През седмицата попаднах на зародиш на жив синофил. Дори на неколцина. Това стана по повод на една моя публикация за стремленията на Китайската народна република начело с Китайската комунистическа партия към световно господство. Оказва се, че вече започват да се появяват хора, готови да „филят“ Китай така, както някои „филят“ Русия. Тези, които „филят“ Китай, изтъкват и основанията си – велика стара цивилизация, на която трябва да бъдем вечно признателни за хартията и барута, за коприната и хрупкавите пролетни рулца. Ние може да сме малки, но филейки една велика страна, се доближаваме до нея и възвръщаме донякъде достойнството си. Точно така е и с Русия: здравствуйте, братушки!
Все още е неясно дали синофилите са бивши русофили или пък синофилията може да се развива успоредно с русофилията, без двете да си пречат, но пък е извън всякакво съмнение, че синофилите са малко или много американофоби. Със сигурност синофилията и русофилията имат общи черти, доколкото се прекланят с почти сексуален трепет пред големи азиатски държави с червени знамена и петолъчки.
Може би все пак синофилията си е отделен и независим щам като маймунската шарка. Появата на синофилия по никакъв начин не отменя русофилията, както и маймунската шарка не отменя ковида. Има си ваксини за едното, има си ваксини и за другото; има си локдауни и за двете.
Не знам дали можем да говорим за синофилия в глобален мащаб. Сигурно можем, но мен ме интересува единствено душата на Българина, на оня самотния и косматия, дето си го знаете.
Защо даден човек изпитва необходимостта да е „-фил“ (тук изключвам Фил Колинс)? Защо има нации, чието самочувствие минава през осъзнаването и преклонението пред величието на други нации? И кои са качествата, които правят една нация достойна да бъде филена?
Ако не е Русия или Китай, ще филим някого другиго. Защо филим една или друга държава? Защото е велика сила и искаме да се подмажем? Защото ни е страх от нейния гняв? Или пък защото ѝ завиждаме, защото искаме и нашата страна да е такава – богата, уредена, цивилизована? Но кои са тези страни, защо са такива и ще свърши ли това? Ще свърши ли тази уникална комбинация между богатство, хуманизъм и просветеност? Защото и други велики цивилизации е имало, но те не са притежавали тези качества в комплект.
Непредизвикан отговор на тези въпроси даде един човек в коментар към моя публикация от неделя на тема изкривяванията в обществата, до които води атеистическото образование и възпитание в училище. Човекът се произнесе така:
Вероятно на по-наблюдателните от вас е направило впечатление, че съм заличил името и снимката на човека. Това е така, защото при друг случай не ги бях заличил и настана „плач и скърцане със зъби“ (Лук. 13:28), сякаш тези хора се срамуват от онова, което са казали на всеослушание в социалните мрежи. Но не това е интересното.
Интересното е, че в отговора си човекът задава критерия, за който ние с вас се чудим – уреденост. Уредеността е висша добродетел, най-уредените страни са за пример, те са нашия идеал, еталонът към който се стремим, приказното състояние, за което мечтаем. Тези страни ние почти ги филим. Казвам „почти“, защото цялостно филене, филене без остатък се полага единствено на свърхсили като Русия, Съединените щати и Китай. Питам се: далеч ли е моментът, когато ще се намерят българи, които от сърце да филят и Индия. Защо пък да не я филят?…
Но какво да разбираме под „уреденост“. Безспорно, това е състояние, при което в дадено общество всичко е „както трябва“ или, по-точно казано, това общество до голяма степен е постигнало целите си, сбъднало му се е каквото си е пожелало. Например до 1989 българите мечтаеха за западен живот, който десетина години по-късно им се сбъдна 1:1 – западни автомобили, свободен достъп до валута, безпрепятствено пътуване по света, бум на битовото потребление, частни фирми и полиция вместо милиция. Сбъдна им се и сега тази постигната мечта вече е боклук, който някой е изсипал на мястото на откраднатия ни живот. Мечтата се превърна в статукво, което Слави Трифонов трябва да дойде и да помете. Тоест щастието не е нещо, което идва с постигането на целите и „уредеността“ на обществото, а нещо друго.
Щастливи ли са хората в „най-добре уредените страни“? Има един прост маркер, по който може да се съди за душевното (и духовното) състояние на хората и това са доминиращите форми на изкуство и култура. Ако се вгледаме в изкуството на „секуларните страни, в които населението в по-голямата си част е атеистично“, ще видим отчаяние и безпътица, прикрити под дебели пластове оригиналничене, позьорство и изкуствена приповдигнатост. Мога да ви покажа програмата на Дирекция „Култура“ на Столична община и ще ви се изправят косите от пърформанси, хепънинги и инсталации, но няма да го направя, защото ще ми се разсърдят и там също ще бъде „плач и скърцане със зъби“ (Лук. 13:28).
Забележете, че колкото по-„уредена“ става една страна, толкова изкуството ѝ е по-уродливо, а хората – по-нещастни: бодро озъбени в изкуствена усмивка на Open Space работното си място и самотни алкохолици в тесните си квартири. Моя позната, която отдавна живее в Германия, много сполучливо нарече съвременния масов градски човек на възраст между 30 и 40 години „офисен планктон“. Но иначе страните им са „най-добре уредени“ – вероятно полицаите са любезни, а данъчните чиновници скоро ще бъдат заменени с изкуствен интелект, за да е още по-хигиенично.
Най-добре уредени били секуларните страни с атеистично население. Това клето население все по-рядко си дава сметка, че страните са „уредени“, защото са богати, а са богати по инерция, по наследство от мрачното и гадно Средновековие, когато нито са били секуларни, нито населението им е било атеистично, а тъкмо напротив. Именно в това Средновековие – между окончателното рухване на късната античност и „Великата“ френска революция – за ражда една цивилизация, която завладява света. И не само го завладява, но го и увлича след себе си по пътя на тъй любимия за съвременните либерали прогрес. Прогресът на онази цивилизация вече го няма. Величието ѝ е мъртво. Ние сме само надменни джуджета, които гледат на нещата отвисоко, защото са стъпили на раменете на мъртви великани. Такава е „уредеността“ на страните, които ни се дават за пример и като цел, към която трябва да се стремим. Впрочем бушмените със сигурност мислят своите общества като достатъчно добре „уредни“ и те обективно са. Но това е тема на друг разговор.
Така че когато видите някой да фили някого, да го величае, да го идеализира и превръща в кумир – било то Русия или Америка, Китай или Индия, Холандия, Франция или Германия – кажете му, че когато постигне химерата си, по най-важните точки ще се окаже на същото място, от което е тръгнал, ако не и на по-лошо. Иначе, както пее Ружа Делчева в мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“: „Трън до цвят, шарен свят! Припкаш, плуваш ти хвъркат“…
Иван Стамболов
