Не бива да се прикрива, че част от българите, които работят по света, всъщност не са успешни. Те заемат най-ниски социални позиции на пазара на труда и се превръщат в недоволна общност, казва проф. Огнян Минчев.

Г-н Минчев, няма точни данни, но се предполага, че извън България пребивават около 1,5 милиона нейни граждани. Дали това е нещо добро или нещо лошо?

Огнян Минчев: И двете. Има доста позитивни следствия от това, че много български граждани пребивават в чужбина. За българските граждани не съществува друг начин за придобиване на европейска идентичност или на по-широко съзнание, да го наречем така, освен да пътуват, да учат, да работят навън и така да се превръщат в граждани на Европа, ако не и в граждани на света. От друга страна обаче, цялата тази емиграция – макар че не би следвало в Европа българите да бъдат емигранти…

Те са си у дома в Европа.

Огнян Минчев: Точно така. Но дали се чувстват по този начин? Това е решаващото. Когато заминават за Европа, тези българи са подвластни на икономическата принуда, която ги тласка да напуснат родните места и семействата си, а в Европа те са хора, които тръгват от нулата. Тези обстоятелства пораждат определени негативни последствия, включително психологически и политически.

Описахте профила на една част от българите, които заминават за чужбина не на екскурзия. Но може би има и други?

Така е, мога да го потвърдя за Германия.

Огнян Минчев: Но има нещо, което досега се прикриваше. Тъкмо то беше и един от мотивите ми да напиша един текст във Фейсбук. Не бива повече да се прикрива, че една значителна част от българите, които отиват да работят в Европа или в по-широкия свят, принудени от обстоятелствата в собствената си страна, на практика не са успешни. Те заемат най-ниските социални позиции, най-вече на пазара на труда, и в резултат от това се превръщат в една недоволна от позицията си общност. Тук веднага трябва да включа още нещо, защото, оставен само на това ниво, анализът ми може да придобие един отчетливо марксистки или постмарксистки нюанс. Не че това е лошо, има такъв подход към описаните явления…

Нека да обясним. Вие пишете: Те са огорчени, че са на дъното и се чувстват обидени и гневни… Това звучи малко като разгневения пролетариат, който иска да счупи оковите си…

Огнян Минчев: Да, точно така, има такъв елемент, тоест марксисткият подход може да ни даде част от истината, но не цялата. Имаме и друг феномен, но за да го разберем, трябва да тръгнем не от мигрантите, а от едни ключови разделения между Изтока и Запада в Европа, които особено силно се манифестират през последното десетилетие. Докато Източна Европа беше част от съветския блок, Западна Европа реализира определена културна еволюция, едно развитие още в икономическо и социално отношение…

И ценностно.

Огнян Минчев: И ценностно също така, разбира се. Културно развитие, което не беше характерно за Изтока на Европа. И докато Западна Европа се превърна в постнационална, постмодерна и всички останали „пост“, Източна Европа, еманципирайки се от съветско господство, се върна към определени ценности, които никога не са били удовлетворени в нейната история. В частност, към ценностите на силната, Вестфалската национална държава. Тук вече имаме и ценностите на националното сплотяване, на националното единство.

Навярно това обяснява и нахлуването в България на народните носии, на потурите и беневреците, голите хора, ваденето на кръста и т.н.?

Огнян Минчев: Това са по-скоро повърхностните проявления на този процес, който в България изразява и определена криза на възможността страната да възстанови своята национална държавност. Тъй като за последните 30 години аз не мисля, че ние сме възстановили една достойна национална държава – имахме тази възможност, но за съжаление я пропуснахме. Този тип национална центрираност на културата и на перспективата на източноевропейските общества в голяма степен социализира мнозинството хора в тези общества в един начин на мислене и една публична култура, която се различава от западната и дори влиза в конфликт с нея. А ниските етажи на тази култура са на практика направо враждебни към западната постмодерна или както аз я нарекох хипер-либерална култура. Хипер за нас, за самите хора на запад може би не е хипер. Ето как част от българите, отишли да се препитават на Запад, влизат в една културна среда, която не разбират и която, поне отчасти, чувстват като враждебна.

И отивайки в чужбина, те изнасят своя консерватизъм, за който пишете Вие, своята недомодернизирана градско-селска, патриархална култура. Тези българи, много от тях, отново ще гласуват на предстоящите парламентарни избори – какви са Вашите наблюдения за тяхното електорално поведение?

Огнян Минчев: Нямам категорични информации за нагласите на българите в чужбина, но на първо място трябва да си дадем сметка за нещо много важно. Избирателното поведение на българите в чужбина до голяма степен повтаря избирателното поведение на българите вътре в страната. Тъй като основен механизъм за информиране на българите в чужбина за политическите реалности в България са семейните отношения. И един човек, ако иска да гласува, първо пита своите роднини и близки в България: „Какво става сега там? За кого трябва да гласуваме, за да се оправят нещата?" Така се пренасят електоралните ориентации – от България в диаспората. Както вече стана дума, определено влияние върху политическия избор на тези българи в чужбина оказва и специфичното им битие, в зависимост от позициите, които са заели на обществената стълбица в страните, където са емигрирали.

Огнян Минчев: Напълно сте прав, има най-различни хора, които заминават за чужбина. Ако тръгнем по социалната стълбица отгоре надолу: има множество млади, предприемчиви, интелигентни хора, които заминават, за да учат и след това да се реализират в глобалния свят. Част от тези хора постигат наистина значими, в някои случаи феноменални успехи. Същевременно надолу по социалната стълбица виждаме много хора, които заминават по силата на определена принуда, развила се в техните собствени общности. Но нека не ги превръщаме непременно в жертви, голяма част от тях също са успешни. Има много българи, които се замогват, които се социализират, част от тях подхващат собствен бизнес, някои после се връщат в България, след като са припечелили от този бизнес, други остават в новата си страна. Такива българи има много и аз дори бих казал, че в сравнение с гурбетчиите и емигрантите от други страни от Изтока на Европа и от по-широкия източен свят, българите са една относителна история на успеха, доколкото аз съм запознат. Те успешно се адаптират към новата среда и постигат целите си…

А защо част от българите в чужбина прегръщат популистки каузи и дори демонстрират някакви копнежи по Русия и по Евразия, както пишете Вие, макар че живеят и работят на Запад? Знаем класическия сюжет: българин-гурбетчия в Австрия с образа на Путин и руското знаме на профила си във Фейсбук.

Огнян Минчев: Популисткият избор е израз на протест срещу статуквото, с мотивации както икономически, така и социални и културни. Популисткият избор е избор на човека или на общността, които всъщност не притежават структурирана алтернатива на това статукво, което не приемат, но не желаят да бъдат считани за част от това статукво. В този смисъл и в отговор на втората част от въпроса Ви тук само ще загатна нещо, което си струва да се разгледа по-подробно. Русия, Путин, силната ръка, Изтокът – това е един мит на българската национална идентичност, който се възпроизвежда вече столетия. „Дядо Иван“ е илюзорната алтернатива на статуквото за българина поне от края на 18 и началото на 19 век. Тази илюзорна алтернатива се циментира още повече, благодарение на обстоятелството, че една от войните на Руската империя срещу османците се превръща в освободителна за България и на практика превръща русофилството и афинитета към „руското“ като цяло в някакъв дълбочинен, и психологически, и културен, и манталитетен елемент от българското национално съзнание. Нещо, което очевидно днес продължава да бъде факт и е многократно разширявано и стимулирано от тази систематизирана пропаганда, която путиновият режим води в България вече цяло десетилетие. Тази пропаганда обръща много съществени пластове в българското обществено мнение против Европа, против европейския и западния избор на страната.

Вие пишете много силно и убедително за озлоблението на тези хора, които се превръщат в „глобален пролетариат“, за чалгизацията, която те изнасят със себе си в Европа, за тяхната нетърпимост към „педалите“, „мангалите“, „чернилките“ (както те ги наричат) - изобщо към западния либерализъм. Как може да се достигне до съзнанието на тези хора и да се търси някакъв ценностен обрат?

Огнян Минчев: Ценностният обрат и изобщо културното развитие не са подвластни на революции. Въпреки че имаме понятие „културна революция“, то е понятие-парадокс. Културата не подлежи на революция, тя подлежи само на еволюция. И според мен за значителна част от българите, които са икономически и социално успешни на Запад, включително и в собствените си очи, популистката ориентация и гневното отрицание на статуквото са доминирани преди всичко от културни, от ценностни предпоставки – много повече, отколкото от икономическа депривация. Несъвместимостта на културата, която е наследена от предишния живот на тези хора, със заварената култура, която те намират в западните общества, е в основата до голяма степен на този гняв. Повтарям: дори когато става дума за хора успешни икономически и социално в чужбина. В този смисъл просто трябва да се въоръжим с търпение. Търпение му трябва първо на Запада, за да прояви разбиране към различната култура на хората, които идват от Източна Европа. И търпение от страна на самите източноевропейски общества, които трябва да осъзнават своите различия със Запада, да не се комплексират и да се опитват да се развиват по посока на своите интереси – да търсят диалог и споразумение в рамките на Европейския съюз.

Александър Андреев DW