Да се наричат един друг „мафия“ стана обичайна практика за българските политици и техните лагери от симпатизанти. И няма арбитър, който да реши дали този етикет е правилно поставен.
Прокуратурата и съдът не могат да определят, защото и те са мафия. Журналистите и анализаторите също не помагат да се разбере, понеже са мафиотски слуги, тоест пак мафия. А и не е сигурно, че обикновените граждани имат нужда от разяснение, даже напротив – за тях изглежда по-удобно мафия да е всеки, когото обвиняват за своите несполуки.
Но може би най-известният борец срещу мафията, съдията Джовани Фалконе, който жертва живота си в тази борба, още през 1990 г. казва, че е обезпокоен от свръхупотребата на термина „мафия“ и не иска да приеме обобщаващото включване на различни престъпни феномени в неговото съдържателно поле.
Най-вероятно той си е давал сметка, че такова произволно говорене по-скоро поставя пречки пред противодействието на конкретното зло, а освен това възпрепятства и справянето с други социално-политически недъзи, като ги свежда до мафиотска проблематика и така създава срещу тях подвеждащи и неплодотворни обществени настроения.
У нас се появява призив, уж близък до този на Фалконе, да не се релативизира смисълът на „мафия“ с допускането всеки да бъде наричан мафиот. Не, мафиотите са определени фигури, просветеното българско гражданство знае точно кои са и излиза на площада да протестира, когато тия същите са превзели държавата. Казваме, че тази просветена позиция само на пръв поглед прилича на изреченото от Фалконе, защото всъщност в нея се проявява откровено политическо пристрастие, прикрито зад паравана на просветеността – ние сме образовани и отлично информирани, затова само нас ще слушате.
Образованието и информираността могат да бъдат условие, но не и достатъчно условие, за да се раздават наистина валидни квалификации. Отдавна философите са забелязали, че интелектът не води, а обслужва волята, като ѝ набавя аргументи, с които тя да оправдава своите пристрастни предпочитания. В този ред на мисли действителната просветеност бихме познали по степента на дистанцираност, която би дала възможност да се огледа цялата картина и отсъжданията да се направят в неутрално разумен порядък. Или най-малкото да се допусне, че такъв е трудно постижим и затова мнението на всеки трябва да бъде по-скромно поднасяно, а отсрещната страна – внимателно изслушвана.
Ако се приложи дефинитивна строгост според консенсуса на изследователите мафия е организация, която урежда отношенията в престъпната сфера, раздавайки „справедливост“ спрямо своя кодекс, встрани от официалния законов ред, фактически покровителства престъпниците и самата тя извършва престъпления. Организационната структура варира в различните територии, но по същество има сходни черти, които отговарят на изискванията, произтичащи от характера на дейността и от нуждата отделните мафиотски предприятия да общуват помежду си, когато разпределят областите на влияние.
Най-специфичното в дефиницията е тази форма на ред, която противоречи или най-малкото съществува паралелно на законите, уреждащи реда в държавата. Не става въпрос просто за нарушения на реда, а за налагане на друг ред, който конкурира държавния. Или с други думи мафията апострофира политическия обществен договор, като най-вероятно подлага на съмнение неговите основания и се възползва от пробойните му, за да осъществява своята, като че ли стъпила върху суровата реалност, мисия.
От мафиотска гледна точка очевидно държавното управление е укоримо, защото е официализирало една несправедливост, скрита зад благовидни обществени регламенти. На техния лицемерен фон мафията извършва престъпления, но иначе нейната роля е едва ли не незаслужено онеправдана, защото мафиотите вършат онова, което неизбежно трябва да се върши, за да се оцелява в един изначално покварен свят. Може би те биха признали вината си, ако и опониращата им репресивна държавна власт признае своята, ако се намери такава висша инстанция, пред която всички да застанат с прегрешенията си и да бъдат съдени с еднакъв аршин.
Разбира се, тази мафиотска пледоария няма как да бъде уважена, при положение че държавата действително се грижи за справедливия ред и усъвършенства обществения договор, така че всички да получават удовлетворение и признание за положените усилия в името на общата хармония. Щом са налични реално разделение на властите, което възпира злоупотребите с власт, и равноправни условия всеки да реализира потенциала си и да бъде възнаграден според заслуженото, то няма оправдание за престъпниците, които искат да установят друг ред и други взаимоотношения.
Ако официалната законова рамка се нуждае от поправки, те се извършват компетентно и със съзнанието, че винаги остава повод за недоволство, което трябва да бъде уважено и причините за него да бъдат отстранени в обозримо бъдеще. Доверието и разбирателството между гражданите водят до смирението пред присъщите житейски проблеми и до категоричното отхвърляне на престъплението като начин за противодействие, а още повече – на организацията, която покровителства престъпния свят и разклаща основите на нормалността. Има достатъчно примери за държавно устройство, което се стреми и постига подобно качество.
Какъв е обаче случаят при комунистическите и посткомунистическите държави?
Според антикомунистите самото комунистическо управление е в известна степен мафиотско, доколкото представлява именно налагане на ред, различен
от нормалния, с аргумента, че нормата е установена от потисници. Споменахме, че престъпниците се ползват от подобен възглед, когато се налага да обяснят в дълбочина своите мотиви. Разбира се, участниците в класовата борба не са непременно извършители на престъпления от криминален характер, но техните постъпки, подкрепени от иначе солидно изградена и добре звучаща идеологическа концепция, все едно водят до диктаторски тоталитарен режим, който свободният цивилизован свят осъжда като престъпен.
Там, където такъв режим все още съществува, се отчитат ниски нива на престъпност от общ характер по простата причина, че тоталитарната власт налага санкции, без да зачита човешки права и репресира изцяло социалното функциониране. Държавата се превръща в затвор, а затворниците могат да извършват само малки злоупотреби – големите са приоритет на надзирателите. Затова именно техните действия са осъдителни и властта им рано или късно води до катастрофален резултат. Принуждаващата утопия на комунистическия строй рухва под натиска на собствената си невъзможност.
Сред руините на колабиралата комунистическа държава гражданите остават лишени от каквато и да било стабилна институционална опора и започват да търсят удовлетворение по начин, различен от нормативно препоръчителния, защото такъв не е наличен. Тоталитарното управление е отговаряло за всичко, а след него сякаш не е останало нищо. Това е идеалната среда за естественото израстване на мрежа от неформални отношения, защото формалните са или дискредитирани, или отсъстващи. Оцелели след тоталитаризма са само тайните му репресивни структури и не случайно те имат ресурс да заменят липсващия официален ред с неофициален.
Излиза, че рухването на една политическа власт, близка до мафиотската, но наложена на държавно равнище, отваря вратата за собствено мафиотски по природата си връзки, които компенсират пропадането на самата държава и нейните институции. А когато властващата идеология е забранявала частната инициатива, тогава пък по неизбежност посткомунистическият период е белязан от присвояване и злоупотреби точно с държавната собственост, защото друга няма. В такъв контекст корупцията става екзистенциално присъща, а идеята за „общото благо“ се търкаля в калта, заедно с пропагандните комунистически материали, които са я превърнали в безобразна лъжа.
Съвземането от този разпад е трудна работа. Пораженията от режима са такива, че един известен борец срещу него беше казал „по-лошо от комунизма е само това, което той оставя след себе си”. Защото в прехода от тоталитарен към демократичен ред най-остро се усеща ужасът от унищожения морален ориентир и съсипаната здрава основа, върху която да се гради. Самата свобода бива упреквана като причина за нещастията в отчаяно носталгичен порив към времето, когато в затвора все пак някой се е грижил и е било ясно кое и как.
За да се излезе от капана, на първо място е необходимо разбиране за причините да попаднем в него. За съжаление в настоящите политически борби не откриваме осъзнаване на положението, в което сме. Ако имаше такова, политиците нямаше така настървено да се наричат „мафия“, а щяха да знаят, че понеже така или иначе много си приличат, предвид своя комунистически или посткомунистически генезис, споделят сходни отрицателни черти. Да ползваш определението „мафиот“ не осигурява предимство в реален политически план, а както Фалконе е отбелязал, не помага и за разрешаване на конкретните следствени и наказателно-процесуални казуси.
По-добре би било „мафия“ да се върне към по-прецизната си дефиниция, а партиите също да се върнат към състоянието „преди да дойдат комунистите“ и да работят за истинска правова държава, като решително се отрекат от идеологията, която практически ги превръща в мафиотски организации. Тази идеология се възражда като политика, загърбваща общовалидните морални критерии и диктуваща правила, според особеностите на отделни групи. Отново под маската на борбата за равенство се появява опасност от обратна дискриминация и от създаването на йерархия, която не отговаря на действителния принос към общественото добруване, а произтича от нечие агресивно доктринерство.
Има много въпроси за разрешаване и справянето с различните форми на насилие – пряко или в резултат на изградени порочни стереотипи – трябва да бъде непрекъсната задача на политиците и гражданското общество. Но без да се има предвид историята на утопичните режими, лесно може да се загуби посоката. Необходимо е дисциплинирано внимание, което да не позволява залитане в крайности, които подменят благородния смисъл с неговата антитеза. При спазване на такава дисциплина, вместо да пречи с намесата си, държавата сама ще се подчини и ще съдейства на общочовешкия справедлив ред, а престъпниците ще бъдат недвусмислено заклеймявани като такива – без объркване и идеологически манипулации.
Борбата с корупцията и в частност с мафията не спира и в най-развитите демокрации, но главното, което все още ни отличава от тях, са следите от комунистическото ни минало, от този зловещ социален експеримент, който непоправимо уврежда класическите понятия за стойност и справедливост. Дълг на всеки, който иска състоянието ни да се подобри, е да обяснява на незнаещите или да припомня на забравилите защо стигнахме дотук. Само така ще можем да помогнем на себе си и на онези, които нямат нашия горчив опит в сблъсъка със заблудите. А да живееш без заблуди, е вече победа.
