Поглед.инфо/ Когато говорим за историческа памет на дадено общество трябва да признаем, че тази памет е пластичен феномен. Казано с други думи историческата памет като важен елемент на общественото съзнание е нещо, което е силно изменчиво във времето. Сред условията и факторите, които съдействат в посока на промяна на историческата памет са цялостната обществена атмосфера, определена от геополитически, вътрешнополитически, социално-икономически, социо-културни и прочее фактори.
Конкретно тук могат да бъдат отбелязани фактори като провежданите образователна политика, информационно-пропагандни кампании чрез средствата за масова информация и много подобни. Но също трябва да бъдат споменати осъществяваните официален политико-административен натиск, както и неформален такъв, и редица други.
Нужно е да се каже, че въз основа на посоката на отделните прояви и мероприятия в рамките на гореспоменатите политики, кампании и други такива, базирани на съответен прочит на историческите събития и дейността на личностите-участници в тези събития, може да се съди за целите на дадена стратегия за промяна на историческата памет.
Самият преглед на евро-атлантическия прочит на ключови събития и личности от миналото на България включва и трите времеви периода, в които съществува България – Средновековие, Ново време и Съвременност.
Това е целта на дадения материал – чрез преглед и анализ на евро-атлантическия прочит на историята на ключови събития и личности да се опитаме да разберем целта на стратегията на този прочит. Т.е. какво се стреми да промени и какво смята да изгради евро-атлантическия прочит на нашето минало в историческата памет на българското общество и защо му е необходимо това изменение на общественото съзнание у нас.
Що е това „евро-атлантически прочит“?
Несъмнено от самото начало следва да уточним какво според нас следва да се разбира под термина „евро-атлантически прочит“? Става дума за ценностен подход, който изхожда от безкритично, значително хиперболизирано и даже бихме казало митологично виждане за ролята, мястото и най-вече ценностното значение на т.нар. „Евро-атлантически свят“ в историята, съвременността и бъдещите перспективи на човечеството. Понятието „Евро-атлантически свят“ включва Западна Европа и Северна Америка или погледнато от социално-икономическа позиция – най-вече развитите западноевропейски и северноамерикански капиталистически страни.
Ключов момент в това виждане е идеята, проповядвана, къде открито, а къде прикрито, за превъзходството на Западната цивилизация над всички други цивилизации, държави, народи и етноси, на превъзходството в начина на живот, икономика, технология, култура, военно дело и т.н., както и специалната роля на Запада в световната история. Несъмнено това виждане има своите корени, които водят своето начало от историята на колониализма.
Под „колониализъм“ се разбира действия, т.е. определена политика на дадена страна, т.нар. „метрополия“ по завладяване на друга страна и територия, наричана колония, с главна цел експлоатация, т.е. владение, използване и разпореждане с нейните природни, човешки и прочее ресурси, които да служат за развитието на метрополията.
Историята на Западния колониализъм е една от най-трагичните страници в човешката история. Тази история се характеризира с целенасочено подчинение, съпроводени с най-жестоки репресии и системен, съзнателен грабеж на народите и страните станали обект на колониална експанзия. „Между 1492 и 1914 г. европейците завладяват 84% от света.“/1/ Philip T. Hoffman. How Europe Conquered the World.The Spoils of a Single-Minded Focus on War, Foreign Affairs, October 7, 2015 в https://www.foreignaffairs.com /articles/europe/2015-10-07/how-europe-conquered-world/ Последно влизане, 20.08.2022/
Колониалната експлоатация на народите по целия свят от една страна съдейства да се изградят условия за акумулиране на значими богатства сред имотните социални групи и класи в Англия, Холандия и Франция. Това дава възможност тези средства да бъдат влагани в големи стопански проекти, каквито стават тези свързани с индустриализацията.
От друга страна сред редовите представители на населението на Англия, но също и на други западни колониални сили, започва да се формира широк социален слой, свързан с колониалната експлоатация. Този слой от съвременна гледна точка, може да се нарече „средна класа“, т.е. хора имащи повишени покупателни възможности. Това става друго важно условие за развитие на индустриализма, тъй като именно представителите на горния социален слой стават потребителите на продуктите, създавани от първите текстилни индустриални предприятия. Така тяхното потребление „дърпа“ Промишления преврат, осъществяван на Запад.
Западът, пълен с ново самочувствие, демонстрирано най-вече от Великобритания, Холандия и Франция, и родено от създадения от Индустриалната революция нов тип социално-технологическо развитие, опирайки се на формираната от този нов тип динамика военно-политическа и военно-техническа мощ, тръгва да търси суровини и пазари, като източници за по-нататъшния си социален, икономически, технологически, културен и прочее прогрес.
Новото самочувствие поражда съответната идеология, обхванала даже широки маси от населението на Западните страни. Същата е насаждана и сред подчинените колониални страни. При което значителна част от елитите на подчинените страни възприема тази идеология. Като тази продажна, компрадорска част на елитите на незападните страни съдейства за налагането на същата сред собствените им народи.
Тази идеология може да наречем образно идеология на „Бремето на Белия човек“ по едноименното стихотворение на известния английски писател и поет, автор на „Книга за джунглата“ Ръдиард Киплинг. Това стихотворение по един кратък, но изключително откровен начин предава съдържанието на идеологията, затова ще си позволим да цитираме част от него.
Бремето на „Белия човек“
The White Man's Burden
R. Kipling
Носете бремето на Белите
Сред чужди племена -
Пратете синовете си
Да им служат
И без умора да работят
За тези диви и страдащи хора -
Тези ново уловени мрачни племена
Наполовина дяволи,
Наполовина деца.
Носете бремето на Белите -
И не се отчайвайте
Не бъдете нито злобни, нито горди,
С достъпни думи ги приобщавайте,
………………………………………….
Както се вижда от това стихотворение основният момент в западноцентричната идеология е този за превъзходството на Западната цивилизация във всичко над другите цивилизации. Последните са разглеждани като изостанали. Те за да могат да се развиват трябва да следват пътя на Запада, да се учат от него. Това дава правото на Западната част от човечеството да бъде ментор, да наставлява, да указва и да командва другите страни и народи.
В крайна сметка Западът е съумял да завоюва това свое право със силата на оръжието. Пред него са се покорили всичко други – Индия и Китай, автохтонните цивилизации на Америка, Африка, ислямския свят и т.н., и т.н. Както се пее в една колониална песничка – „На всички ваши въпроси, имаме отговор, ние имаме картечница, а вие нямате“.
И всичко би било прекрасно в тази картина на западноцентричната идеология, ако нямаше едно голямо „НО“, което ама никак не се вписва в идеята за абсолютното превъзходство на Запада. Това „НО“ се нарича Славяно-православна Кирилска цивилизация“ в лицето на Русия, на Руския свят. След „трудовете“ на Петър Iпо модернизация на голямата славянска страна, тя придобива също „картечница“, т.е. възможността да произвежда и притежава модерни оръжия, което умение се старае да запази и запазва до ден днешен.
Оттогава насам всички усилия на Запада да бъде абсолютната сила в света – „Рotentia absoluta“, се срещат с усилията на Руския свят да бъде независим. Т.е. „Руската мечка“ сама да решава какво да прави в нейната гора“. Колкото пъти сили от Запада - шведи, Наполеон, Хитлер тръгват на война срещу Руския свят, толкова пъти най-често се връщат с разбити носове и войната свършва в техните столици.
Подобна ситуация ражда специфичен вид етнофобия, т.нар. „Русофобия“ – рус от руски ез. и елински ез. – „фобос“/страх/. Казваме специфичен вид етнофобия, тъй като за разлика от другите широкоразпространени етнофобии „русофобията, подобно на антисемитизма, действа като интегрална идеология, тоест като специален набор от идеи и концепции, който има своя собствена структура, система от понятия, история на генезиса и развитие, както и типичните си прояви“/2// Олег Неменский. Русофобия как идеология // Вопросы национализма № 13, 2013./
Необходимо е да се подчертае, че самата русофобия може да се диференцира в няколко етапа в зависимост от развитието на самия „Руски свят“ – Царска или Имперска Русия, СССР и Руска федерация. Всеки от тези етапи има съответните митове, клишета и лозунги. Така, например, на първия от тези етапи ключова фигура е известният маркиз Астолф дьо Кюстин. Същият въпреки изразените надежди, че с помощта на Русия ще бъдат спрени буржоазните революции в Европа, описва страната в най-черни тонове като земя на варвари и роби, на бюрократична тирания и всеобщ страх.
В периода на СССР най-ярък израз на русофобията демонстрират хитлеристите. Показателна в това отношение е фотография на офицери и войници от Вермахта, снимали се на фона на училищна дъска в училище в Брянска област, на която дъска е написано „Der Russe muß sterben, damit wir leben“/Руснакът трябва да умре, за да живеем ние/.
Вече след разпада на СССР известният русофоб Збигнев Бжежински на среща в Ярославл заявява, че „Новият световен ред под хегемонията на САЩ се създава срещу Русия, за сметка на Русия и върху руините на Русия“./3//https://lina-001.livejournal.com/57671.htmlр Последно влизане 24.08.2022/.
В известен смисъл трябва да се каже без това да бъде хиперболизация, т.е. преувеличение, че „русофобията“, се явява интегрална част на западноцентричната идеология.
Безспорно всеки би се запитал каква е връзката между русофобията като интегрална част на западноцентричната идеология от една страна и „евро-атлантическия прочит“ на историята на нашето Отечество, от друга. Несъмнено тук има най-пряка връзка. Тя е във факта, че Русия принадлежи към Славяно-православната Кирилска цивилизация и се явява нейната най-мощна опора. А България? България е майката на тази Славяно-православна Кирилска цивилизация. Една цивилизация се базира на две платформи.
Първата е такъв важен социо-културен фактор като писмеността. Втората е литургичния език на традиционната религия. Кирилицата е създадена от св. Климент Охридски в рамките на Охридската книжовна школа, т.е. в България. А както съвсем неотдавна заяви Епископът на Руската Православна църква, Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил, Русия е получила православието от България. Затова и литургичният език, който се използва в Руското православие и който наричат „църковно-славянски“, е по своя произход старобългарски език. Тук отново ще припомним думи на Збигнев Бжежински „Че след разрушаването на комунизма единствения враг на Америка остава Руското Православие“. Каква по-пряка връзка между „русофобията“ като интегрална част на западноцентризма и Отечеството ни явяващо се майка на Славяно-православната Кирилска цивилизация.
Особено като се добави и факта, че Русия освободи България от петвековно агарянско иго. И оттук идва съвсем нормалната масова народна признателност сред българите към Русия за това човеколюбиво дело. Западноцентристкият подход е студен и безсърдечен геополитически и цивилизационен подход. Той не признава братски чувства и благодарности. Тук няма средни положения. Или си с нас или си против нас.
В завършек на темата за „Евро-атлантизма“ като ценностен подход трябва да подчертаем, че в основата му е същата тази западноцентрична идеология. Е, нещата не стоят на едно място. Има и промени. Няма я тази откровеност от предишните времена. Не се говори открито за превъзходство на Запада над другите страни и народи. Официално нещата се представят като борба на „демократичните народи срещу диктаторските режими“. Русия естествено е „диктаторски режим“.
Има и други изменения. Например, неолибералната социо-културна матрица налага т.нар. „джендърна концепция“. Тя отхвърля половите различия резултат от определената от природата диференциация на хората на мъже и жени. Вместо биологичен пол това се въвежда т.нар. „социален пол“. В рамките на същия се говори за над 50 варианта на този социален пол. Съответно се ратува за „толерантност“ в междуполовите взаимоотношения на тези над 50 варианта. Евро-атлантическия ценностен подход инкорпорира и т.нар. „мулти-културализъм“, борещ се за равнопоставеност на традиционната за дадена локална общност култура с всякакви привнесени отвън, къде случайно чрез емигранти и т.нар. „бежанци“ или съзнателно „импортирани“ специфични културни елементи. „Мултикултурализмът“ се противопоставя на „културния плурализъм“, призоваващ към уважение на всички култури. Но предупреждава за това, че приоритет в даден териториален културен ареал приоритет, предимство трябва да се дава на традиционната култура.
Може да се споменат и други значителни промени. Такава промяна е въвеждането на „постмодернизма“, който днес е постоянна част от евро-атлантизма като ценностен подход. „Постмодернизмът“ отрича както традиционализма на отминалите епохи, така и рационализма на Модерна, идеята за националната държава, проблемите, заявени от мислителите като Карл Маркс, Зигмунд Фройд, теорията на относителността на Алберт Айнщайн и въпросите, поставени от квантовата теория.
Постмодернизмът поставя въпроса дали тези идеали и идеи изобщо могат да съществуват. В този смисъл той е изключително противоречиво и трудно за дефиниране явление. Самият термин предполага, че е преминат периодът на Модерна, на Модерността, но е невъзможно да се различи какво позитивно предлага в замяна на Модерна т.нар. „Постмодернизъм“.
И накрая след пространното обяснение за това какво представлява „евро-атлантическия“ ценностен подход да споменем и кои са неговите носители у нас. Това са отделни личности, НПО-та, партии и организации, даже и елементи от структурата на Българската национална държава. Последното само по себе си е странен феномен. Да се придържаш към идеи, че не просто националната държава е излишна, но даже е вредна за общественото здраве, и едновременно с това да си част от апарата на националната държава, означава че си в абсолютно противоречие със самия себе си. Но както се казва – такъв е животът.
Относно „евро-атлантическия прочит“ на ключови събития и личности в основните периоди на историята на България
Анализът на този прочит ще осъществим на основата на основните периоди в историята на нашата страна: Средновековен период, Ново време и Съвременност.
Средновековна България и евро-атлантическия прочит на ключови събития и личности в тази епоха
Историческият термин „Средни векове“ или „Средновековие“ е европоцентрично понятие, което отразява разбирането за историческия процес така, както той се е осъществявал в Европа: Античност; Средновековие; Ново време. Това деление е въведено от професора от Галския университет Кристофър Келер(Христофор Целариус) през 1688 год.
Самото название Средновековие води началото си от XV век, когато хуманистите се опитват да разграничат собствената си епоха и наричатвремето между Античността и XV век със следните имена: media tempestas (на латински: средно време; 1469 г.), media antiquitas (на латински: средна античност; 1494 г.), medium tempus (на латински: средно време; 1531 г.), saeculum medium (на латински: среден век; 1596 г.). Най-вероятно за пръв път Средните векове са наречени така от Леонардо Бруни в неговата „Historia Florentini populi“
От социокултурна, социо-икономическа и геополитическа гледна точка както част от античната, така и значителна част от средновековната история на Европа следва да се класифицира на две основни линии:
Основаваща се на елинско-византийска традиция;
Основаваща се на римска традиция.
Съществуват различни виждания за времевите граници на Средновековието. Така например гореспоменатият Келер смета, че то започва през 395 год. с разделянето на Римската империя и завършва през 1453 год. с падането на Константинопол под ударите на османските турци – Османския султанат. Със завладяването на Константинопол се слага началото на превръщането на този султанат в империя.Според днес възприетата от мнозина историци гледна точка началото на Средновековието е падането на Западната Римска империя през 476 год. За край на същото се сочи 1492 год. - откритието на Америка от Христофор Колумб.
В рамките на Средновековния период през 681 г. се ражда държавата България, която още в самото си начало е основана на базата на три ключови народностни групи – булгари /прабългари/, траки и славяни, всяка една със значителна историческа традиция. При което траките и прабългарите имат „зад гърба си“ и богато държавническо минало. Като цяло изследователите наброяват над 70 народностни групи и етноси, влели се и създали днешната българска нация. Но едва ли досега някой сериозно е оспорвал факта, че прабългари, траки и славяни са внесли основен принос в „темела“ на българския народ.
Но това не е така според някои представители на „евро-атлантическия прочит“. Така, например, О’ Бозе почившия професор от НБУ Пламен Цветков в книга, издадена през 1998 г. под заглавие „Славяни ли са българите?“ оспорва този факт за приноса на славянството във формирането на българската народност през Средновековието.
Друг пример е циничната статия преди време в наш всекидневен вестник , в която бе заявено, че светите братя Кирил и Методий били, видите ли, „византийски шпиони“.
Както се вижда от горните примери „евро-атлантическия прочит“ се старае да бие по основни опори на самосъзнанието на съвременния българин – да разколебае гордостта от това, че България е майка на Славяно-православната Кирилска цивилизация. За тази цел от една страна да се зароди съмнение, че за каква принадлежност към славянството може да става дума, след като, видите ли, ние не сме славяни.
А от друга да бъдат унижени ключови фигури на славянството – светите братя Кирил и Методий, признати за покровители на Европа даже от Католическата църква в лицето на папа Йоан Павел II от 30 декември 1980 г. с апостолическото послание „За безпримерно достойнство” (Egregiae Virtutis).
Могат да бъдат дадени и примери ако не на изопачаване, то на замълчаване на важни моменти от Българската история, които по един или друг начин засягат в негативен план Западния свят. Показателен пример в това отношение е героичното дело на цар Калоян Български, който разгромява на 14 април 1204 г. в битката при Адрианопол латинските рицари и пленява императора на Латинската империя Балдуин I, с което отстоява независимостта на България.
Днес много рядко ще се срещнем с официално отбелязване на тази героична битка, в която е разгромен цвета на западноевропейското рицарство от храбрите български войни.
Историята на България в евро-атлантическия прочит на ключови събития и личности в Новото време
Границите на Новото време в историята на човечеството, подобно на другите големи периоди, са обект на дискусии и различни тълкувания. Самото разбиране за „Ново време“ се появява в епохата на Възраждането. Хуманистите предлагат деление на историята на древна, средна и нова. От позицията на същите разцветът на културата е знак за ново време. С други думи не социално-икономическия, а духовно-културния фактор те виждат като главен критерий за периодизация на историческото време.
Спорно е самото начало на Новото време. За някои това е падането на Константинопол под османска власт през 1453 год. За други е откриването на Америка през 1492 год. За трети е началото на Реформацията през 1517 год.Обект на дискусия е и продължителността на Новото време.
За англоезичната историография то се дели на три периода – Ранно Ново време (The early modern period) и Късно Ново време (The late modern period). Съвременната история (Contemporary history се датира от 1945 г. до днес. Според някои други историографски школи и автори краят на Новото време е края на Първата световна война, след което започва Съвременността. Други автори поставят по-ранни години за завършек на Новото време.
За нас българите Новото време е период, през който протича по-голямата част от Османско-турското робство или Османско-турското иго. И тук веднага ще отбележим, че съгласно „евро-атлантическия прочит“ робство не е имало. Съществувало е културен обмен, който привържениците на този прочит наричат „Османско присъствие“, „Съжителство“ или в най-тежкия случай „Османско владичество“.
За да оправдаят този си „политкоректен“ изказ носителите на „евро-атлантическия прочит“ използват най-различни аргументи, включително и този, че когато нашите възрожденци наричат цялото това време „робско“, те видите ли, се заблуждавали!!!? Ще изложим някои от тези аргументи, както и ще представим своите контрааргументи:
Аргумент 1. Видите ли, българинът е имал собственост, т.е. парче земя, което е обработвал. Как така собственик на земя ще бъде роб?
Контрааргумент: При феодализма има т.нар. „двойна собственост“ и върховен собственик феодала – в случая т.нар. „бей“ и подчинен собственик – селянинът, който обработва земята. Той има правото да предава правото на обработка на земята по наследство. В този смисъл на практика той е „закрепостен“ за земята. Този тип феодална собственост за подчинения собственик – селянина няма нищо общо с появилата се по-късно буржоазна собственост – да се разпореждаш и получаваш полза от собствеността, да я продаваш и да я предаваш по наследство.
Следва да се има предвид, че Османската империя е била „халифат“, т.е. страна, където правото е основано на „шариат“-а, т.е. на ислямското право. То урежда всички аспекти на живота в мюсюлманското общество. Представлява съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма, които обхващат всички страни на живота на ортодоксалните мюсюлмани. Те са изложени в Корана и сунните.
Ако човек е неверник, т.е. немюсюлманин/гяур/, то той няма правата на правоверния. Фактически той е безправен човек – роб. Съответно е плащал редица допълнителни данъци като „джизие“ или „харач“ (харадж) - паричен данък, който бил събиран от немюсюлманското население. Друг най-страшен данък е „девширме“/кръвен данък/ - отнемането и потурчването на деца – момчета от османската власт и превръщането им в най-страшни врагове на християнството – еничари.
Особено циничен е т.нар. „Диш-хакъ“ – зъбен данък, плащан от „гяурина“, когато „правоверният“ влиза в дома на горния, заставя го да му се даде храна, след което взема такса, задето е хабил зъбите си с неговата „гяурска“ (друговерска) храна. Тук няма да изброяваме всичките още 16 данъка, с което е облагано немюсюлманското население.
Ще споделим и тъжния факт на безправието на което е подложен българина по време на 5-те века с примера на най-големия робски пазар в Османската империя – този в Кайро. Там постоянно са продавани млади българки-робини. Те са били насила отвличани от семействата си, особено по време на въстания и бунтове, като отмъщение срещу бащите и братята им тръгнали да се борят за свобода. Даже през 21876 г. след Априлското въстание млади българки, включително невръстни момичета на 12-13 години са основната „стока“ на Каирския пазар за роби.
Аргумент 2. С ехидство и подигравка носителите на „евро-атлантическия прочит“ заявяват срещу тезата за робството с аргумента, че привържениците на тази теза, видите ли, си искали „робството“, т.е. това са едва ли не хора с робско съзнание.
Не, неуважаеми господа. Ние говорим „робство“, не защото сме били роби, а защото османлиите са искали да ни направят роби. И ние това трябва да го знаем и да го помним. Защото, който забравя уроците на историята, ще ги повтаря.А, че не сме били роби е ясно, тъй като за по-малко от 500 години по българските земи има над 400 въстания, бунтове и завери срещу османската власт. И не може роби да родят такива гиганти на мисълта и делото като Апостола Васил Левски, като поета-революционер Христо Ботев, Хаджията и Караджата, като априлци, като десетките хиляди паднали през петте века в борбата за свобода.
Но вземете само един Левски. Колко народа по света могат да се похвалят с такава планетарна личност? Ами Ботев? Покажете ми по-величав поет-революционер, кристално чист, положил всичко, а най-вече себе си, пред олтара на Отечеството!!! Обаче, отрицанието на това, че османските власти се опитват българския народ да превърнат в робско стадо, в някакви „илоти“, тезата за „съжителството“ и „присъствието“ превръщат тези български национални герои в „терористи“, в „сепаратисти“. Гнусна и подла теза…
Не бива да се забравя, че срещу всичките тези герои, против българския героизъм стои гигантска сила – Османската империя. А империя се побеждава от друга империя. И за това братската руска помощ става решаващото уравнение във формулата на българската свобода.
В заключение по този въпрос ще кажем: Не бива да се забравя, че не онази средновековната, но съвременната българска държавност е родена върху няколко основни «градивни камъка». Един от тях е този, че е имало османска власт, която близо пет века се е стремяла да наложи „робство“, т.е. да направи българина не просто безправен, но да го застави да се примири с безправното си положение. В този смисъл ние говорим за робство.
Но тази власт не е успяла. Защото българите не са се примирили с безправното си положение. Напротив опитите на османската власт да наложат робство е родила борци срещу „робството“. Свободата не ни е само дар от Русия, а е изстрадана с кръв и жертви.
Съвременна България и „евро-атлантическия прочит“ на ключови събития и личности в недалечното минало
„Евро-атлантическия прочит“ е особено активен в манипулациите и изопачаванията на близкото минало на страната. Тук особено се проявява „германския сегмент“ в евро-атлантическия прочит. Днес в българското публично пространство тривиална стана фразата, приписвана на Борис Кобурготски „Винаги с Германия, никога срещу Русия“, използвана от всякакви политически кръгове, дори и такива, които претендират да са „леви“. Подобна фраза е също част от „евро-атлантическия прочит“, при който „скромно“ се замълчава, че, колкото пъти сме били с Германия, толкова пъти сме или в национална катастрофа, или сме се спасявали в последния момент от такава.
Така след Първата световна война, в резултат на това, че България е съюзник на Кайзерова Германия, Австро-Унгария и Османската империя, по Ньойския договор Отечеството ни губи от българското етническо землище:
Земи от Кулска и Видинска околия;
Земи от Царибродска и Трънска околия;
Земи от Кюстендилска и Трънска околия;
Земи от Струмишка и Петричка околия;
Западна Тракия/Беломорска Тракия/.
Според някои изследователи България се лишава с население, което е над 1/3 до броя на българските граждани до Първата световна война.
Във Втората световна война първоначално нашата Родина е пак съюзник, този път на Хитлеристка Германия. През август 1944 г. Великобритания сондира възможна окупация на България от турски войски. Само влизането на Червената армия, която според някои представители на „евро-атлантическия прочит“ е страна-окупатор, спасява Отечеството ни от участта да бъде окупирана от Турция с всички възможни негативни последствия от такава окупация. По-късно защитата на СССР спасява България от претенциите на Гърция границите ни с тази страна да са 30 км от Пловдив и 90 км от София. Казано по друг начин Родината ни е спасена от възможната Трета национална катастрофа за по-малко от половин век.
Едновременно с това продължават ударите по ключови опори на българския дух. Един бивш външен министър и лидер на Атлантическия клуб с апломб публично заяви най-цинично: „Майната му на Православието!“. Авторът на този материал не е религиозен човек. Но не може в никакъв случай да приеме презрителното и гнусно отношение към тази изключително важна социо-културна традиция на нашия народ. Тук може напълно да се съгласим със завета на митрополит Климент Търновски/Васил Друмев/: „ИМА ПРАВОСЛАВИЕ У НАС, ИМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД, НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ — НЯМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД“.
Важна задача, която изпълняваше и изпълнява „евро-атлантическият прочит“ във връзка с нашата съвременна история, е атаката срещу социалистическия период у нас – 9 септември 1944 г.-10 ноември 1989 г. Тази задача има важна цел – да се отрече постигнатото от най-малко две поколения българи, тези постижения да бъдат минимизирани и въобще отхвърлени. За да може общественото съзнание у нас да се примири и съгласи с предстоящото ликвидиране на промишлеността, селското стопанство, наука, образование и култура у нас.
Определено „евро-атлантическият прочит“, наред с други фактори и сили, внесе своя достоен принос в реализацията на тази задача. Българското общество „кротко“ прие ликвидирането на едрото конкурентно селско стопанство у нас, „изчегъртването“ на 3 200 предприятия, опошляването на българската култура, смачкването на българската наука и образование, съсипването на здравеопазването. В тази връзка се създават митове и истории, които се вдълбават в общественото съзнание и в историческата памет на българите. Ще илюстрираме това „вдълбаване“ със следните примери.
Има редица т.нар. „изследователи“, явяващи се противници на социалистическата индустриализация. Те обявяват същата, особено приоритета на тежката промишленост за „напълно абсурдна за малка и бедна на залежи държава като България“. Естествено бихме оспорили тезата за „бедна на залежи“ България. Нашата Родина, която, като се изключи нефт и газ, има на практика от въглища до цялата Менделеева таблица. Четвърто място по залежи от злато и полиметална руда в Европа, 3-то място по уран и т.н.
Е, сега всичко това сме отдали на концесия, при което, както е при златото концесионерът плаща само 1.5% от заявената от самия него печалба. Даже в Тропическа Африка при експлоатация на златни находища концесионерите плащат 15%. Навярно трябва си зададем въпроса „Кога ще ги стигнем африканците?“
Така или иначе тук присъства и обвиненията за т.нар. „автаркия“, т.е. една относителна ориентация към „опора на собствените сили“. От една страна обявяваме, че сме бедни и малки, а от друга сме против т.нар. „автаркия“, т.е. търсене на възможности модернизацията и индустриализацията да се осъществи най-вече на основата на собствени ресурси, тъй като за внос трябва да се плаща скъпо.
Като правило, когато днес у нас се говори за „социалистическа индустриализация“ се акцентира върху грешки, изкривявания и даже „престъпления“. При което, както казва нашият народ, „От дърветата не виждат гората“. А именно фактът, че България успя доста по-хармонично да осъществи „измъкването“ от аграрното и навлизането в индустриалното общество, прехода от доиндустриален тип селско стопанство и общество на селския тип живот към промишлено развитие от съвременен тип и урбанизиран начин на съществуване. Това стана по един значително по-балансиран начин, ако сравняваме с примерите по света, даже когато става дума за развитите капиталистически страни.
Така, например, у нас нямаше нито „огражданията“, нито бесилките на десетките и стотици хиляди нещастни селяни, характерни за създаването на първоначалните условия за модернизация и индустриализация на Англия, нито робството в Североамериканските Съединени щати.
У нас индустриализацията не стана за сметка на милиони жертви на други народи и земи, както това се осъществи от Англия и другите метрополии на колонии по цял свят. Дали е известно на уважаемите изследователи, че Англия, изнасяйки памучен фабричен плат в Индия, унищожава поминъка на милиони тъкачи, които, оставайки без работа, излизат по пътищата да просят милостиня заедно със семействата си. И там измират масово от глад.
И както пишат тогавашните европейци-пътешественици десетки години след това по пътищата на Индия белеят костите на милионите умрели, за погребението на чийто тленни останки никой не се грижи. А за да не може някой умел индийски тъкач да конкурира фабричните английски тъкани на административния глава на Индия се дава заповед на такъв опитен майстор да се отреже дясната ръка.
Докато социалистическата индустриализация в нашата Родина бе осъществена без социални и етнически сблъсъци, без създаване на социално дъно и всичко онова, което характеризира парадигмата на т.нар. „развити капиталистически страни“.
Друго обвинение е, че „Инвестиционният поток и икономическата помощ давана под различна форма от СССР поставят българската власт в силна стопанска зависимост и ограничава възможностите да се взимат самостоятелни решения“. Известно е, че нещата се познават в сравнение. Нека да сравним само тогавашната „зависимост“ от Съветския съюз с тази днес от Европейския съюз и Вашингтон.
Нима може да се отрече, че редица структуроопределящи проекти, като се почне от специализацията в електрониката, а също строителството на комбинатите за тежка промишленост бяха плод на собствени български решения и инициативи. При което, както в случая с електрониката, успяхме да извоюваме тази наша инициатива да стане част от системата на интеграция и коопериране в рамките на СИВ. Но този ход не сполучи със заводите за тежка промишленост – Радомир и Русе. Така или иначе, даже и да приемем тезата за зависимостта, то това е т.нар. „позитивна зависимост“, т.е. зависимост при която се получава стойност и най-вече се осъществява развитие.
Но нима може тази зависимост да се сравнява с днешната, когато с „кимване от Брюксел“ се затварят мощности като 1-4 блок на АЕЦ „Козлодуй“, с размахване на пръст от Вашингтон се спират проекти като АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и други. Как би могла да се нарече тази зависимост, може би колониална? Оставяме квалификацията на днешните отрицатели на социалистическата индустриализация!
А когато говорим за дългове, какво ще кажете за днешните такива. Онези заеми са вземани за строителството на различни обекти, благодарение на някои от които и до ден днешен работи икономиката на България. А днешните може ли някой да каже за какво се вземат?!
Питам се има ли смисъл въобще да се коментира друго едно „обвинение“ – това за „дотирането“ при социализма. Нима днес в ЕС не се дотират милион неща? Или в САШ или Япония? Има ли смисъл да давам статистика и примери – от селско стопанство до високи технологии. Мисля че е излишно. Така че този аргумент срещу „социалистическата индустриализация“ е неадекватен, от каквато и гледна точка да го погледнем.
Накрая ще коментирам и някои други, как да ги нарека, освен „клевети“, изказвани от такива „пишман-изследователи“. Става дума за мита, че видите ли някои западни страни, включително Япония, купували нашите „кари“ – мото и електрокари, за да ги използват като източник на метали за своето производство. Истината е, че предвид излизане на трети пазари в страни от Африка и Азия бе сключено споразумение с японски общотърговски корпорации като „Мицуи бусан“, „Мицубиши шоджи“ и други, имащи търговски мрежи по целия свят, да продават наши кари, срещу което ние плащахме с продукция на нашата хранително-вкусова промишленост – ягодов конфитюр.
Но се чудя как хора, които претендират да са изследователи-икономисти могат да се хванат на такъв глупав мит. Колко ли ще им струват на японците тези метали, ако се налага да демонтират кари, да отделят метала и той да се преработва? Да, днес в Япония има такива специалности в техническите университети, както и се осъществява дейност по използване на вторични суровини. Но става дума за съвременни конструкции и продукти, създадени по блокова схема, което изключително много улеснява демонтажа. При което в съвременни условия е създадена цяла система на преработка на ценните компоненти. Докато кой ще създава в Япония в периода между 60-80 те години на ХХ век такава система специално за българските кари? И каква ще бъде себестойността на такъв метал?
И накрая за друго обвинение по отношение на т.нар. „ниско качество“ и „висока себестойност“ на българските индустриални производи. Тук ще приведа такъв пример, който се надявам добре илюстрира смехотворността на „обвиненията“, с които „евро-атлантическия прочит“ „доказва“ безполезността и вредата“ от социалистическата индустриализация.
Във втората половина на 90-те години на ХХ век на Международна конференция по тотално управление на качеството в Кайро, Египет бях български представител с доклад. И там на самата трибуна от залата египтяни и други представители на арабски и африкански държави започват да ми задават въпроси: Питат ме защо спряхте да произвеждате и да ни продавате различни видове машини и съоръжения? И същите тези хора - бизнесмени и специалисти, а също ръководители на фирми и производства, ми казват, че може би нашите машини и съоръжения като качество на функционалност да се отличават от западните аналози с 10-15% по ниски параметри. Но като цена те са два и три, и повече пъти по-евтини. Или както заключи един от изказалите се „На единица функционалност вие българите давате значително по-високо качество от Запада“.
И още един пример. С японски специалисти по качеството посещавам „Завод за малки трактори“ ООД в Русе през 90-те години на ХХ век. И японците преглеждайки мотокултиваторите, произвеждани в това предприятие, дават съвети - това да се оправи като външен вид, онова да се оправи и т.н. След това питат каква е цената, като сравняват с аналози на японски мотокултиватори. Когото разбраха, че цената е 12.5 пъти по-ниска започнаха да махат с ръце и да казват, че няма нужда нищо да се оправя, при тази цена и така си е добре. Изводът е, че българската индустриална продукция имаше своите пазарни ниши и бе добре приета. А всякакви приказки против са просто от Лукавия.
Вместо заключение
Прочитът на българската история, основан на „евро-атлантическия подход“, се характеризира с негативизъм и опит за разрушаване на ключови ценности, върху които се гради самосъзнанието и само възприятието на българското общество. А именно – гордост от Родината като страна-майка на Славяно-православната Кирилска цивилизация, като народ съчетал мъдростта на древните цивилизационни традиции на траките и прабългарите, носител на социо-културния код на Православието, т.е. тази част от християнския свят, която е най-близко до ранното християнство с неговият неподправен хуманизъм.
Ако се опитаме да дадем базова характеристика на „евро-атлантическия прочит“ следва да подчертаем, че негативизмът на същия е оцветен, къде в прикрит, къде в открит антибългаризъм.
Засега резултатът от „евро-атлантическия прочит“ може да се характеризира като силно противоречив. Макар че, несъмнено е нанесена и продължава да се нанася щета върху историческата памет на българското общество.
Но въпреки значителните средства и усилия, хвърлени в тази посока, в редица случаи се получава обратен ефект. Така или иначе, обаче, не може да се отрече тъжната истина, че „евро-атлантическият прочит“ на българското минало и настояще с неговия антибългаризъм представлява сериозна опасност за бъдещето на България.
