Днес е 9 септември. В Тузлука помнят тази дата и споменът им няма как да не бъде свързан с един техен човек, с Пенчо Кубадински (1918 – 1995). Защото и днес в родното му село Лозница и в района продължават да се разказват предания за него, партизанския командир.
Защото той никога не е забравял откъде и защо е тръгнал нагоре след Победата - за служба на обикновените хора, и никого не е връщал, без да му помогне с добра дума и надежда. Пред приемната му на бул. „Витошка” 18, където се намира Отечественият фронт, всеки ден се извива опашка на изпаднали в беда люде. А между тях - и негови ятаци турци, които обичат своя Пенчо и са дошли от стотици километри, за да му донесат круши, да си похапне. По-долу ще прочетете за покъртителни случаи.
Но сега от сутрин до вечер се сипе словесна помия върху тези, които изнесоха битката с фашизма, хиляди от тях - платили Свободата с живота си. Новите активни борци за „демокрация“ са особено яростни в хулите си срещу по-видните антифашисти, белким чрез тях натрупат дивиденти в днешното ни безпаметно време. И Кубадински не отминаха. Представете си какъв грях имал – авджия бил и ходел в Африка на лов за лъвове и слонове! А за това, което е направил, наред с всичко друго, за оцеляването и нарастването на популацията на дивите животни по българските гори и дума не се споменава.
Днес ви предлагаме частичка от мемоарите му, както и спомен на негова сътрудничка, известна навремето журналистка, която изнася разтърсващи факти от живота му на антифашист и строител на социализма.
Пенчо Кубадински
„Верни другари”, Пенчо Кубадински, Изд. на Отечествения фронт, 1988 г.
Из предговора на автора „Към читателя”
Шумен беше областен център, седалище на един от най-големите военни гарнизони в страната. Тук бяха съсредоточени много полицейски и жандармерийски части. Но въпреки това в района действаха окръжен комитет на партията, окръжен комитет на РМС, щабът на девета въстаническа оперативна зона, които ръководеха борбата на трудещите се. В нея бяха въвлечени хиляди участници. Тя получи подкрепата и срещна съчувствието на комунисти, земеделци и безпартийни, на вярващи и невярващи, на християни и мюсюлмани. Но взе много жертви. Само на 19 и 20 декември 1943 г. бяха убити, изгорени и малтретирани десетки смели синове и дъщери на героичния Тузлук. В затворите и концлагерите бяха хвърлени повече от 1500 патриоти, изгорени 174 партизански и яташки къщи, разстрелът на децата в Ястребино… Но струва ми се, че все още малко се знае за всичко това.
Загинаха партизани, ятаци и помагачи – комунисти, ремсисти, сдружени земеделци и безпартийни, мъже, жени и младежи, много от които като деец в тази борба познавах лично и споменът за тях остана незаличим в моето съзнание, въпреки изминалите немалко години оттогава. Ние вървяхме и се борихме заедно за осъществяване на нашите идеали, преживявахме заедно несгодите и възторзите. Участта ни беше еднаква и помислите ни едни.
Сега, когато пиша тия редове, си спомням мъката и горчивите сълзи, с които посрещахме тяхната смърт или известието за нея и как те, мъртвите, преливаха сили на нас, живите, за да продължим борбата.
Спомням си незабравимата „задушница” в първите дни след победата в Поляне, (днес град Антоново) край обгорената круша, останала като символ от кладата на мъчениците от декември 1943 г., и онова море от черни забрадки и просълзени лица, което се люшна пред очите ми, от майки и бащи, съпруги и деца, братя и сестри, близки и приятели, когато застанах пред тях, за да произнеса траурно слово за скъпите жертви, да изразя възторга от победата и призива да продължим борбата до пълния разгром на фашизма и за осъществяването на техните мечти и идеали. Спомням си как у всички присъстващи преливаха сълзите и възторгът, радостта и мъката и неотменният страшен въпрос при всяка прегръдка с близките – защо не остана жив моят син, баща, съпруг.
* * *
Ангел Стефанов Василев- Пенчо
9 август 1923 г. – 1 януари 1944 г.
…Жандармерийската верига е залегнала до един синор. Изведнъж изскача офицер, вика нещо и размахва пистолет. Партизаните използват момента и се спускат към близкия дол. Ангел стреля и офицерът се свлича окървавен на снега. Падат и други жандармеристи. Останалите хукват да бягат. След кратко затишие отново почва бясна стрелба с картечници, шмайзери и пушки. Появява се наново самолет, от който не само се стреля, но и се изсипват няколко бомби. Боят продължава, а изстрелите от дола все намаляват. Ангел се измъква и се приближава към своите. Но повечето от тях са неподвижни – едни са вече мъртви, а други са тежко ранени. Сред останалите все още живи са Иван и Наза, но когато погледите им се срещат, той разбира – свършили са патроните. Няма време за колебание. Има само един изход… „Стреляй в мен, братко! Да останем верни на клетвата! Никога живи в техните окървавени ръце!” – чува гласа на Иван. Наза също го гледа с решителност.
И като Кочо, с просълзени очи Ангел целува любимата и стреля. После прегръща брата си, вглежда се в невинните, жадни за живот очи и като в просъница натиска спусъка.
„Предайте се!” – крещели пълзящите по височината озверени убийци.
- На! Това е за теб фашистко куче! – отвръща Ангел и изстрелва предпоследния куршум.
Сетне с последно усилие поглежда Наза, Иван и останалите си другари, вдига очи към студеното небе, захапва дулото на дългобойната си пушка и с палеца на босия десен крак натиска спусъка. …
Било е първият ден на 1944 г. Последният ден на герои, останали верни на партизанската си клетва.
НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ СЪЮЗ - СОФИЯ НАЦИОНАЛНА КРЪГЛА МАСА 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕНЧО КУБАДИНСКИ“ 28. 09. 2019 г. – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, изд. „ЛАГЕН” СТАРА ЗАГОРА, 2021, редактор Трифон Митев
Ръководител на редакционния екип проф. д-р Искра БАЕВА
МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА КУБАДИНСКИ
Добринка Манева – Добрева
През 70-те години на миналия век едно интервю с Любомир Левчев ме заведе на работа в НС на Отечествения фронт като помощник, тъй като предишният Иван Пейковски бе станал директор на издателствата. Левчев бе първи зам.-председател, но фактически оглавяваше организацията, защото Георги Трайков бе много възрастен и болен. През 1975 г. след кончината на Трайков, ЦК на БКП издигна за председател на НС на ОФ Пенчо Кубадински, а на пленум от с.г. Любомир Левчев бе назначен за първи зам.- председател на Комитета по култура, оглавен от Людмила Живкова.
Буквално няколко дни след това Кубадински ме извика и ми каза, че ми предлага да остана на работа в организацията, защото има нужда от млади хора и на първо време да помагам на неговите сътрудници по изготвяне на материали. Трябваше да приемам и граждани, търсещи решаване на проблеми – лични или обществени, а потокът беше ежедневен от сутрин до вечер, от всяко кътче на държавата ни. По този повод на едно заседание на ЦК др. Живков казал на др. Кубадински: „Някои от вас са превърнали кабинетите си в приемни“. Кубадински ми казва: „Аз разбрах, Живков има предвид мен и му отговорих: Др. Живков, нали затуй ме натирихте в ОФ – тя е народна организация и всеки трябва да има достъп до моя кабинет“.
Още след първата задача разбрах, че под строгото и навъсено изражение се крие един интересен събеседник, завладяващ с енциклопедичните си познания и отдаденост на националните ни интереси. Веднъж като разговаряхме с Николай Хайтов, той ми каза: „Не познавам друг човек, който с такова спокойствие и умение слуша събеседника и складира в главата си всичко значимо“. Веднъж даже като му казах с учудване, че всичко това, което ми разказва толкова подробно е изчел, той ми отговори: „Аз нямам много време за четене, но имам време и умея да слушам събеседниците си“.
Трябваше да подготвя едно слово за 100-годишнината на Старозагорското въстание от 1875 г. Др. Кубадински ме попита зная ли нещо за него, а аз смотолявих: „Да, от историята“. „А, малко е това – каза ми той. – Я седни и ще ти разкажа”. Изуми ме с подробностите, със знанията за биографичните данни на ръководителите, за хода и погрома на бунта. И виждайки моите притеснения от първата задача, шеговито добави, че и да не стане слово на поета Левчев, той така хубаво ще го произнесе, че ще го харесат повече. Попитах, като го напиша да му го дам ли за бележки, той каза: „Вярвам, че няма да ме изложите”. Зарадвана от доверието и притеснена от първата задача, написах 4–5 страници, които редактирах и четох поне 5–6 пъти.
Върна се др. Кубадински и секретарката ми казва: „Шефът те вика“. Влизам в кабинета, заставам до вратата като войник. Той ми казва: „Какво стоиш права до вратата, я сядай и кажи какво ще пийнеш, боза или кафе? Казвам: „Нищо“. А той „Ама не е „нищо“. Какво е това въстание от 1975 година бе, момиче“. Как така 1975 г., казвам 1875 г. „Да, ама ти в словото навсякъде си написала 1975 г. Ще ме подозрат, че потиквам към въстание. То аз го видях и го прочетох 1875, но друг път внимавай. Ще ми докараш ядове“. Машинописката бе допуснала неволно грешка, аз от много четене бях пропуснала. Много се притесних, разтреперена казах: „Прав сте! Ще внимавам“, той явно ме съжали и каза: „Я остави кафето и изпий бозичката. Спокойно. Още много път има пред теб“.
Веднъж по време на отсъствие на секретарката се наложи да я замествам. Така ми бе наредил един от неговите помощници. Идва др. Кубадински и ме пита, защо съм на бюрото на секретарката. Обяснявам му. Той ми казва: „Трябва да цениш себе си“. Не си учила да седиш на телефоните. Този, който ти е наредил да дойде тук, а ти ще свършиш друга работа. Извади една банкнота, даде ми и един адрес на учителка – пенсионерка, която бе изгубила единия си крак в Хаинбоз, като бригадирка, а сега изхвърлена от жилището си. Бе обикаляла много инстанции, но никой не бе й помогнал. „Заведи жената да се нахрани, а после вземи едно такси и я заведи в общината при Иван Панев“ – кмет на София по това време. Когато отидохме, там ни чакаха с настанителна заповед в общинско жилище.
Пристигна едно момче от Силистренско. Бе пътувало пеш, на автостоп, с пътнически влак. Беше март. Бе премръзнало, изморено, притеснено. Опитало да се справи с несретите си сам. Болна майка, загубил баща си, малка сестра. Претърпял инцидент в машинно-транспортна станция и заради инвалидността си съкратен от работа. Казали му: „Иди при Пенчо Кубадински“. И той поел по пътя. Кубадински го изслуша. Беше ядосан. Извика охраната си. Нареди да го заведат да се нахрани, да му купят храна и за по път и билет за самолет. Тогава имаше полети и до там. На мен възложи да се свържа с ОК на БКП и да им предам да разгледат случая и след три дни момчето да бъде на подходяща работа, а семейството му подпомогнато материално. И да проследя случая, като му докладвам.
Ще разкажа за още един случай, който показва човещината му. Един от неговите ятаци от турския етнос се разболява тежко и буквално умира в ръцете на Кубадински. Преди да си отиде от този свят казва на Кубадински: „Пенчо, искам да изучиш момчето ми за доктор“. Момчето, което живеело в сиропиталище заедно с моя колега Ленин Мокрев, буквално е отгледано и издържано от Кубадински, докато стане лекар.
Да! Кубадински бе голям човеколюбец и хората го знаеха и го обичаха. Той за тях не беше другаря Кубадински, а просто Пенчо или бай Пенчо.
Ще разкажа една случка за „ловуването“ на Кубадински, защото ме възмущава начина, по който се пишеше и говореше за това. Едва ли има друг ловец, който с такава любов и познания да говори за нашите гори, горички, планини и животните в тях. Пита ме: „Ти, момиче, ходила ли си си скоро на село?“ Моите родители живееха в с. Иваново. Преславско, до яз. „Тича“. „Минавала ли си скоро през База. (преславския проход) Пълно е с лопатари и сърни. Вървя си аз по пътеката тиха и изведнъж пред мен един красавец. Ей, такова красиво животно не бях срещал – едро, гордо, с фантастични рога, каквито не бях виждал на нито една изложба. Очите му горят. Гледа ме, сякаш ще ме попита какво правя в неговите владения и не помръдва, ама и аз ни напред, ни назад. А зад него една кошута с две малки. Очите й не са очи на животно, а на жена – майка. Тя стои, а той ги пази. Бях онемял от красотата и гордото излъчване на тези животни. Безшумно се изтеглих на заден ход. После, когато ходих по тези места все минавах по пътеката, но не ги срещнах”. Ето такъв ловец бе Пенчо Кубадински.
Ще разкажа и една случка от партизанските му години. Зная я от Бойчо Иванов, негов боен другар и командир, председател на ОК на Отечествения фронт – Шумен.
Отрядът закъсва за храна. Има ранени. Умира Петър Мокрев – Кабдамията, в Ястребино са разстреляни децата на техните другари по оръжие. Потресени са. Решават Кубадински и Бойчо Иванов да се доберат до селото за храна и информация. Когато пристигат в покрайнините на Лозница, жандармерията вече се придвижва за окупация на селото. Бойчо Иванов остава да наблюдава, а Кубадински отива при ятаците си – бедно турско семейство, което изпада в шок като го виждат, защото полицията вече тараши от къща на къща. Но домакинята като всяка жена и майка е и по-находчива и решава проблема. Тръшва Пенчо на рогозката на пода, намотава го и го мята на плета на двора, като му нарежда да не помръдва. Изнася оскъдната покъщнина, мята чергите на простора, запретва ръкави и почва да боядисва одаята. Децата бъркат бялата пръст в котлите. Полицията идва, проверява навсякъде в къщичката, оглежда кошарата, дворчето, разпитват ги и си тръгват. Кубадински стои на плета в рогозката. Свалят го. Развиват го, каталясал от глад и умора той спи. Нахранили го, дали му колкото хляб имали и той поел обратно. В отряда тръпнели, почти сигурни били, че този път Пенчо не се е отървал. И ето го, идва си жив и здрав.
Това семейство доста възрастни хора през лятото на 1975 г. бяха дошли на „Витоша” № 18 в НС на ОФ. От пропуска ми се обаждат и ми казват, че някакви близки на Кубадински са дошли от Лозница. Слизам. Те ми казват: „Ечимишката узря, а Пенчо не дойде, та идваме да го видим и да му донесем една кошница“. Ечимишката се казва лятна круша, която зрее по време на жътвата на ечемика. Тези селски люде не бяха дошли за облаги и услуги. Те просто обичаха своя Пенчо. Мога да разкажа още много неща. За двете невръстни момчета – борци, когато бяха дошли на автостоп от Разград до София, за да покажат на Кубадински какво могат там, в неговия кабинет, за да получат поощрение.
Спомням си и 11 септември 1978 г. и съобщението, че е починал Георги Марков. Станьо Сираков, негов помощник и мой колега, ми се обади и ми каза, че шефът, т.е. Кубадински, ме вика. Влязох. Кубадински ми каза, че си е отишъл Георги Марков. Каза: „Млади младина отиде си марцина. Ей така залудо. Все търсеше духа на Караджата. Все не му стигаше Свободата на това момче”. После ме попита знам ли нещо за взаимоотношенията на Любомир Левчев и Марков, за изявленията по Дойче Веле. Казах му, че тогава не работех при Левчев, но съм чела писмото-отговор на Левчев до Г. Марков, което, доколкото зная, не е изпратено на Марков и не зная по каква причина. Левчев ми беше казал веднъж, че трябвало да съгласува изпращането с ЦК на БКП. Писмото е в размер на четири ръкописно написани от Левчев страници. Той никога не пишеше писма до свои приятели на машина. Винаги на ръка и с черен химикал. Когато тръгваше за Комитета по култура, той остави доста свои неща – бе млад човек и нямаше отношение към много свои неща, които имат значение за бъдещите поколения. Писмото и до днес е в една папка с ръкописи и снимки на Левчев. Направих опит да му ги върна, но не зная по каква причина той не прояви интерес, за разлика от колегите журналисти, които винаги му задаваха въпроса. „Но то е лично, много лично, то е между Г. Марков и Левчев и аз не съм го дала досега на никого“ – казах аз. Кубадински ми отговори: „Уважавам предаността ти, момиче. Така трябва да служи един сътрудник“.
На 3 януари 1990 г. той събра по няколко човека от издателството, вестник „Отечествен фронт“, списание „Отечество“ и редакцията на Бюлетина. След разговори накрая каза: „Ей, какво сте овесили носове, дядо ви Пенчо се е погрижил да има пари за изданията, работа ще има и след мен поне още пет години. Няколко месеца по-късно всички бяхме на борсата. Пари нямаше.
Преди да напусне НС на ОФ неговият сътрудник Станьо Сираков ми се обади и каза, че Кубадински ме вика в кабинета си. Отидох. При секретарката бяха всичките му сътрудници, охраната. Влязох в кабинета. Др. Кубадински ми подаде един голям плик. Погледнах озадачено. „Подарявам ти я“ – каза ми той. Вътре имаше стихосбирка на Л. Левчев. „И това талантливо момче го оплюха“. Аз мълчах. „И аз харесвам няколко стихотворения на Любчо и понеже още сме с новогодишно настроение, ще ти кажа един стих от „Новогодишна наздравица“ . Много хубаво, много говорещо стихотворение”.
И започна:
На този свят от нищо не се плаша
Загубвал съм Най-близките другари
Разлюбвал съм Обичани жени.
Клепачите на тате съм затварял
Но даже в най-ужасните си дни
Аз никога не съм затварял
Клепачите на свойта вяра!
„Момиче, вярвай в доброто, вярвай в хората, търси човеците сред тях. И се грижи за войника. (Войникът бе моят деветгодишен син.) И слушай и обичай художника“. Художникът бе съпругът ми Петър Добрев – наследник на бойни другари на Кубадински. Когато Кубадински си отиде от този свят, работех в Пресгрупа „168 часа”. Събрахме се няколко човека от несъществуващите вече издания на Отечествения фронт и отидохме да го изпратим в последния му път. Много малко бяха хората, които бяха направили път до кабинета му. Мнозина от тях вече бяха в редиците на „демократите“, които плюеха без милост и съчиняваха небивалици за „ловната страст“ на Пенчо Кубадински. Един от достойните българи–държавници бе незаслужено осмян и неоценено огромното му дело.
