията на Истанбулската конвенция БСП се определи против, а ГЕРБ – за, с което размениха местата си по отношение на въпросната червена линия. Вероятно ГЕРБ се позиционираха така, защото тогава бяха на власт и трябваше гъвкаво да се съобразяват с международното положение. Какво да правят бедните идиоти, когато се случи нещо такова с червените им линии? Какво да правят, когато някоя партия оправдава анексията на Крим, но се опълчва против кретенизма на зелената сделка?
Да, червените линии врат и кипят и ние, невинните идиоти, не знаем на кой свят сме. Затова аз съм си избрал своя червена линия, която е в пълно съзвучие със съвестта и сърцето ми. Моята червена линия минава между тези, които искат да управляват по воля Божия, и онези, които искат да управляват по „волята на народа“, каквото и да означава това. Забележете, че казвам „искат да управляват“, а не „управляват“, защото бездруго всички управляват и властват по Божия воля – било по благоволение, било по допущение, – само че някои от тях се правят, че не го виждат. При моята червена линия разликата е само в намеренията, в представите, с които този или онзи пристъпва към властта. В мирогледа. А мирогледът е важен, защото определя решенията. Бих се доверил на политик с такъв мироглед, който го кара да вярва, че получава властта, а не че властта произлиза от него; такъв, който пристъпва към властта с трепет, отговорност и съмнения, а не такъв, който се самозабравя и се отдава на произвол и всевъзможни злоупотреби. Най-сетне на такъв, който се чувства отговорен пред инстанция, много по-висша от него, а не пред някакъв си народ, който и бюлетината си не знае как да пусне. Ето такава е моята червена линия. Прекалено ли е червена за вас?
