На тези избори българите решиха въпроса „С Русия или със света?“. Не решиха обаче другия, не по-малко важен въпрос: искат ли вече да напуснат феодално-насилническия модел, наложен им от ГЕРБ и ДПС

По обективни причини често мисля събитията през музика. Цял ден се колебая, след като станаха ясни резултатите от изборите, къде точно се намираме: в парчето на групата Nickelback After the Rain или в албума на Bob Dylan Before the Flood? Дали е минал дъждът и вече виждаме със свеж поглед освежен пейзаж? Или ни предстои да се давим в потоп?

Нямаше потоп

Потопът – такъв, какъвто го очакваха европейските и американските медии (и затова отразяваха изборите ни, за разлика от друг път) – очевидно не се състоя. България не произведе такъв прилив от пропутински политици, който да може да я откъсне от общността на демократичните държави и да я довлече до портите на Кремъл. 

Това нямаше как да стане, поне по две причини. Първата е чисто социологическа. От доста време знаем, че у нас има около 200 000 човека, които напълно искрено, автентично и даже гневно искат България да се върне в орбитата на Кремъл като най-близък негов съюзник. Винаги ги е имало тези хора, просто сега се събраха на едно място – при онзи варненски политик с руския прякор. Не са станали повече; и е трудно да си представим как могат да станат повече при положение, че украинците вече всеки ден бият руснаците на бойното поле и така ги карат да изглеждат губещи и слаби. Респективно, демократичните страни, подкрепящи Украйна с модерно оръжие и с обучение как ефективно да водят бой, вече не изглеждат като „еврогейове“, а като истински богатири.

Втората причина опира до душевния строй на българския народ. И за добро, и за лошо той не е краен народ. Не е склонен да следва радикални партии и демагози. Дори Бойко Борисов разбираше това и по тази причина не се превърна във Виктор Орбан, макар да имаше инструментите да го направи. А варненецът с руския прякор е краен.

Въпросът, който тези избори не решиха

Потопът не се случи, но дали сме в положение „след дъжда“? Дали пейзажът е прочистен и освежен? Не точно.

На тези избори българите решиха въпроса: с Русия или със света? Не решиха обаче другия, не по-малко важен въпрос: дали наистина вече искат да напуснат феодално-насилническия модел на общество, наложен от ГЕРБ и ДПС. Дали наистина им е омръзнало да си налягат парцалите, докато ги тормозят, овикват и обират? И искат ли най-сетне да престанат да имитират, че са в съвременния свят, а реално да се присъединят към него?

Подобен въпрос се решаваше преди едно поколение: дали да напуснем феодализма, изграден от Тодор Живков в името на социализма, за да станем (по Филип Димитров) „нормална западна страна“? Или все пак си харесваме колибката на феодализма и не сме готови да излизаме навън? Тогава, при първите свободни избори, страната се сцепи на две приблизително равни части. От това спечели бившата комунистическа партия, която още няколко години се опита да продължи феодалния модел, докато той не изгоря в пламъците на хиперинфлацията. Впоследствие, България успя да се върне на нивото на живот от времето на Филип Димитров (1992 г.) едва през 2007-2008 година.

Феодалният модел срещу европейския модел

Този път, през 2022 година, нови поколения се опитаха да решат същия въпрос. Резултатът беше същият: разпадане на обществото на две приблизително равни половини. От едната страна стоят феодалните партии ГЕРБ и ДПС със 100 депутата. Там някъде се навъртат поне някакви групи от БСП и от т.нар. "Български възход" ("Възраждане" не слагаме в сметката по гореизтъкнатите причини). Отсреща стоят ПП и ДБ, плюс някакви групи от БСП и "Български възход", както и негласуващи от типа на „умните и красивите“. По средата е онова, което французите наричат „блато“ – онези изпаднали от политическия живот поне 40 на сто от населението, които се ориентират по това, кой изглежда по-силен в момента.

Не сме „след дъжда“. Не сме дори в началото на това състояние. Но все пак сме в края на поройната му фаза по една очевадна причина.

Пазителите на феодалния модел са от поколението, което беше на 30-40 през 1990 година. Днешните носители на европейския модел тогава са били деца или пъпчиви юноши; те сега са на по 35-40. Старите усещат – не може да не усещат, от Орбан и Борисов до Доган и Путин – че вече не могат да въртят времето така, както можеха. Вече не са вътре в него. То им се изплъзва, защото е вече друго, ново време. Други, нови хора го въртят и биват въртяни от него; те са онези, които го разбират, защото са вътре в него.

Ще дойде и в България. По-бавно, но ще дойде.

Новото поколение няма как да не победи старото – и на бойното поле в Украйна, и на политическия тепих в България, Унгария и подобни унили резервати на изхабени политически зомбита. Ще отнеме време, обаче, защото наклонността на българския народ да не се лашка в крайности има и тъмна страна: неспособността да се вземат и отстояват ясни позиции.

Както се пее в припева на парчето After the Rain: „Сините небеса /които чакаме/ ще трябва да дойдат след дъжда“. Ще дойдат по-бавно, отколкото другаде – но ще дойдат, защото няма как да не дойдат.