А дано, ама надали, както се пееше в онази песен преди време. За мен 30-те години на ХХ век с едноличния режим и всичко останало са нещо като идеал, но носталгичен, поетически идеал. Двамата Стефановци – Янев и Софиянски – ги превръщат в стратегическа политическа цел на обединението си или поне така заяви единият от тях: „Ние правим един дългосрочен проект, който ще има консервативна основа, базиран на ценности от Търновската конституция, на ценности от 30-те години, когато България е била далеч икономически преди съседните ѝ държави“.
Действието се развива в предаването „На фокус с Лора Крумова“ вчера, 4 септември 2022, два дни след официалния старт на предизборната кампания. Гост (дистанционно) е Стефан Софиянски. Изглежда сравнително добре – с бяла риза, между два статива с морски пейзажи, рисувани вероятно от самия него, и с неизменната, неслизаща от лицето му хоризонтална усмивка, сякаш малко уморена, но и помъдряла с годините.
Лора Крумова очевидно си бе наумила да се заяжда за „Газпром“, но Софиянски искаше да каже друго и то тъй повелително, че у никого не остана съмнение, че този журналистически материал не е съвсем спонтанен. То и по време на кампания спонтанни материали няма.
– Не мога да кажа, че Стефан Янев има леви убеждения – отвърна гостът на въпрос на водещата как ще убеди бившия си седесарски електорат да гласува за „Български възход“, подкрепена също така и от АБВ на Румен Петков. Правилно: Софиянски не твърди, че Янев няма леви убеждения или (не дай, Боже!) че има десни. Просто не може да каже. А защо не може – това вече е тема на съвсем друг разговор. Те били просто двама Сефановци, дето и двамата са били служебни премиери по време на война и инфлация и знаят кое как става.
„Споделяме еднакви ценности… базата, която ни събира, е един консерватизъм, най-вече български консерватизъм по отношение на добрите години, които България е имала… успешните години през 30-те години, моделът на управление, който е бил тогава… България трябва да има нова обществена организация…“.
Ах, този пусти консерватизъм! Според една стара шега, ако някой каже: „аз съм консерватор“, това вече е достатъчно основание да се усъмним, че е такъв; истинският консерватор с досада ще махне с ръка: „Абе, я да ми се махате от главата!“ и ще остави политолозите да умуват какъв е той и какъв не е. Но, както казах, това е стара шега.
Заявеният от Софиянски в предаването на Лора Крумова консерватизъм не е точно консерватизъм, а реставрация на конкретна историческа ситуация, на конкретен, мимолетен от историческа гледна точка, момент и нищо друго. Но ако двамата Стефановци са за монархия и за ограничаване на партийния плурализъм (защото 1930-те се характеризират именно с това), то защо не го кажат направо, защо се стесняват? Със сигурност ще съберат аплодисменти от много страни. След като са за „ценностите на Търновската конституция“, защо не включат в програмата си един съвсем простичък, но смел ход – да обявят разбойническия референдум от 1946 за незаконен, да възстановят законодателното положение преди него, а пък после – каквото сабя покаже? Ето това е една ясна политическа програма, насочена към конкретна цел. А не ала-бала.
Ако двамата Стефановци въздишат по Търновската конституция и се борят за „модела на управление, който е бил тогава“ (а той е бил монархия), допитаха ли се до законния и признат от цял свят монарх? Ако са се допитали, защо не казват – това ще е политическата новина на века. Ако не са се допитали, как си я представят тая рабата, кой ще бъде българският цар? Трябва да е личност, призната не само от другите държави, но и от всички (или почти всички) българи, които до този момент са се самоизяждали в партизански ежби. Кой ще е българският цар? Някой генетично доказан потомък на Асеневци? Но ако е само генетичен потомък, но без онази отговорност към властта, която престолонаследниците получават още от люлката, ползата няма да е голяма. И на коя социална база ще се опре – аристокрация, офицерство? А пък ако не е монархия и не е цар, то кои „ценности“ на Търновската конституция си представят двамата Стефановци, кои „ценности“ на 1930-те, белязани от едноличния режим на монарха?
Били консерватори. Да си консерватор не е достатъчно само да се просълзяваш от носталгия по миналото. Така всеки, който жали за Тодор Живков, ще е парекселанс консерватор. През десетилетията консерватизмът се е проявявал в най-причудливи форми, но неизменното, мисля си, е в няколко основни неща.
Общностите. Консерватизмът приема за ефективно функциониращи малките, а не големите общности. Най-стабилната общност е най-малката – семейството (затова глобалистите го атакуват най-свирепо). После са кварталът, селото, градът, професионалните общности, академичните общности. Държавата (родината, отечеството) вече е на границата на абстракцията, човек не може да мисли такива големи неща, без да ги деформира и профанизира. За човечеството – базисната общност на глобализма – да не говорим! То даже не е и общност, а някакво мъгляво обобщение (човечество в смисъл на природата „човечество“, която е обща за всички, е друго, просто думите съвпадат). Единствената голяма общност, обозрима и приемлива за консерватизма е Църквата, но там цялото живее у всяка единица в своята пълнота, което го прави обозримо и разбираемо. В Църквата човекът не е частица от цялото, а самото цяло.
Църквата. Консерватизмът е задължително клерикален, независимо от това какво ви разправят разни фокусници, които се кичат с неговото име. Той възниква като реакция на Великата френска революция, защото тя отстранява аристокрацията и духовенството от общественото уравнение, за да отвори място на буржоазията. Затова е естествено консерватизмът да бъде и монархически, но за съжаление той вече се е отказал от това. Консерватизмът е клерикален, защото вярва в Бог, вярва в йерархията и е убеден, че властта е добра, само когато има небесна санкция. Такава санкция може да има и немонархическа власт – въпрос на отношения с Църквата.
Изкуството. То е лаборатория („работилница“ на български език) за символи, а символите идват там, където думите (понятията) не стигат да бъде обяснено едно или друго. Следователно изкуството е неизбежно при формирането на мирогледа. Изкуството на либералите е реализмът, а на консерваторите – романтизмът. Затова наскоро си позволих каламбура, че рационализмът е безумие, за което един философ ми се обиди. Ако един либерал и един консерватор са почитатели на фантастиката, то либералът ще избере сайънс фикшън, а консерваторът – фентъзи. Героят на либералчето е Капитан Планета, а на консерваторчето – Батман.
Може би България има нужда от истински консерватизъм. Но ако е така, нека престанат да се упражняват с тази дума кьораво и сакато, защото ще я обезсмислят и ще я превърнат в „мръсна“, както руснаците са на път да превърнат в мръсна думата „православие“. Наистина, на фона на модерното ляво, класическото може и да изглежда консервативно, но не е, защото не покрива споменатите по-горе признаци. Ако ли пък някои политици с годините и практиката от либерали-глобалисти са станали наистина консерватори, което е напълно възможно, то нека изберат адекватен начин да го съобщят. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
