Тема за размисъл на този ден отново е избирателният прочит на нашата история от страна на онези, които въпреки Съединението и днешните свинщини на РаZия продължават да се кълнат в нея като в своя матушка. Кълнат паралелно и автоматично западните ни съюзници, а тъкмо някои от тях преди 137 години първи са признали правото ни на Съединение.
Това пише журналистът Иво Инджев в личния си блог.
Има и рашисти, склонни вече с половин рот да признаят, че матушката им е била бясна на проявеното от българите своеволие на 6 септември 1885 година и че не е била съвсем права. Правят го, за да изтъкнат, че в крайна сметка ни\ги е родила и ни\им е донесла свободата. Това било безспорен факт и нищо не можело да се каже срещу него.
Факт ли е, че Великобритания първа е признала резултата от Съединението ни? Факт е. Независимо от факта, че го е направила по геополитически причини. Точно както Русия ни е “освобождавала” поради също така свои приоритети , стремейки се да си осигури балкански плацдарм за приближаване до Проливите, за което на практика са проливали кръвта си украинци и руснаци, финландци, евреи, поляци и дори румънци, които не са били част от руската имперска армия.
Великобритания е била също толкова виновна, колкото и Русия, за разделянето на българите и утвърждаването на техния васалитет спрямо турския султан на Берлинския конгрес. Държаното в абсолютна тайна британско-руско споразумение Солзбъри-Шувалов е предопределило именно онзи изход от Берлинския конгрес, който българите сами ще ревизират на 5 септември 1885 г. Двете империи са се споразумели защото са полагали основите на евентуално сближаване помежду си след поражението на Русия от европейските сили в съюз с османците в Кримската война 22 години по-рано. Русия е установило от опит през 1877-1878 г., че никакви Проливи няма да окупира, докато там господства английският военен флот.
Но щом ще говорим за свършените факти без оглед на тяхната предистория и нейното значение за разбиране на истинските мотиви на политиката на чуждите държави спрямо българите, нека попитам тогава: защо за Русия да е повече от допустимо и днес като императив констатацията за резултата от нейната война с османците в наша полза, докато нищо подобно така и не става валидно за Великобритания дори и в наши дни?
Британският пробив в плътния международен фронт срещу българската дързост от 6 септември1885 г. изиграва ролята на таран, след който постепенно падат всички крепости на неодобрението за Съединението по света. Най-дълго се противи Русия, която дори къса отношенията си с България и плете интриги с помощта на щедро платени предатели, като Драган Цанков, неговата партия и преса. Руската мания е да възстанови статуквото от Берлинския договор по отношение на отлъчилата се от опеката на договора обединена българска държава.
Нещо повече. Година по-късно, когато Русия не успява да прекърши волята за истинско освобождение ( от Русия всъщност) на българите нито с помощта на вероломния сръбски крал Милан, нито с подстрекаване на султана да си “вземе обратно” своето, загубено в резултат на Съединението, отново Лондон не просто спасява с пряк демарш България от руска реокупация, но и повежда през 1886 г. Европа в колективната й съпротива срещу руския отмъстителен реваншизъм спрямо малката, но смайващо горда пред удивения свят България.
В този контекст има всички формални и неформални основания да говорим за британците като за наши освободители от повторна руска окупация през 19 век ( защото реалността на руските стремежи през 1878 г. е била руска безсрочна окупация на българските земи, прекратена и сведена ултимативно от Берлинския конгрес до 9 месеца).
Отгоре на всичко Великобритания подкрепя българското дело срещу хегемонията на руската мащеха в период, когато Санкт Петербург се опитва да търси сближаване с Албиона. Т.е. Русия удря на камък в опита си за такъв завой заради британската защита на България. Руският император Александър III побеснява дотолкова, че обмисля дали да нахлуе в Индия с войска, за да отмъсти на британците, но външният му министър Николай Гирс успява да го разубеди. Така Александър III, днешният любимец на Путлер, който му открива паметници в наши дни и си държи бюста му над главата на работното си място, не успява да отвори война. Парадоксално на неговото войнолюбие, той се оказва единственият руски владетел, който не е воювал. Именно британците го отказват от намерението да накаже непокорните българи.
Защо няма и помен от споменаване на тези британски заслуги от страна на българските медии и политици? Има исторически спомен сред професионалистите, но няма такъв помен в българската публичност. Тук руските фалшиви интерпретации на историята дотолкова са се утаили на дъното в част от българските дребни души, че автоматично се смята за неприлично да похвалиш друга държава за заслугите й спрямо България при положение, че тази друга държава е била мотивирана от приоритета си да сдържа руската експанзия.
Британската, за разлика от руската империя, никога не е претендирала да обича българите. Не си е пазарувала масово български лакомници за пари, постове и награди измежду тях. Не си е отглеждала систематично пета колона у нас. Не се е самообявявала за освободителка. Гледала си е имперския интерес да не позволява на Русия да погълне пряко и нашия полуостров, но без да лъже и маже, че го прави от любов към християните на Балканите.
Тази откровеност води до обстоятелството, че полуориенталците у нас предпочитат руската гореща лъжа, пред хладната истина за мотивите на пресметливите британци. Съответно мамят себе с и околните за истинските цели на руската политика в България.
Така е и днес. Тук раZединението, подклаждано умишлено век и половина от матушката и нейните морално-патриотични недоносчета у нас, е видно от действията на РаZия. РаZединението предопределя нашата слабост – за тяхна рашистка радост. Непрекъснато напомнят злорадо, че България е най-бедната в ЕС. Че и пропагандни филми произвеждат, в които плачат на нашите гробища. Оплакват лицемерно умираща тихо българска нация, за което имат наистина водеща заслуга след 45 години съветска окупация и 32 години колаборация на нейните проиZводни със съответните демографски реZултати.
Както през 19 и 20 век, РаZия продължава лицемерно да се води от принципа “много матушки, хилаво дете”. Брани натрапения си статут на единствената, която има правото да поддържа “отрочето” си България в хилаво състояние, но да вини за това западните ни съюзници и българите, които нахално нарича “маргинали”, ако се противят на това Zаварено положение.
Иво Инджев
